Планината Грей

38

16.01.‘09

Здравей, Сам!

Малко съм объркан, не съм сигурен защо си мислиш, че имаш право на вето върху назначенията в”Спейн и Грабман”. Също така съм озадачен от опасенията ти относно бъдещите клиенти, които фирмата евентуално ще спечели. Излиза, че най-разумният ни ход ще е да те направим старши партньор и да не ти се пречкаме на пътя. Искаш ли ъглов кабинет? Искаш ли кола и шофьор?

Не, не можем да те изчакаме до първи септември. Отваряме след шест седмици и в момента цари хаос. Новината се е разчула и ни заливат всякакви молби. Осем адвокати вече са подписали договорите си, а още десет предложения очакват отговор, включително твоето. Не спират да ни звънят млади юристи, които отчаяно си търсят работа – макар че малцина имат твоите възможности, разбира се.

Предложението е следното: 150000 долара годишно и обичайните екстри. Три седмици платен отпуск, който ще настоявам да си вземаш. Фирмата ще се структурира в ход, но допускам, че изгледите за теб ще бъдат по-благоприятни, отколкото във фирма от Голямото право.

Можем да изчакаме тържественото ти пристигане до първи май, но въпреки това искам да ми отговориш до края на месеца.

С обич, Анди

Мати предрече, че ще бъде пълно, и се оказа права Докато пътуваха към Мадисън, тя се опита да обясни защо на провинциалните погребения, особено тези на хората, които редовно ходят на църква, присъстват толкова много опечалени. Без да са подредени по важност, причините бяха следните: (1) погребенията са важни религиозни ритуали, с които живите се сбогуват с починалите, вече получили заслуженото на небето; (2) съществува стара и непоклатима традиция почтените и възпитани хора да изкажат съболезнования на семейството; (3) хората в провинцията обикновено са отегчени и си търсят занимание; (4) всеки иска на погребението му да има много хора, така че най-добре е да участваш в играта, докато ти е по силите; (5) винаги поднасят обилна храна. И така нататък. Мати обясни на Саманта, че шокираща смърт като тази на Бъди със сигурност ще привлече още повече посетители. Хората искат да участват в трагедията. Освен това обичат и да поклюкарстват. Постара се да разясни и противоречивите теологични становища, свързана със самоубийството. Много християни го смятаха за непростим грях. Според други непростими грехове нямаше. Интересно беше да видят как проповедникът ще се справи с проблема. На погребението на сестра ѝ Роуз, майката на Джеф, изобщо не споменали за самоубийството. А и защо да го правят? И бездруго мъката била голяма. Всички знаели, че жената се е самоубила.

Пристигнаха в мисионерската баптистка църква в Сидар Гроув половин час по-рано и едва успяха да се доберат до входа. Трудно си намериха място на третия ред отзад. След броени минути всички пейки вече бяха заети и хората започнаха да се редят покрай стените. През прозореца Саманта виждаше как закъснелите биват насочвани към залата за приятели, където тя се беше срещнала с Бъди и Мейвис след смъртта на Донован. Когато органът засвири, присъстващите се умълчаха и се изпълниха с очакване. В четири и десет се появи хорът и проповедникът зае мястото си. На вратата настана раздвижване. Той вдигна ръце и каза:

– Всички да се изправят.

Внесоха ковчега бавно, за да могат хората да го разгледат. Беше затворен. Мати така и предполагаше, заради раната. Зад ковчега вървеше Мейвис, подкрепяна от най-големия си син. Двамата пристъпваха едва-едва. След тях крачеха двете момичета – Хоуп на четиринайсет и Кийли на тринайсет. Поради тайнствата на пубертета Хоуп, макар и само десет месеца по-голяма, беше поне трийсет сантиметра по-висока от Кийли. И двете не спираха да плачат по време на мъчителния ритуал.

Мати обясни на Саманта, че голяма част от онова, което предстои да видят, цели да увеличи максимално драматизма и скръбта. Това беше последната публична изява на Бъди и те щяха да изцедят от нея всяка възможна емоция.

Останалите близки вървяха неорганизирано – братя, сестри, братовчеди, лели и чичовци. Първите два реда от двете страни на пътеката бяха запазени само за роднините и когато те заеха местата си, органът вече свиреше гръмко, хорът пееше силно и из цялата църква имаше разплакани.

Службата представляваше едночасов маратон и когато приключи, не остана неизплакана сълза. Всички емоции бяха изразходвани. Опечалените бяха дали всичко от себе си.

Очите на Саманта бяха сухи, но въпреки това се чувстваше изцедена. Не помнеше кога за последен път е изпитвала толкова силно желание да избяга. Въпреки това тръгна заедно с останалите към гробището зад църквата, където положиха Бъди да почива в мир, съпроводен от продължителни молитви и трогателно изпълнение на химна “Колко си велик”. Акапелното изпълнение на баритона беше сърцераздирателно. Саманта беше смаяна и най-сетне пророни една сълза.

Както повеляваше традицията, близките останаха по местата си, докато всички присъстващи се изредят и изкажат съболезнованията си. Опашката се изви около шатрата над гроба и се придвижваше бавно. Мати каза, че е по-добре да не се измъкват тайно. Затова напредваха в колона по един заедно със стотици непознати и чакаха да стиснат ръцете на Мейвис и на децата, които плачеха вече от часове.

– Какво трябва да кажа? – попита Саманта Мати, когато се приближиха към гроба.

– Кажи просто “Бог да е с вас” и отмини.

Саманта го каза първо на децата, но когато Мейвис я зърна, тя простена и я притисна в мечешката си прегръдка.

– Деца, това е адвокатката ни, мис Саманта, разказвах ви за нея – каза Мейвис прекалено силно. Децата обаче бяха твърде зашеметени, за да реагират. Искаха да си тръгнат повече и от Саманта. – Моля те, остани да хапнеш – покани я Мейвис. – Ще си поговорим.

– Разбира се – отвърна Саманта, защото нямаше какво друго да каже.

Когато тя се измъкна от прегръдката и побърза да се отдалечи от шатрата, Мейвис отново нададе вой.

Вечерята представляваше “баптистко сборище”, както го определи Мати, и се проведе в залата за приятели. Дългите маси бяха отрупани с ястия и десерти, а тълпата сякаш набъбна още повече. Оформиха се две опашки. Саманта нямаше апетит и не можеше да повярва, че още е тук. Наблюдаваше как хората се нахвърлят върху храната и си помисли, че не би било лошо повечето да пропуснат едно-две яденета.

Мати донесе студен чай в пластмасови чаши и двете започнаха да кроят как да се измъкнат незабелязано.

Мейвис обаче ги беше видяла и те бяха обещали да останат.

Семейството стоя на гроба, докато не спуснаха ковчега в земята. Беше тъмно и хората отдавна вече ядяха, когато Мейвис и децата влязоха в залата. Настаниха ги на специална маса в ъгъла и им занесоха чинии с храна. Мейвис забеляза Саманта и Мати, махна им и настоя да седнат при семейството.

Тихо свиреше пиано и вечерята се проточи. Когато започнаха да се разотиват, хората спираха да разменят последни думи с Мейвис, която не беше докоснала храната си. Все още се разплакваше понякога, но се усмихваше и дори се засмя, когато някой разказа смешна случка с Бъди.

Саманта ровеше в парче червена торта и се мъчеше да хапне нещо, за да не изглежда неучтива, когато Кийли, тринайсетгодишната дъщеря на Бъди, се настани на съседния стол. Имаше къса кестенява коса и многобройни лунички, а очичките ѝ бяха зачервени и подути от изпитанието. Успя да се усмихне някак – щърба усмивка, по-скоро като на десетгодишно момиченце.

– Татко много те харесваше – каза тя.

Саманта се поколеба за секунда и отговори:

– Той беше много добър човек.

– Ще ме хванеш ли за ръка? – попита Кийли и се пресегна.

Саманта пое ръката ѝ и се усмихна. Всички на масата или разговаряха, или се хранеха. Кийли продължи:

– Татко твърдеше, че вие сте единствената адвокатка, която има смелостта да се бори за миньорите.

Смутена, Саманта едва успя да измърмори:

– Много мило от негова страна, но има и други добри адвокати.

– Да, госпожо, но татко харесваше вас най-много. Каза, че се надява да не се върнете в Ню Йорк и че ако ви е познавал преди десет години, нямало да затъне в такава каша.

– И това е много мило от негова страна.

– Нали ще останете да ни помогнете, мис Сам? Момичето стискаше ръката на Саманта още по-силно, сякаш искаше физически да запази близостта ѝ, за да се почувства защитено.

– Ще остана колкото мога.

– Трябва да ни помогнете, мис Сам. Вие сте единственият адвокат, който може да ни помогне. Поне така казваше татко.