Планината Грей

7

Двамата мъже от дясната ѝ страна обръщаха уиски след уиски и разпалено обсъждаха как да спасят “Фани Мей”. Тримата отляво явно работеха в Министерството на финансите, което беше епицентърът на катастрофата. Наливаха се с мартини за сметка на данъкоплатците.

По целия бар на бистро “Венеция” се говореше само за апокалипсиса. Зад гърба ѝ някакъв дърдорко преразказваше разговора, който следобед беше провел със старши съветник от кампанията на Маккейн и Пейлин. Залял го с вълна от великолепни съвети, но се опасявал, че са били пренебрегнати до един. Двама бармани оплакваха краха на фондовата борса, като че ли щяха да изгубят милиони. Някой твърдеше, че Федералният резерв трябва да направи еди-какво си или да уволни еди-кого си.

Буш получавал лоши съвети. Обама изпреварвал в социологическите проучвания. На “Голдман Сакс” им трябвали пари. Поръчките за заводите в Китай драстично намалели.

В окото на бурята Саманта пиеше диетична кола и чакаше баща си, който закъсняваше. Хрумна ѝ, че никой в Брейди дори не подозираше, че светът се намира на прага на катастрофална депресия. Вероятно благодарение на планината градчето беше изолирано и сигурно. Или пък животът там беше труден от толкова отдавна, че поредният срив нямаше да му се отрази. Телефонът ѝ завибрира. Беше Мати Уайът.

– Как пътува, Саманта? – попита тя.

– Добре, Мати. Вече съм във Вашингтон.

– Браво. Виж, съветът току-що се събра и гласува единодушно да предложим мястото на теб. Днес следобед интервюирах и другия кандидат, доста амбициозен младеж, всъщност е от твоята фирма. Не ни хареса. Останах с впечатлението, че просто минава оттук, че се е качил на колата и се кани да стигне колкото се може по-далече от Ню Йорк. Както и да е, с Донован не виждаме сериозен потенциал у него и веднага го отхвърлихме. Кога ще започнеш?

– Колегата ми попадна ли на Роуми?

Мати се разсмя искрено.

– Май не.

– Трябва да отида в Ню Йорк и да си взема някои неща. Ще бъда при вас в понеделник.

– Отлично. Звънни ми след ден-два.

– Благодаря, Мати. Очаквам го с нетърпение.

Саманта забеляза баща си отсреща и стана от бара.

Салонната управителка ги поведе към ъглова маса и забързано им връчи менютата. Ресторантът беше пълен и от всички посоки се чуваха напрегнати гласове. След минута се появи облечен в смокинг мъж и мрачно им съобщи:

– Много съжалявам, но тази маса ни трябва.

– Какви ги дрънкаш? – грубо попита Маршал.

– Моля ви, господине, подготвили сме ви друга маса.

В този момент на улицата пред ресторанта спря кавалкада черни джипове. Вратите рязко се отвориха и на тротоара се изсипа армия от агенти. Саманта и Маршал се дръпнаха от масата и заедно с всички се заеха да наблюдават цирка навън. Подобни изпълнения бяха нещо обичайно за Вашингтон и в този момент всички правеха догадки. Възможно ли е да е президентът? Дик Чейни? С коя голяма клечка ще разказваме, че сме вечеряли? Най-сетне ВИП персоната се появи и беше въведена вътре. Присъстващите застинаха и зачакаха.

– Кой е този, по дяволите? – попита някой.

– За пръв път го виждам.

– О, мисля, че е онзи израелец, посланикът.

Осезаема въздишка излетя от ресторанта, когато клиентите установиха, че цялата суетня е заради някаква нископоставена особа. Макар да им беше напълно непознат, човекът явно беше важна личност. Масата му – допреди малко на двамата Коуфър – беше избутана в ъгъла и оградена с изневиделица появили се паравани. Всеки сериозен ресторант във Вашингтон има под ръка паравани, нали така? Баровецът се настани заедно с придружаващата го жена и се помъчи да си придаде нехаен вид на обикновен човек, излязъл да хапне нещо. Междувременно въоръжената му охрана патрулираше на тротоара и оглеждаше улицата за терористи самоубийци.

Маршал изруга управителя и каза на Саманта:

– Да се махаме от тук. Понякога мразя този град.

Двамата извървяха три пресечки по Уисконсин Авеню и си намериха заведение, на което джихадистите не биха обърнали внимание. Саманта си поръча диетична кола, а Маршал двойна водка.

– Какво се случи в онази пустош? – попита той.

По телефона я беше въртял на шиш, но тя бе предпочела да му разкаже, когато се видят очи в очи.

Усмихна се и започна с Роуми. По средата на разказа си даде сметка колко се забавлява с приключението. Маршал не можеше да повярва и искаше да съди някого, но се успокои след няколко глътки водка. Поръчаха си пица и тя му описа вечерята си с Мати и Честър.

– Нали не възнамеряваш сериозно да започнеш там? – попита той.

– Получих работата. Ще опитам няколко месеца. Ако ми доскучае, ще се върна в Ню Йорк и ще стана продавачка на обувки в “Барнис”.

– Не се налага да продаваш обувки и не се налага да работиш като правен консултант на доброволни начала. Колко пари имаш в банката?

– Достатъчно, за да оцелея. А ти колко имаш в банката?

Той се намръщи и отново отпи от питието си.

– Много, нали? – продължи тя. – Мама е убедена, че си скрил цяло състояние в офшорки и си я прецакал при развода. Вярно ли е?

– Не, не е вярно, но дори да беше, да не мислиш, че щях да си призная пред теб?

– Не, никога. Отричай, отричай, отричай – не е ли това първото правило на защитата на обвиняемия?

– Откъде да знам? И между другото, аз признах престъпленията и вината си. Какво знаеш за наказателното право?

– Нищо, но се уча. Като начало, вече съм преживяла арест.

– Е, аз също и не го препоръчвам. Ти поне си избегнала белезниците. Какво друго ти каза майка ти за мен?

– Нищо хубаво. Някъде в дъното на преуморения си мозък съм скътала представата как тримата сме на приятна вечеря в хубав ресторант, не като семейство, не дай боже, а като трима възрастни, които може би имат нещо общо помежду си.

– Аз съм “за”.

– Да, но тя не е. Твърде много нерешени проблеми.

– Как стигнахме до тази тема?

– Не знам. Извинявай. Някога съдил ли си въгледобивна компания?

Маршал разклати кубчетата лед в чашата си и се позамисли. Беше съдил страшно много нарушили закона компании.

– Не, мисля, че не съм. Специалността ми бяха самолетните катастрофи, но Франк, един от партньорите ми, веднъж участва в някакво дело с въгледобивна компания. Екологично бедствие, свързано с онази гадост, която държат в нещо като езера. Той не говори много за това, така че сигурно е изгубил.

– Става дума за утаечни води. Токсичен отпадък, вторичен продукт от измиването на въглищата. Компаниите ги съхраняват в утаители, изкопани в земята, където остават с години, просмукват се в почвата и замърсяват питейната вода.

– Боже, боже, каква си ми умница.

– О, научих доста през последното денонощие. Знаеш ли, че в някои окръзи от въгледобивните райони има най-висок процент раковоболни?

– Звучи ми като съдебно дело.

– Там трудно можеш да спечелиш съдебно дело, защото въгледобивните компании са господари на всичко и много от съдебните заседатели им симпатизират.

– Но това е прекрасно, Саманта. Вече говорим за истинско право, не за строителството на небостъргачи. Гордея се с теб. Хайде да осъдим някого.

Поднесоха им пицата. Покрай тях мина добре сложена брюнетка с минипола и Маршал инстинктивно спря да дъвче, зяпна я, после се овладя и се опита да се престори, че не я е забелязал.

– Какво точно ще вършиш там? – попита той смутено, все още с едно око към дамата.

– Ти си почти на шейсет, а тя е на моята възраст. Кога ще престанеш да се заглеждаш?

– Никога. Какво лошо има да се заглежда човек?

– Не знам. Струва ми се, че е първата стъпка.

– Ти просто не разбираш мъжете, Саманта. Ние зяпаме инстинктивно и безобидно. Всички го правим. Стига де.

– Значи просто не можеш да се овладееш?

– Да. Защо изобщо говорим за това? Предпочитам да обсъждаме как ще съдим лошите компании.

– Нищо друго не знам. Разказах ти всичко.

– Ще ги съдиш ли?

– Едва ли. Но се запознах с един мъж, който поема само случаи, свързани с тях. Семейството му е било унищожено заради открита мина, когато бил още дете, и сега е подел вендета. Носи пистолет. Видях го.

– Мъж значи. Хареса ли ти?

– Женен е.

– Добре. Предпочитам да не се влюбваш в някой планинец. Защо носи пистолет?

– Мисля, че много хора там го правят. Твърди, че не е любимец на големите компании и че този бизнес отдавна се слави с насилие.

Маршал избърса уста с хартиена салфетка и отпи глътка вода.

– Нека да обобщя какво чух досега. Това е място, където позволяват на психичноболните да носят униформи, да се представят за полицаи, да карат коли със сигнални светлини, да спират шофьори от други щати, а понякога дори да ги влачат в ареста. Други, които явно не са психичноболни, практикуват право с пистолет в куфарчето си. Трети пък предлагат временна работа на уволнени адвокати, но без никакво заплащане.

– Доста точен анализ.

– И ти започваш в понеделник сутрин?

– Точно така.

Маршал поклати глава и си взе още едно парче пица.

– Явно това е за предпочитане пред Голямото право на Уолстрийт.

– Ще видим.

Блайд успя да се измъкне от фирмата си за бърз обяд. Срещнаха се в претъпкан деликатесен магазин с кът за хранене, недалече от офиса ѝ, и докато хапваха по салата, успяха да постигнат споразумение. Саманта щеше да плаща своя дял от наема в продължение на три месеца, но не повече. Блайд се беше вкопчила в работата си и беше донякъде оптимистично настроена, че няма да я изгуби. Искаше да задържи апартамента, но нямаше да се справи с целия наем. Саманта я увери, че има огромна вероятност самата тя да се върне в града съвсем скоро и да се захване с нещо.

Късно следобед се срещна с Изабел, за да си побъбрят на кафе. Изабел си беше стегнала багажа и се канеше да се върне у дома, във Вашингтон, за да живее със сестра си, която имаше свободна стая в сутерена. Щеше да стажува в организация за защита на детските права и да си търси истинска работа. Беше потисната, огорчена и несигурна как ще оцелее. Когато се прегърнаха за сбогом, и двете знаеха, че сигурно дълго няма да се видят.

Здравият разум подсказваше на Саманта да наеме кола, да натовари багажа си и да се отправи на юг. Докато организираше нещата по телефона обаче, си даде сметка, че колата под наем ще бъде с нюйоркски номера. Сигурно щеше да успее да си намери кола в Ню Джързи или пък в Кънетикът, но и в трите случая щеше да привлича внимание в Брейди. Не можеше да се отърси от мисълта за Роуми. В крайна сметка той беше на свобода и можеше да върши безобразията си.

Вместо това Саманта напълни два куфара и един голям сак с всичко, което прецени за уместно да вземе. Таксито я стовари на Пен Стейшън. Пет часа по-късно друго такси я взе от Юниън Стейшън във Вашингтон. Двете с Карън ядоха суши по пижами и гледаха стар филм. Изобщо не споменаха за Маршал.

Уебсайтът на “Гаско Лизинг” във Фолс Чърч обещаваше голям избор от чудесни стари автомобили, изгодни условия, лесно оформяне на документите, безпроблемно застраховане и пълна удовлетвореност на клиентите. Саманта имаше ограничени познания за автомобилите, но нещо ѝ подсказваше, че местен автомобил вероятно ще ѝ навлече по-малко проблеми от някоя японска кола например. Докато разглеждаше предложенията, забеляза средно голям форд хечбек от 2004 г., който ѝ се стори подходящ. По телефона автотърговецът я увери, че колата още е на разположение, и най-важното, гарантираше, че ще има регистрационни номера от Вирджиния. “Да, госпожо, и двата.” Саманта отиде с такси до Фолс Чърч и се срещна с търговеца Ърни. Той си падаше флиртаджия, говореше прекалено много и забелязваше съвсем малко. Ако беше по-бдителен, щеше да разбере колко ужасена е младата жена от факта, че се налага да наеме стара кола за дванайсет месеца.

За миг тя дори се поколеба дали да не звънне на баща си, за да го помоли за помощ, но се отказа. Внуши си, че е достатъчно силна, за да се справи с тази относително маловажна задача. След като прекара два дълги часа с Ърни, Саманта най-сетне потегли с един напълно невзрачен форд, който не би могъл да принадлежи на никой друг освен на жител на щата Вирджиния.