Планината Грей

12

Изкачването започваше в края на отдавна изоставена пътека на дървосекачи, която единствен Донован би могъл да намери. Пътуването е кола до там изискваше уменията и здравите нерви на каскадьор и на моменти Саманта беше сигурна, че ще полетят в долината. Донован обаче се добра до полянка насред гъста гора от дъбове, кестени и евкалипти и каза:

– Това е краят на пътя.

– На това път ли му викаш? – попита Саманта и бавно отвори вратата.

– Направо е магистрала в сравнение с някои от пътеките – засмя се той.

Тя си помисли, че животът в големия град не я е подготвил за подобно нещо, но беше развълнувана от мисълта за предстоящото приключение. Донован я посъветва само да носи “туристически обувки и неутрални дрехи”. За обувките разбираше, но относно дрехите се нуждаеше от обяснение.

– Трябва да бъдем незабележими – обясни ѝ той. – Те ще се оглеждат за нас, а и ние ще проникнем незаконно.

– Има ли вероятност пак да ме арестуват? – попита тя.

– Малка. Не могат да ни заловят.

Обувките бяха купени предишния ден от магазина за намалени стоки в Брейди – струваха 45 долара и бяха малко твърди и тесни. Саманта беше обута с панталон в цвят каки и суичър с надпис “Кълъмбия Ло” с малки букви отпред. Той беше с камуфлажно зелено ловно облекло и поръчани по каталог ботуши, извървели сигурно повече от хиляда километра. Отвори багажника на джипа и взе от там раница, която метна през рамо. След това извади и пушка с оптически мерник.

– На лов ли ще ходим? – попита Саманта, като видя пушката.

– Не, за защита е. По тези места има много мечки.

Саманта се съмняваше, че е така, но вече не знаеше на какво да вярва. Няколко минути вървяха по пътека, използвана и преди, но не често. Наклонът беше лек, минаваха през гъсти шубраци от лаврово дърво, див рожков и тиарела – растения, които той познаваше Отлично. Заради нея крачеше с умерено темпо, но Саманта беше сигурна, че би могъл по всяко време да хукне нагоре. Не след дълго тя се задъха и плувна в пот, но беше твърдо решена да го следва по петите.

В Ню Йорк всички несемейни млади хора с професия задължително трябваше да имат членска карта за спортна зала, и то не за коя да е. Трябваше да е подходящата – подходящото място, подходящият екип и подходящото време на деня или нощта, за да те видят, че се потиш, пъшкаш и се тонизираш, както си му е редът, срещу 250 долара седмично. Спортната подготовка на Саманта се беше провалила поради безмилостните изисквания на “Скъли и Пършинг”. Картата ѝ беше изтекла преди две години, но никак не ѝ липсваше. Вместо тренировките тя си правеше дълги разходки из града. В съчетание с лекия хранителен режим това ѝ беше достатъчно, за да поддържа добро тегло, но изобщо не беше във форма. Новите обувки ѝ натежаваха все повече след всеки завой по лъкатушещата нагоре пътека.

Излязоха на малка просека и между стволовете на дърветата в далечината видяха дълга и дълбока долина сред планинските хребети. Гледката беше поразителна и Саманта беше признателна за почивката. Донован махна с ръка.

– Това е планината с най-голямо биоразнообразие в Северна Америка. И е много по-стара от всички останали. Дом е на хиляди животински и растителни видове, които не се срещат другаде. Нужна им е била цяла вечност, за да станат това, което са. – Той замълча, докато се наслаждаваше на гледката, после продължи като екскурзовод, без да се налага да го подсещаш: – Преди около един милион години започнали да се образуват пластове въглища. Същинско проклятие. Сега разрушаваме планините, за да добиваме въглищата и да си осигурим евтина енергия. Всеки човек в тази страна потребява девет килограма въглища на ден. Проучих каква е употребата по региони, има такъв уебсайт. Знаеш ли, че на ден един жител на Манхатън използва средно три и половина килограма въглища от открит въгледобив тук, в Апалачите?

– Съжалявам, не знаех. А откъде са останалите пет килограма и половина?

– От подземни мини пак тук, на изток. От Охайо, Пенсилвания, места, където добиват въглища по старомодния начин и не вредят на планината. – Той остави раницата си на земята и извади отвътре бинокъл. Огледа околността и намери каквото търсеше. Подаде ѝ го с думите: – Ето там, на два часа, смътно се вижда един кафеникавосив участък.

Саманта погледна през бинокъла, нагласи фокуса и каза:

– Добре, виждам го.

– Това е “Бул Фордж” в Западна Вирджиния, една от най-големите мини за открит въгледобив.

– Четох за тях снощи. Имали някакви проблеми преди няколко месеца. Гумите на техни камиони били използвани като мишени.

Той се обърна към нея и се усмихна.

– Подготвяш си домашното, а?

– Имам лаптоп, който влиза в Гугъл дори в Брейди Нов удар на екотерористите, нали?

– Така се говори.

– Кои са тези хора?

– Надявам се никога да не разберем.

Той стоеше малко по-напред от нея и се взираше в далечината. Докато говореше, лявата му ръка инстинктивно се отдръпна назад няколко сантиметра и докосна приклада на пушката. Почти незабележимо движение.

Започнаха истинското катерене. Пътеката, когато изобщо я имаше, едва се виждаше и Донован като че ли не я забелязваше. Придвижваше се от дърво на дърво, оглеждаше се за следващия знак, озърташе се да провери къде стъпва. Склонът стана по-стръмен и Саманта усети как бедрата и прасците я заболяват. Евтините туристически обувки я убиваха. Тя дишаше трудно и след петнайсет минути мълчаливо изкачване не издържа.

– Носиш ли вода?

Прогнил пън се оказа прекрасно място за отдих. Двамата изпиха една бутилка вода. Той не я попита как се справя, а тя не се поинтересува още колко им остава да се катерят. Когато си поеха дъх, Донован каза:

– Намираме се в планината Дъблин, на около сто метра от върха. В съседство е планината Инид, която ще видиш след няколко минути. Ако всичко се развива пс план, след около шест месеца “Стрейхорн Коул” ще докарат булдозерите, ще скалпират върха, ще унищожат красивите гори с ценна дървесина, ще прогонят животните и ще започнат да взривяват. Молбата им за открит въгледобив скоро ще бъде одобрена. Две години я оспорваме, но те успяха да подкупят когото трябва. – Донован махна с ръка към дърветата. – И неусетно всичко това ще изчезне.

– Защо поне не изсекат дърветата?

– Защото тези хора са зверове. Получат ли зелена светлина, въгледобивните компании откачат. Тяхната цел са въглищата, по дяволите, нищо друго няма значение. Разрушават всичко по пътя си – гори, дървета, животни – и премазват всеки, който им се изпречи: собственици, местни жители, регулатори, политици и най-вече активисти и еколози. Това е война, няма среден път.

Саманта погледна гъстата гора и поклати невярващо глава.

– Не може да е законно – промълви тя.

– Законно е, защото не е незаконно. Законността на унищожаването на горите се оспорва от години, делата още се влачат по съдебните зали. Спиране обаче няма.

– Кой е собственикът на тази земя?

– Вече са “Стрейхорн”, така че в момента сме в нарушение и, повярвай ми, адски ще се зарадват, ако ме спипат тук горе, три дни преди процеса. Не се притеснявай, в безопасност сме. Близо сто години тази земя беше собственост на семейство Хърман. Продадоха я преди две години и се заселиха някъде на морския бряг. – Донован посочи надясно. – Има една стара семейна къща точно зад това възвишение, на около осемстотин метра по-надолу в долината, тяхна е от десетилетия. Сега е изоставена, празна е. На булдозерите ще им трябват не повече от два часа, за да я разрушат. И нея, и стопанските постройки. Недалече от къщата има малко семейно гробище с ниска бяла дъсчена ограда. Много старо. Ще бъде избутано долу в долината – надгробни плочи, ковчези, кости, всичко. “Стрейхорн” не дават и пет пари, а семейство Хърман са достатъчно богати, за да забравят откъде са тръгнали.

Саманта отпи още една глътка вода и се опита да размърда пръстите на краката си. Той бръкна в раницата си, извади две зърнени десертчета и ѝ подаде едното.

– Благодаря.

– Мати знае ли, че си тук? – попита той.

– Предполагам, че Мати, Анет, Барб и вероятно дори Клодел знаят за всяка моя стъпка. Както сам повтаряш, градът е малък.

– Аз нищо не съм казал.

– Петък следобед е и в Службата нямаше много работа. Казах на Мати, че си предложил да ме разведеш из околността. Това е.

– Добре, значи сме отишли на разходка. Не е нужно тя да знае къде.

– Според нея трябва да сключиш споразумение по случая, за да вземеш поне нещо за майката на момчетата.

Той се усмихна и захапа десертчето. Минаха няколко секунди, после цяла минута и Саманта си даде сметка, че дългите паузи в разговора не го карат да се чувства неудобно. Най-сетне Донован каза:

– Обичам леля си, но тя не разбира нищо от съдебни спорове. Напуснах малката ѝ правна служба, защото исках да правя големи неща, да поемам големи дела, да издействам големи присъди, да принуждавам компаниите да плащат за греховете си. Имал съм големи победи и големи загуби и като повечето такива адвокати живея напрегнато. С подеми и спадове. Една година ми върви, на следващата съм разорен. Сигурно си го преживявала като малка.

– Не, никога не сме били разорени, тъкмо обратното. Знаех, че баща ми понякога губи, но винаги сме имали много пари. Е, поне преди той да ги изгуби и да влезе в затвора.

– Как стояха нещата от твоя гледна точка? Като тийнейджърка, имам предвид.

– Виж, Донован, разделил си се с жена си и не обичаш да говориш за това. Добре. Моят баща лежа в затвора и аз също не обичам да говоря по този въпрос. Нека да се разберем отсега.

– Съгласен съм. Трябва да тръгваме.

Продължиха да се катерят все по-бавно и по-бавно, защото пътеката изчезна и склонът стана още по-стръмен. Ситни камъчета се ронеха под краката им, докато се вкопчваха в някое ниско дръвче, за да се изтеглят нагоре. Когато спряха да си поемат въздух, Донован предложи Саманта да мине отпред, за да може той да я хване, ако се спъне или плъзне. Тя го направи и той се оказа зад нея, с ръка върху хълбока ѝ – едновременно я насочваше и побутваше. Накрая стигнаха върха на планината Дъблин. Когато излязоха на малка скалиста просека, Донован заяви:

– Вече трябва да внимаваме. Тук е скривалището ни. Точно зад онези канари е планината Инид, където “Стрейхорн” работят на пълни обороти. Имат охрана, която от време на време проверява и това място. Съдим се повече от година и сме имали няколко неприятни пререкания.

– Например?

Той свали раницата и облегна пушката си на една скала.

– Видя снимките в кантората ми. Първия път, когато дойдохме тук с фотографа, ни спипаха и се опитаха да предявят обвинения. Отидох при съдията и издействах съдебна заповед, която ни позволяваше достъп на много ограничени основания. След това съдията ни нареди да не припарваме до имота им.

– Не видях никакви мечки. За какво ти е пушката?

– За защита. Наведи се и ела тук.

Двамата приклекнаха и направиха няколко крачки до пролуката между две канари. Под тях се намираше онова, което бе останало от планината Инид, преди години извисявала се на хиляда метра височина, но вече превърната в надупчен скалист и прашен участък, осеян с машини. Операцията беше наистина мащабна. Миньорски камиони, превозващи стотици тонове току-що изкопани въглища, подскачаха по лабиринт от стръмни пътища с остри завои и се спускаха упорито като мравки, инстинктивно движещи се под строй. Огромен екскаватор с желязно въже, голям колкото апартамента на Саманта, се олюляваше напред-назад, кофата му се забиваше в земята, загребваше по сто и петдесет кубични метра пръст и я изсипваше на купчини. Фадроми с по-малки кофи методично изтребваха пръстта и я изсипваха в друга армада от камиони, които пък я откарваха в участък, от който булдозери я избутваха обратно в долината. По-ниско в планината, на мястото на откритата мина багери изкопаваха въглищата от оголените пластове и ги стоварваха в камионите, които бавно пъплеха, с мъка понесли товара си по неравния път. Облаци прах бяха надвиснали над всяка фаза от тази операция.

Тихо и сериозно, сякаш някой можеше да го чуе, Донован каза:

– Голям шок, нали?

– Шок е точната дума – съгласи се тя. – Мати ми показа три открити мини на път за Колтън вчера, но не от толкова близо. Направо ми се повдига.

– Да, и никога не свикваш. Това е несекващо насилие над земята, ново и ново покушение всеки ден.

Насилието беше бавно, методично и ефективно. Няколко минути по-късно Донован обясни:

– За две години са свалили двеста и четирийсет метра от върха на планината. Изгребали са четири-пет пласта въглища и им остават приблизително още толкова. Когато приключат, планината Инид ще е дала около три милиона тона въглища по шейсет долара средно на тон. Лесно се смята.

Бяха се сгушили близо един до друг, като внимаваха да не се докосват, и наблюдаваха разрухата. Булдозер избута товара си опасно близо до ръба и по-едрите камъни се посипаха по стената на изкоп, дълбок около триста метра. Камъните заподскачаха надолу и изчезнаха.

– Ето как се случва. Опитай се да си представиш планината по-висока с около сто и петдесет метра, каквато беше преди деветнайсет месеца. Тогава един от булдозерите изтикал скалата, която се търкаляла километър и половина, преди да блъсне караваната, където спели момчетата на Тейт. – Той намери бинокъла си, потърси нещо и после ѝ го подаде. – Не се надигай. Ниско долу в долината, от другата страна на възвишението, едва-едва се вижда бяла сграда. Някога беше църква. Видя ли я?

– Да – отвърна Саманта няколко секунди по-късно.

– Точно зад църквата имаше малко селище от няколко къщи и каравани. От тук не се виждат. Както ти казах, разстоянието е около километър и половина, а дърветата закриват гледката. На процеса смятаме да пуснем видеовъзстановка на пътя на скалата. В действителност тя прелетяла над църквата, вероятно с около сто и трийсет километра в час, ако се съди по теглото ѝ, и отскочила няколко пъти, преди да се блъсне в караваната на семейство Тейт.

– Имаш ли скалата?

– И да, и не. Тя тежи шест тона, така че няма как да я занесем в съдебната зала. Обаче още е на мястото си и разполагаме с многобройни снимки. Четири дни след инцидента въгледобивната компания се опита да я премахне с експлозиви и машини, но ние успяхме да ги спрем. Негодници, чисто и просто негодници. Появиха се с цял екип ден след погребението, влязоха в чужд имот, където нямаха право да бъдат, и се заеха да трошат скалата независимо от щетите, които нанасяха на всичко друго наоколо. Обадих се на шерифа и последваха доста напрегнати моменти.

– Поел си случая четири дни след инцидента?

– Не, поех го още на следващия ден. След по-малко от двайсет и четири часа. Свързах се с брата на майката. Трябва да се действа бързо.

– Баща ми би се впечатлил.

Донован погледна часовника си, после вдигна очи към планината Инид.

– По график ще взривяват в четири часа, така че ти предстоят нови вълнения.

– Нямам търпение.

– Виждаш ли онзи стар камион с крана отзад? Встрани вляво?

– Шегуваш ли се? Има поне сто камиона.

– Не е товарен камион, много по-малък е. И е встрани от останалите.

– Добре, да, видях го. Какво за него?

– Не знам дали има официално название, но това е взривателят.

Саманта насочи бинокъла към камиона и хората, заети да вършат разни неща около него.

– Какво правят?

– В момента започват да дупчат. Наредбата за експлозивите им позволява да изкопаят дупка, дълбока осемнайсет метра и двайсет сантиметра в диаметър. Дупките трябва да бъдат на три метра една от друга, нещо като решетка. Наредбата ги ограничава до четирийсет дупки на експлозия. Всякакви наредби, колкото искаш правила. Нищо чудно, че постоянно ги нарушават и компании като “Стрейхорн” са свикнали да правят каквото си поискат. Всъщност никой не следи дейността им освен може би някоя екоорганизация от време на време. Заснемат всичко на видео, подават оплакване, компанията получава нищожна глоба, плясване през ръцете, и животът продължава. Контролните органи си пишат чековете и спят спокойно.

Едър мъж с брада се промъкна тихо зад тях, тупна Донован по рамото и силно се провикна:

– Бум!

– Мамка му! – възкликна Донован.

Саманта изписка и изпусна бинокъла. Обърнаха се рязко и се сблъскаха с ухилен здравеняк, с когото надали някой би искал да води юмручен бой.

– Тъпанар – изсъска Донован, но не посегна към пушката си.

Саманта отчаяно се озърна за път за бягство. Мъжът се засмя още по-широко. Протегна ръка към Саманта и се представи:

– Вик Канзаро, приятел на планината.

Тя още се опитваше да успокои дишането си и не протегна ръка в отговор.

– Трябваше ли да ни изкараш акъла? – изръмжа Донован.

– Не, но беше забавно.

– Познаваш ли го? – попита Саманта.

– Боя се, че да. Той е приятел, по-скоро познат. Вик, това е Саманта Коуфър, стажант в Службата за правна помощ на Мати.

Най-накрая се ръкуваха.

– За мен е удоволствие – представи се Вик. – Какво ви води сред въглищните мини?

– Дълга история – отговори тя и издиша. Дробовете и сърцето ѝ отново работеха. – Много дълга история.

Вик пусна раницата си на земята и седна на една скала. Беше плувнал в пот след изкачването и се нуждаеше от вода. Подаде бутилката и на Саманта, но тя отказа.

– Право в Колумбийския? – попита той, загледан в надписа на суичъра ѝ.

– Да. Допреди десет дни работех в Ню Йорк, после светът се срина и мен ме уволниха, или по-скоро ме изпратиха в неплатен отпуск. Вие адвокат ли сте?

Тя седна на друг камък и Донован се настани до нея.

– Не, по дяволите. Преди работех като инспектор по безопасността на мините, но успях да си издействам уволнението. И това е дълга история.

– Всички имаме дълги истории – отбеляза Донован и на свой ред извади бутилка с вода. – Вик е вещото ми лице. Типичен експерт – платиш ли му достатъчно, ще каже на съдебните заседатели каквото поискаш. Следващата седмица го чака дълъг ден на свидетелската скамейка, където ще си прекара чудесно да изрежда безкрайния списък от нарушения, извършени от “Стрейхорн Коул”. А после адвокатите на защитата ще го размажат.

Вик се засмя.

– Очаквам го с нетърпение. Голямо преживяване е да си на процес с Донован. Особено когато печели, което не се случва много често.

– Печеля толкова, колкото и губя.

Вик беше с фланелена риза, избелели джинси и покрити със спечена кал ботуши. Имаше вид на опитен планинар, способен да извади палатка от раницата си и да прекара цяла седмица насред гората.

– Пробиват ли? – попита той Донован.

– Тъкмо започнаха, сигурно ще взривяват в четири.

Вик погледна часовника си и попита:

– Готови ли сме за процеса?

– О, да. Днес следобед вдигнаха два пъти сумата – двеста хиляди. Контрирах с деветстотин и петдесет.

– Нали знаеш, че си луд? Приеми парите, за да има нещо за семейството. – Вик погледна Саманта и попита: – Запозната ли си с фактите?

– С повечето. Видях снимките и картите.

– В нашия край не може да се вярва на съдебните заседатели. Все го повтарям на Донован, ама той не слуша.

– Ще снимаш ли? – смени темата Донован.

– Разбира се.

Побъбриха си няколко минути. Двамата мъже все си поглеждаха часовника. Вик извади малка камера от раницата си и зае позиция между две скали.

– Тъй като инспекторите не наблюдават процеса – обясни Донован на Саманта, – може да се предположи, че “Стрейхорн” ще нарушат някои правила, като започнат да взривяват. Ще заснемем всичко на видео и може би ще го покажем на съдебните заседатели следващата седмица. Не че толкова ни е нужно, защото сме изровили много мръсотия за компанията. Те ще призоват инженерите си да свидетелстват, а те ще излъжат, че строго се придържат към правилата. Ние ще докажем обратното.

Донован и Саманта се настаниха до Вик, който беше потънал в работата си.

– Пълнят всяка дупка със смес от амониева селитра и нафта. Опасно е да се транспортира, затова я приготвят па място. В момента това правят. Онзи камион излива дизелово гориво в дупките за взривовете, а екипът отляво приготвя капсулите и детонаторите. Колко са дупките, Вик?

– Преброих шейсет.

– Значи са в нарушение както винаги.

Саманта наблюдаваше през бинокъла как мъже с лопати започнаха да пълнят дупките. От горната част на всяка стърчеше жица, а двама мъже събираха всички жици в сноп. В дупките изсипваха чували с амониева селитра, върху които изливаха литри дизелово гориво. Работеха бавно. Стана четири и нещо. Най-сетне камионът се отдръпна и Донован каза:

– Скоро ще е.

Разчистиха мястото – камионът и работниците се оттеглиха. Разнесе се сирена и този участък от мината опустя.

Експлозиите се чуха като далечно боботене. Във въздуха изригнаха струи дим. Взривовете следваха един след друг през броени секунди. Стълбовете дим се издигнаха в идеален синхрон като струи на фонтан от водно шоу в Лае Вегас и земята потрепери. Огромна скална ивица рухна на широки вълни, когато земята се разклати. От мястото на взрива се надигна прахоляк. Отгоре се образува плътен облак, а понеже нямаше вятър, той не се и разнесе.

– Взривяват три пъти дневно – издекламира Донован почти като конферансие. – Имат позволение само за два пъти. Умножи това по десетки работещи открити рудници и ще видиш, че във въгледобивните райони дневно се използват над четиристотин и петдесет хиляди тона експлозиви.

– Имаме проблем – съобщи Вик. – Забелязаха ни.

– Къде? – попита Донован, като взе бинокъла от Саманта.

– Горе, до караваната.

Донован насочи бинокъла натам. На платформа до нея двама мъже е каски ги наблюдаваха със собствените си бинокли. Донован им махна, единият мъж махна в отговор. Донован им показа среден пръст, мъжът отсреща отвърна на поздрава му.

– Откога са там? – попита той.

– Не знам, но хайде да се омитаме – предложи в отговор Вик.

Грабнаха раниците и пушката и бързо се заспускаха по склона. Саманта се подхлъзна и едва не падна. Вик я подхвана и продължи да стиска дясната ѝ ръка. Следваха Донован, заобикаляха дървета, избягваха скалите, промъкваха се през храсталаците без видима пътека. Няколко минути по-късно спряха на тясна поляна.

– Аз дойдох оттук – посочи Вик. – Звъннете ми, когато стигнете до джипа.

Той се изгуби в гората, а те продължиха надолу. Пътеката не беше толкова стръмна и двамата заслизаха почти на бегом.

– Добре ли сме? – попита Саманта най-накрая.

– Да, всичко е наред – отговори Донован спокойно. – Те не познават пътеките като мен. А ако ни пипнат, не могат да ни убият.

Факт, който не ѝ донесе голяма утеха. Ускориха темпото, когато пътеката стана по-равна. Джипът се показа на стотина метра от тях и Донован спря за миг и се озърна за други коли.

– Не са ни открили – заключи той.

Когато потеглиха, той изпрати есемес на Вик. Бяха се измъкнали. Заподскачаха надолу в планината, заобикаляха дупки и канавки, достатъчно големи да погълнат джипа, и след няколко минути Донован каза:

– Вече не сме на земя на “Стрейхорн”. – Зави по павиран път точно когато голям прашен пикап изхвърча зад завоя на висока скорост. – Ето ги – извика той.

Пикапът застана по средата, за да препречи пътя, но Донован натисна газта и мина по банкета. В пикапа седяха най-малко трима здравеняци е каски, начумерени, готови да създават неприятности. Рязко спряха и започнаха да завиват, но джипът ги остави далече зад себе си.

Донован пое е бясна скорост по черните пътища на окръг Хопър.

– Дали са записали регистрационния номер? – попита Саманта.

– О, те знаят, че съм аз. В понеделник сутринта ще се появят при съдията и ще ревнат като бебета. Аз ще отрека и ще им кажа да престанат да циврят. Вместо това ще изберем съдебните заседатели.

Минаха покрай съда на главната улица в Колтън. Донован кимна към сградата.

– Ето го. Кота нула. Най-грозният съд във Вирджиния.

– Бях тук в сряда заедно е Мати.

– Хареса ли ти съдебната зала?

– Малко е странна, но не съм специалистка по съдебни зали. Открай време се старая да ги избягвам.

– Аз ги обожавам. Те са единственото място, където малкият човек може да застане на равна нога с огромна престъпна корпорация. Човек, който няма нищо – няма пари, няма власт, – нищо освен факти, достатъчни да заведе съдебно дело и да принуди компания, струваща милиарди долари, да влезе в залата за честна битка.

– Невинаги е честна, нали така?

– Разбира се. Ако те мамят, и аз мамя. Ако играят мръсно, аз играя още по-мръсно. Как да не обича човек правосъдието.

– Говориш като баща ми. Направо се плаша.

– А ти като жена ми. Тя не понасяше работата ми.

– Хайде да сменим темата.

– Добре, имаш ли планове за утре?

– Събота в Брейди. Службата е затворена, така че какво ми остава?

– Какво ще кажеш за още едно приключение?

– Ще има ли пушки?

– Не, обещавам ти, че няма да нося пушка.

– Ще влезем ли незаконно в нечий имот? Някаква вероятност да ни арестуват?

– Не, обещавам.

– Звучи доста скучно. Съгласна съм.