Планината Грей

2

В луксозната мансарда в “Сохо”, която ѝ струваше две хиляди долара месечно, Саманта стовари на пода боклука от офиса и се отпусна тежко на дивана. Стисна мобилния си телефон, но изчака. Пое дълбоко въздух със затворени очи и донякъде се овладя. Имаше нужда да чуе гласа на майка си, за да почерпи утеха, но не искаше да звучи слаба, наранена и уязвима.

Изпита облекчение, когато внезапно осъзна, че току-що са я освободили от работа, която презира. Довечера в седем можеше да гледа филм или да вечеря с приятели, вместо да се трепе в офиса и часовникът да тиктака неумолимо. В неделя можеше да пътува извън града, без дори да се сети за Анди Грабман и за купчината документи, необходими за следващата му жизненоважна сделка. Беше се отървала от фирмения телефон – чудовището, което от три години сякаш се беше сраснало с тялото ѝ. Почувства се волна и удивително необременена.

Страхът идваше от загубата на лични доходи и внезапната промяна в хода на кариерата ѝ. Като адвокат с три години стаж Саманта получаваше 180000 долара годишно основна заплата, плюс солиден бонус. Много пари, но животът в града ги поглъщаше. Половината се изпаряваха за данъци. Тя имаше спестовна сметка, към която се отнасяше с безразличие. Когато си на двайсет и девет, неомъжена и свободна в града, когато работиш нещо, което следващата година ще ти осигури по-висока заплата и бонус, защо да се тревожиш излишно за пари? Имаше приятелка от Юридическия факултет в Колумбийския университет, която работеше в “Скъли и Пършинг” от пет години, току-що беше станала младши партньор и щеше да спечели около половин милион. Саманта беше поела по този път.

Имаше и приятели, които месомелачката изхвърляше след няма и дванайсет месеца и които е облекчение напускаха света на Голямото право. Един от тях в момента беше ски инструктор във Върмонт – бивш редактор на “Кълъмбия Лo Ривю” и беглец от “Скъли и Пършинг”, който живееше в хижа на брега на реката и рядко си вдигаше мобилния. За по-малко от тринайсет месеца се беше превърнал от амбициозен млад юрист в изтормозен идиот, който заспиваше на бюрото си. Точно преди да се намесят от, Ловешки ресурси”, той превъртя и напусна града. Саманта често си мислеше за него, обикновено със завист.

Облекчение, страх и унижение. Родителите ѝ бяха платили скъпото частно училище във Вашингтон. Саманта завърши политология е magna сит laude в “Джорджтаун”. С лекота учи право и се дипломира е отличие. Десетина мегафирми ѝ предложиха работа след стажа ѝ във федералния съд. Първите двайсет и девет години от живота ѝ се отличаваха е изумителен успех и съвсем малко провали. Уволнението я съкруши. Унизително беше да я извеждат от сградата. Това не беше просто дребно препятствие в една продължителна и носеща удовлетворение кариера.

Официалните цифри я утешаваха донякъде. След срива на “Лийман” хиляди млади професионалисти се оказаха изхвърлени на улицата. Вярно е, че когато си нещастен, искаш и другите да бъдат нещастни, така че в момента тя не бе в състояние да изпитва състрадание към никого.

– Карън Коуфър, ако обичате – помоли Саманта по телефона. Лежеше на леглото напълно неподвижна и се мъчеше да диша дълбоко и равномерно. После каза: – Мамо, аз съм. Направиха го. Уволнена съм. – Тя прехапа устни и се опита да се пребори със сълзите.

– Съжалявам, Саманта. Кога се случи?

– Преди около час. Всъщност не е изненада, но още ми е трудно да повярвам.

– Знам, миличка. Много ми е мъчно.

През последната седмица говореха само за евентуалното прекратяване на трудовия договор на Саманта.

– Вкъщи ли си? – попита Карън.

– Да, и съм добре. Блайд е на работа. Още не съм ѝ съобщила. На никого не съм казала.

– Съжалявам.

Блайд беше приятелка и състудентка на Саманта от университета. Работеше също в мегафирма. Живееха заедно, но не споделяха почти нищо друго от живота си. Когато работиш от седемдесет и пет до сто часа седмично, няма много за споделяне. Положението във фирмата на Блайд също не беше цветущо и тя очакваше най-лошото.

– Добре съм, мамо.

– Не, не си. Защо не си дойдеш у дома за няколко дни?

Въпросното “у дома” беше разтегливо понятие. Майка ѝ държеше под наем чудесен апартамент, близо до Дюпон Съркъл, а баща ѝ – малко студио, близо до реката в Александрия. Саманта не беше прекарвала повече от месец на нито едно от двете места. Не смяташе и сега да пробва.

– Ще дойда, но не веднага – отвърна тя.

След дълга пауза последва тих въпрос:

– Какво смяташ да правиш, Саманта?

– Нямам планове, мамо. В момента съм в шок и мога да мисля само за следващия един час.

– Разбирам. Иска ми се да бях при теб.

– Добре съм, мамо, повярвай ми.

Последното, от което Саманта се нуждаеше в момента, беше натрапчивото присъствие на майка ѝ и съветите ѝ какво да предприеме оттук нататък.

– Прекратиха договора ти или е някакво временно положение?

– Фирмата го нарича неплатен отпуск. Искат година-две да работим без заплащане в някоя неправителствена организация и ще запазим здравните си застраховки. А после, ако положението се подобри, фирмата ще ни върне на работа на същото ниво в йерархията.

– Звучи ми като жалък опит да ви държат на каишка.

Признателна съм за обичайната ти прямота, мамо.

– Защо не отсвириш тези негодници? – продължи Карън.

– Защото искам да запазя здравната си застраховка и да разбера дали някой ден няма да имам шанс да се върна.

– Можеш да си намериш работа другаде.

Говореше като изпечен бюрократ. Карън Коуфър беше старши юрист в Министерството на правосъдието във Вашингтон. Единствената ѝ работа вече почти трийсет години. Мястото ѝ, както и това на всички около нея, беше напълно сигурно. Въпреки депресиите, войните, закриването на правителствени служби, националните катастрофи, политическите сътресения или всевъзможни други бедствия заплатата на Карън Коуфър си оставаше ненакърнима. На което се дължеше и нехайната арогантност на мнозина подсигурили се бюрократи.

Ценени сме, защото сме адски нужни.

– Не, мамо, в момента не се предлага никаква работа. В случай че не си чула, има финансова криза, а депресията дебне зад ъгъла. Правните фирми изхвърлят тълпи от млади юристи и заключват вратата.

– Надали е чак толкова зле.

– Нима? “Скъли и Пършинг” спират всякакви нови назначения, което означава, че поне десетина от най-умните възпитаници на Харвард са научили, че няма да получат работата, обещана им за следващия септември. Същото важи за Иейл, Станфорд, Колумбийския.

– Но ти си толкова талантлива, Саманта.

Никога не спорете с бюрократ. Саманта пое дълбоко дъх и тъкмо се канеше да приключи разговора, когато дойде “спешно обаждане от Белия дом” и се наложи Карън да затвори. Обеща да ѝ звънне ей сега, веднага щом спаси държавата. Добре, мамо, каза Саманта. Получаваше толкова внимание от страна на майка си, колкото би могла да желае. Беше единствено дете, което в ретроспекция май не беше зле с оглед на разлетелите се навсякъде отломки от развода на родителите ѝ.

Беше ясен и красив ден и Саманта имаше нужда да се поразходи. Закриволичи из “СоХо”, после из Уест Вилидж. Накрая се обади на баща си от едно празно кафене. Навремето Маршал Коуфър беше известен адвокат, който представляваше ищците по дела срещу авиокомпании след катастрофи. Беше изградил агресивна и успешна фирма във Вашингтон и шест нощи седмично прекарваше по хотели из целия свят – или в търсене на случаи, или в работа по тях. Беше натрупал цяло състояние, харчеше с широки пръсти и както прекрасно знаеше Саманта като тийнейджърка, семейството ѝ разполагаше с много повече, отколкото другите деца в частното ѝ училище. Докато баща ѝ скачаше от едно сензационно дело на друго, майка ѝ кротко отглеждаше дъщеря си и упорито преследваше собствената си кариера в Министерството на правосъдието. Дори родителите ѝ да се бяха карали, Саманта не го знаеше – баща ѝ просто никога не си беше у дома. По едно време, никой нямаше представа точно кога, в картинката се появи млада и красива правна асистентка и Маршал се хвърли презглава в тази връзка. Флиртът прерасна в любовна история и няколко години по-късно Карън Коуфър стана подозрителна. Попита направо съпруга си, който отначало излъга, но после призна. Искал развод, намерил бил любовта на живота си.

По една случайност по същото време, когато Маршал усложни семейните си отношения, той взе и няколко други лоши решения. Едното бяха кроежите му да прехвърли свои солидни доходи в офшорка. Джъмбо джет на Юнайтед Ейша Еърлайнс се беше разбил в Шри Ланка с четирийсет американци на борда. Нямаше оцелели и, верен на себе си, Маршал Коуфър пристигна на мястото преди всички останали. По време на преговорите за сключване на споразумение той основа няколко фирми, пръснати из Карибите и Азия, за да насочва, пренасочва и направо да укрива солидните си хонорари.

Саманта имаше дебела папка с материали от вестниците и разследващи репортажи за доста непохватните опити за корупция на баща ѝ. Би се получила увлекателна книга, но на нея не ѝ беше интересно да я напише. Заловиха го, унижиха го, изложиха го на първа страница на вестниците, осъдиха го, лишиха го от адвокатски права и го изпратиха в затвора за три години. Освободиха го под гаранция две седмици преди Саманта да завърши университета.

Напоследък Маршал работеше като някакъв консултант в малък офис в старата част на Александрия. Твърдеше, че съветва други адвокати относно огромни закононарушения, даващи право за предявяване на колективни искове, но винаги поднасяше подробностите доста смътно. Саманта, а впрочем и майка ѝ бяха убедени, че е съумял да скрие една купчина пари някъде на Карибите. Карън беше престанала да ги търси.

Маршал неизменно подозираше, а Карън неизменно отричаше, но той усещаше, че бившата му съпруга има пръст в съдебното преследване срещу него. Тя имаше влияние в правосъдното министерство, грамадно влияние, а също и много приятели.

– Татко, уволниха ме – тихо съобщи Саманта по мобилния.

Кафенето беше празно, но баристата беше наблизо.

– О, Сам, много съжалявам – каза Маршал. – Разкажи ми какво се случи.

Според Саманта в затвора баща ѝ се беше научил на едно-единствено нещо. Не на смирение, не на търпение, не на разбиране или на прошка – не беше нито едно от обичайните качества, които човек придобива след такова унизително падение. Той си беше точно толкова енергичен и амбициозен като преди, все още изгаряше от нетърпение да се втурне в новия ден и да премаже всеки, изпречил се насреща му. Някак обаче Маршал Коуфър се беше научил да слуша, поне дъщеря си. Тя бавно му предаде разговора и той попи всяка дума. Саманта го увери, че ще се оправи. По едно време дори ѝ се стори, че баща ѝ ще се разплаче.

Обикновено би подметнал нещо подигравателно за начина, по който е избрала да практикува право. Той мразеше големите фирми, защото от години се бореше с тях. Възприемаше ги като най-обикновени корпорации, не като съдружия на истински адвокати, които се борят за клиентите си. Имаше си импровизирана трибуна, от която бе способен да изнесе поне дузина проповеди относно злините от Голямото право. Саманта беше чувала всяка една от тях и не беше в настроение да повтаря.

– Искаш ли да дойда при теб, Сам? – попита Маршал. – Мога да пристигна след три часа.

– Не, но ти благодаря. Още не. Дай ми ден-два. Трябва ми време и мисля да замина извън града за няколко дни.

– Ще дойда да те взема.

– Може би, но не сега. Добре съм, татко, честна дума.

– Не, не си. Имаш нужда от баща си.

Саманта все още се чувстваше странно, когато чуваше такива думи от човек, отсъствал през първите двайсет години от живота ѝ. Но той поне се стараеше.

– Благодаря ти, татко, ще ти звънна по-късно.

– Хайде да заминем някъде, да си намерим някой плаж и да се напием с ром.

Саманта се засмя неволно, защото никога никъде не бяха ходили само двамата. Имаше няколко почивки между другото, когато тя беше още дете, типичните пътувания до Европа, почти неизменно прекъснати от неотложна работа у дома. Идеята да се излежава на някой плаж е баща си не ѝ се стори неустоимо привлекателна въпреки обстоятелствата.

– Благодаря ти, татко. Може би по-късно. Сега трябва да се погрижа за нещата тук.

– Мога да ти намеря работа. Истинска работа.

Ето пак, помисли си тя, но замълча. Баща ѝ се опитваше да я подмами към реална правна работа вече няколко години – реална в смисъл, че щеше да включва дела срещу големи корпорации за всякакви злоупотреби.

В света на Маршал Коуфър всяка компания с известна големина бе натрупала нечувани грехове, за да успее в безмилостния свят на западния капитализъм. Призванието на адвокати (и може би на бивши адвокати) като него беше да разобличават нарушенията им и да ги съдят до дупка.

– Благодаря, татко. Ще ти звънна после.

Каква ирония на съдбата, че баща ѝ продължаваше да настоява Саманта да се занимава със същия вид право, който го беше вкарал в затвора. Тя не проявяваше Интерес към съдебната зала и към процесите. Не беше сигурна какво точно иска – вероятно хубава работа на бюро със солидна заплата. Предимно заради пола и интелекта си навремето имаше приличен шанс да стане партньор в “Скъли и Пършинг”. Но на каква цена?

Може би желаеше тази кариера, а може би не. В момента искаше само да поскита из улиците на Южен Манхатън и да си прочисти главата. Обикаляше безцелно из “Трайбека”, а часовете се нижеха. Майка ѝ звънна два пъти, баща ѝ – веднъж, но тя не вдигна. Изабел и Бен също се обадиха. Не ѝ се говореше. Озова се пред “Моукс Пъб”, близо до Китайския квартал, и се позавъртя, надничайки вътре. Беше изпила първото си питие с Хенри в “Моукс” преди толкова много години. Запознаха ги приятели. Той беше начинаещ актьор, един от милионите в града, а тя беше неопитен адвокат в “Скъли и Пършинг”. Ходиха около година, преди връзката да се съсипе под натиска на жестокото ѝ натоварване във фирмата и неговата безработица. Хенри избяга в Лос Анджелис, където, когато го видя за последен път, караше лимузините на неизвестни актьори и изпълняваше незначителни роли без реплики в разни реклами.

При различни обстоятелства Саманта би могла да обича Хенри. Той имаше време, интерес и страст. Тя беше твърде изтощена. Не беше необичайно жените от света на Голямото право да се опомнят, когато станат на четирийсет, и да си дадат сметка, че още са неомъжени и че цяло десетилетие се е изнизало неусетно.

Саманта се отдалечи от “Моукс” и се запъти на север към “СоХо”.

***

Ана от “Човешки ресурси” се оказа удивително експедитивна. В пет часа следобед Саманта получи дълъг имейл с названията на десет неправителствени организации, които някой беше преценил като подходящо място за ранените и съсипани същества, внезапно уволнени от най-голямата юридическа фирма в света. “Маршкийпърс” в Лафайет, Луизиана. Женски приют в Питсбърг. “Имигрантска инициатива” в Тампа. Планинска служба за правна помощ в Брейди, Вирджиния. Дружество за евтаназия в Тусон. Организация за закрила на бездомните в Луивил. Фонд за опазване на езерото Ери. И така нататък. Нито една от десетте не се намираше в близост до Ню Йорк.

Саманта дълго се взира в списъка и размишлява над реалната възможност да напусне града. Беше живяла тук през шест от седемте последни години – три в Колумбийския университет и три като младши адвокат. След като завърши право, беше на стаж при един федерален съдия във Вашингтон, после побърза да се върне в Ню Йорк. И тук, и във Вашингтон винаги беше живяла сред светлините на града.

Лафайет в Луизиана? Брейди във Вирджиния?

С прекалено бодър тон за случая Ана осведомяваше изпратените в неплатен отпуск, че в някои от гореспоменатите неправителствени организации местата може да се окажат ограничени. С други думи, побързайте да им пишете, иначе може и да нямате шанса да се преместите в затънтената пустош и да работите без заплащане през следващите дванайсет месеца. Саманта обаче беше прекалено зашеметена, за да направи каквото и да било прибързано.

Блайд се отби за бързо “здрасти” и претоплена в микровълновата печка пица. Саманта ѝ бе съобщила голямата новина с есемес и когато се прибра, приятелката ѝ всеки момент щеше да се разплаче. Няколко минути по-късно обаче Саманта успя да я успокои и я увери, че животът продължава. Фирмата на Блайд представляваше няколко компании, които отпускаха ипотеки, и настроението там беше също толкова мрачно, колкото в “Скъли и Пършинг”. От дни двете не говореха за нищо друго освен за евентуалното си уволнение. Докато Блайд ядеше пицата си, мобилният ѝ завибрира. Търсеше я партньорът от фирмата, който ѝ беше пряк шеф. Затова в шест и половина Блайд изхвърча от апартамента и хукна към офиса, обезумяла от страх, че и най-малкото закъснение може да ѝ донесе уволнение.

Саманта си наля чаша вино и напълни ваната с гореща вода. Потопи се, отпи и реши, че въпреки парите ненавижда света на Голямото право и никога няма да се върне. Никога нямаше да допусне да ѝ крещят, че не е в кабинета си по тъмно или преди изгрев. Никога нямаше да допусне да я изкушат парите. Много неща нямаше да направи никога повече.

На финансовия фронт положението беше нестабилно, но съвсем не мрачно. Имаше спестени 31000 долара и нямаше дългове освен наема за още три месеца. Ако съществено намалеше разходите си, сигурно щеше да издържи, докато отмине бурята. Разбира се, ако не настъпеше краят на света. Не се виждаше да сервира в заведение или да продава обувки, но пък и никога не беше допускала, че престижната ѝ кариера ще приключи толкова внезапно. Градът скоро щеше да се напълни с още сервитьорки и продавачки, завършили университет.

Но да се върнем в света на Голямото право. Целта ѝ беше да стане партньор на трийсет и пет, една от малкото жени на върха, и да се докопа до ъглов кабинет, от който да го раздава твърдо с момчетата. Щеше да има секретарка, личен асистент, няколко правни сътрудници и шофьор на повикване, златна карта за фирмени разходи и гардероб с дизайнерски дрехи. Стоте работни часа седмично щяха да се сведат до нещо поносимо. В продължение на двайсет години щеше да печели два милиона годишно, че и повече, а после щеше да се пенсионира и да обикаля света. Междувременно щеше да си намери съпруг, да роди едно-две деца и животът ѝ щеше да е чудесен.

Всичко беше планирано и изглеждаше постижимо.

***

Саманта и Изабел се срещнаха на чаша мартини във фоайето на хотел “Мърсър” на четири пресечки от жилището ѝ. Поканиха и Бен, но той се беше оженил неотдавна и се занимаваше с други неща. Неплатеният отпуск се отразяваше на хората различно. Саманта се опитваше да се справи, дори да отхвърли бремето от плещите си и да помисли как да оцелее. Беше късметлийка, защото нямаше студентски заем. Родителите ѝ разполагаха с пари, за да ѝ осигурят хубаво образование. Изабел обаче се задушаваше под бремето на стари заеми и умираше от тревоги за бъдещето. Отпи голяма глътка мартини и джинът моментално ѝ завъртя главата.

– Не мога да издържа цяла година без доходи – каза тя.-А ти?

– Сигурно бих могла – отговори Саманта. – Ако орежа всичко и живея на супа, ще успея да оцелея и да остана в града.

– Аз не – печално призна Изабел и отпи още една глътка. – Миналия петък един колега подписал споразумението за неплатения отпуск. Вече звънял в пет неправителствени организации и в петте му казали, че местата за доброволци са запълнени. Можеш ли да повярваш? Затова се обадил в Ловешки ресурси” и вдигнал страшен скандал, а те го уверили, че продължават да работят по списъка и още получават запитвания от организации, които търсят изключително евтина работна ръка. Значи не само ни уволняват, ами и измишльотината с неплатения отпуск не работи както трябва. Никой не ни иска, дори да работим без заплащане. Гадна работа.

Саманта отпи глътка и се наслади на упойващата течност.

– Аз не съм склонна да приема споразумението за неплатен отпуск.

– Какво ще правиш със здравната застраховка тогава? Не можеш да останеш без нищо.

– Може пък да мога.

– Но ако се разболееш, ще изгубиш всичко.

– Нямам много.

– Това е глупаво, Сам. – Поредната глътка мартини, този път по-малка. – Значи се отказваш от блестящо бъдеще в скъпата стара “Скъли и Пършинг”?

– Фирмата се отказа от мен, от теб и от мнозина други. Трябва да има по-хубаво място за работа и по-хубав начин човек да си изкарва прехраната.

– Пия за това.

Дойде сервитьорката и двете си поръчаха по още едно.