Планината Грей

4

Планинската служба за правна помощ развиваше нискобюджетната си дейност от изоставен магазин за железария на главната улица в градчето Брейди, щата Вирджиния, с население две хиляди и двеста души, което намаляваше при всяко следващо преброяване. Брейди се намираше в Югозападна Вирджиния, във въгледобивния район на Апалачите, на около петстотин километра разстояние и един век назад във времето от богатите предградия на Вашингтон в Северна Вирджиния.

Мати Уайът беше изпълнителен директор на правната служба от деня, в който я бе основала преди двайсет и шест години. Вдигна мобилния си с обичайното:

– Мати Уайът.

Отсреща леко стеснителен глас каза:

– Обажда се Саманта Коуфър. Получих имейла ви.

– Благодаря ви, госпожице Коуфър. Днес следобед прочетох вашето запитване и още няколко. Изглежда, някои големи фирми преживяват доста трудни времена напоследък.

– Да, може да се каже.

– Е, никога не сме имали доброволец от голяма нюйоркска фирма, но винаги имаме нужда от помощ. Бедни хора и проблеми колкото щете. Идвали ли сте в Югозападна Вирджиния?

Саманта не беше. Беше обиколила света, но кракът ѝ не беше стъпвал в Апалачите.

– Боя се, че не – отговори тя възможно най-вежливо.

Гласът на Мати звучеше дружелюбно, а акцентът ѝ беше леко носов, затова Саманта реши да използва най-добрите си обноски.

– Е, ще се изненадате – каза Мати. – Вижте, госпожице Коуфър, днес получих имейли от трима като вас, а нямаме място за трима новобранци, които изобщо не познават работата, разбирате ли ме? Затова единственият начин да избера е чрез интервю. Можете ли да дойдете тук и да поогледате? Другите двама ме увериха, че ще се опитат. Струва ми се, че единият е от вашата фирма.

– Ами, разбира се, мога да дойда с колата – отговори Саманта. Какво друго ѝ оставаше? И най-незначителният намек за нежелание щеше да я изправи пред десетия отказ. – Кога имате предвид?

– Утре, вдругиден, когато и да е. Не очаквах такъв наплив от уволнени адвокати, които се натискат за работа, и то на доброволни начала. Изведнъж се появи конкуренция, така че колкото по-бързо дойдете, толкова по-добре. Ню Йорк е доста далече.

– Всъщност в момента съм във Вашингтон. Сигурно ще успея да съм при вас утре следобед.

– Добре. Нямам много време за интервюта, така че сигурно ще наема първия пристигнал и ще отменя другите. Ако човекът ми допадне, разбира се.

Саманта затвори очи за няколко секунди и се помъчи да премисли всичко. Вчера сутринта беше отишла на работа в една от най-големите юридически фирми на света, която ѝ плащаше солидна заплата и ѝ обещаваше дълга и доходоносна кариера. А сега, трийсетина часа по-късно, беше безработна, седеше в кафенето на “Креймърбукс” и се мъчеше да се добере до временна работа без заплащане в затънтената провинция.

– Миналата година пътувах с кола до Вашингтон за една конференция, отне ми шест часа – продължи Мати. – Какво ще кажете да се уговорим за утре към четири следобед?

– Разбира се. Ще се видим тогава. И благодаря, госпожо Уайът.

– Не, аз ви благодаря. Наричайте ме Мати.

Саманта се разрови в интернет и намери сайта на Планинската служба за правна помощ. Мисията на организацията беше формулирана просто: “Да осигурява безплатна правна помощ на клиенти с ниски доходи в Югозападна Вирджиния”. Областите на дейност включваха битови взаимоотношения, дългове, жилищно настаняване, здравеопазване, образование и обезщетения поради заболяване от пневмокониоза. По време на следването си за кратко се бе докосвала до тези области, но по време на практиката си – не. Службата не се занимаваше с наказателни дела. Освен Мати Уайът имаше още една адвокатка, правна асистентка и рецепционистка – все жени.

Саманта искаше да обсъди въпроса с майка си и после да преспи, преди да вземе решение. Нямаше кола и честно казано, не си представяше да губи време за пътуване до Апалачите. Предпочиташе да стане сервитьорка в “СоХо”. Докато се взираше в екрана на лаптопа си, приютът за бездомни в Луивил се включи с учтив отказ. Десет отказа за един ден. Стига толкова – край на борбата на Саманта да спасява света.

***

Карън Коуфър се появи във “Файърфлай” малко след седем. Очите ѝ се насълзиха, докато прегръщаше единственото си дете, но само след няколко утешителни думи Саманта я помоли да престане. Отидоха на бара и си поръчаха вино, докато си чакаха масата. Карън беше на петдесет и пет и остаряваше красиво. Харчеше повечето си пари за дрехи и винаги беше модерна и елегантна. Откакто Саманта се помнеше, майка ѝ се оплакваше от липсата на стил сред колегите ѝ в правосъдното министерство, като че ли беше нейно задължение да оправи нещата. От десет години беше сама – мъже винаги се намираха, но никога не се оказваха подходящи. По навик тя измери дъщеря си с поглед от обиците до обувките и формира преценката си за броени секунди. Без коментар. Саманта не даваше пет пари. Други неща занимаваха мислите ѝ в този ужасен ден.

– Татко ти праща поздрави – каза тя в опит да отклони разговора от спешните проблеми в правосъдното министерство.

– А, видя ли се с него? – изви вежди Карън, внезапно нащрек.

– Да, отбих се в офиса му. Явно се справя чудесно, изглежда добре, разширява бизнеса си. Поне така твърди.

– Предложи ли ти работа?

– Да. Мога да започна веднага, четирийсет часа седмично във фирма с чудесни колеги.

– Нали знаеш, че всички са лишени от адвокатски права?

– Да, той ме осведоми.

– Делата му, изглежда, са законни, поне засега. Нали не мислиш да работиш за Маршал? Шайка крадци и сигурно съвсем скоро ще загазят.

– Значи ги държиш под око?

– Да кажем, че имам приятели, Саманта. Много приятели на подходящи места.

– И искаш пак да го арестуват?

– Не, скъпа, вече преодолях проблема с баща ти. Разделихме се преди години и ми трябваше доста време да се възстановя. Той скри парите си и ме измами по време на развода, но най-накрая се отърсих от всичко. Живея добре и няма да хабя отрицателна енергия заради Маршал Коуфър.

Двете отпиха едновременно от виното си, вперили поглед в бармана – красив младеж на около двайсет и пет с прилепнала черна тениска.

– Не, мамо, няма да работя за татко. Би било катастрофа.

Салонната управителка ги поведе към масата им, където сервитьор им наля вода е лед. Когато останаха сами, Карън заяви:

– Съжалявам, Саманта. Не мога да повярвам.

– Моля те, мамо, стига вече.

– Знам, но аз съм ти майка и просто не се сдържам.

– Може ли да взема колата ти за няколко дни?

– Разбира се. Защо ти трябва колата ми?

– Има една служба за правна помощ в Брейди, Вирджиния, която е в списъка ми с неправителствени организации, и утре мисля да отида там и да се поогледам. Най-вероятно ще се окаже загуба на време, но напоследък не съм особено заета. Всъщност утре нямам никаква работа и едно дълго шофиране може би ще ми помогне да си проветря главата.

– Служба за правна помощ?

– Защо не? Това е само интервю. Ако не получа мястото, ще си остана безработна. Ако го получа, винаги мога да напусна, в случай че не ми допадне.

– И няма да ти плащат?

– Нищичко. Такава е уговорката. Работя дванайсет месеца, а фирмата ми пази старото място.

– Сигурно би могла да си намериш някоя хубава малка кантора в Ню Йорк.

– Вече го обсъдихме, мамо. Големите юридически фирми уволняват хора, а малките се закриват. Нямаш представа каква истерия цари по улиците на Ню Йорк в момента. Ти работиш на сигурно и безопасно място, никой от приятелите ти няма да изгуби работата си. В истинския свят обаче има само страх и бъркотия.

– Аз не живея в истинския свят, така ли?

За късмет, сервитьорът се върна и се впусна в обстоятелствено представяне на специалитетите. Когато той се отдалечи, двете допиха виното си и огледаха околните маси. Накрая Карън заговори:

– Саманта, според мен допускаш грешка. Не може просто да се запилееш някъде и да изчезнеш за година. Какво ще стане с апартамента ти? Ами приятелите?

– Приятелите ми са в неплатен отпуск също като мен, поне повечето. Бездруго нямам много приятели.

– Просто не ми допада.

– Страхотно, мамо, и какви възможности имам? Да започна работа в “Коуфър Груп”?

– Да пази бог! Сигурно ще свършиш в затвора.

– Мен ще ме посещаваш ли? При него не отиде нито веднъж.

– И през ум не ми е минало да го посещавам. Зарадвах се, когато го прибраха на топло. Някой ден може и да разбереш, скъпа, но само ако човекът, когото обичаш, те зареже заради друга жена, а аз се моля никога да не ти се случи.

– Добре, мисля, че разбирам. Но беше много отдавна.

– Някои неща не се забравят.

– А ти опитваш ли се да забравиш?

– Виж, Саманта, никое дете не иска родителите му да се разделят. Инстинкт за самосъхранение. А когато родителите му се разделят, детето копнее те да си останат близки приятели. Някои хора съумяват да го постигнат, други не. Аз не искам да попадам в една стая с Маршал Коуфър и предпочитам да не говоря за него. Така че най-добре да зарежем тази тема.

– Както кажеш.

Това беше най-близкото подобие до намеса, което Саманта беше опитвала, и тутакси отстъпи. Сервитьорът им поднесе салатите и двете си поръчаха бутилка вино.

– Как е Блайд? – попита Карън, насочвайки разговора към по-леки теми.

– Разтревожена, но още има работа.

Поговориха за Блайд няколко минути, после – за мъж на име Форест, който се навърташе в апартамента на Карън от около месец. Беше с няколко години по-млад от нея, както предпочиташе тя, но нямаха романтична връзка. Форест беше адвокат, консултант в предизборната кампания на Обама, и разговорът се насочи натам. Наченаха бутилката вино и направиха анализ на първите дебати от президентските избори. На Саманта обаче ѝ беше дошло до гуша от приказки, а Карън странеше от политиката заради естеството на работата си.

– Забравих, че нямаш кола – каза тя.

– Не ми е трябвала досега. Мога да си наема за няколко месеца, ако се наложи.

– Като се замисля, моята май ще ми трябва утре вечер. Ще играя бридж в дома на приятели в “Маклейн”.

– Няма проблем, ще си наема кола за няколко дни. Колкото повече мисля, толкова повече се радвам, че ще шофирам дълго сама.

– Колко дълго?

– Шест часа.

– За шест часа можеш да стигнеш до Ню Йорк.

– Е, утре ще пътувам в обратната посока.

Поднесоха им предястията. И двете умираха от глад.