Планината Грей

40

Мати пристигна по-рано в понеделник. Двете се затвориха в кабинета. Саманта ѝ разказа, че документите са доставени относително безпрепятствено и че ако всичко се развива по план, трябва по-късно през деня да бъдат предадени на служител на съда. Пропусна по-колоритните страни на приключението – стрелбата, извадила от строй нечий крак, убитата мечка, чудодейната поява на Вик Канзаро и бързия коктейл на борда на реактивното бижу на Джарет Ландън. Най-добре е някои неща да си останат неизречени.

Така или иначе, документите вече бяха на по-сигурно място, където за тях можеха да се борят други адвокати. Някой друг щеше да си блъска главата да разбере какво означават. Саманта подозираше, че ФБР е изтласкано на страничната линия. Имаше дори намеци, че разследването може да се обърне на сто и осемдесет градуса и да се зарови в действията на “Крол Майнинг”. Още нищо не беше категорично, просто една-две думи от Вашингтон.

След смъртта на Бъди Райзър и драматичните обрати около документите животът се връщаше в обичайното си русло в Планинската служба за правна помощ. Двете адвокатки поне се надяваха да е така. Саманта трябваше да се яви в съда в десет часа по дело, което нямаше никаква връзка с въглища, документи и федерални власти, и с нетърпение очакваше един най-обикновен ден.

Джеф обаче я причака в съда. Явно знаеше графика ѝ.

– Може ли да поговорим? – попита той, докато се качваха по стълбите към главната зала.

– Надявах се да не те виждам известно време.

– Съжалявам, няма да стане. Колко ще се забавиш в съда?

– Един час.

– Ще те чакам в кантората на Донован. Важно е.

Доун, която работеше и като секретарка на бюро, и на рецепцията, я нямаше. Договорът ѝ беше прекратен. Фирмата нямаше работа, кантората беше затворена и събираше прах. Джеф отключи входната врата, отвори я пред Саманта, после затвори и отново заключи. Качиха се на втория етаж в бойния щаб, по чиито стени все още висяха увеличени снимки и веществени доказателства по делото “Тейт”. Папки, документи и книги лежаха разхвърляни – следи от нахлуването на ФБР. На Саманта ѝ се стори странно, че никой не си беше направил труда да разчисти, да подреди. Половината крушки не светеха. Дългата маса беше покрита с прах. Донован беше мъртъв от почти два месеца. Саманта се огледа. Връхлетя я вълна от носталгия и печал. Познаваше Донован съвсем отскоро, но за миг закопня да зърне неустоимата му усмивка.

Седяха на сгъваеми столове и пиеха кафе от картонени чашки. Джеф описа широк кръг с ръка и попита:

– Какво да правя с тази сграда? Брат ми я завеща, а никой не я иска. Не можем да намерим адвокат, който да поеме практиката му, а засега никой не желае да купи сградата.

– Рано е – увери го Саманта. – Тя е красива, все ще се намери купувач.

– Разбира се. Половината красиви сгради по главната улица са празни. Този град умира.

– Това ли е важният въпрос, който искаше да обсъдим?

– Не. Саманта, аз заминавам за няколко месеца. Имам приятел, който има ловна хижа в Монтана, и смятам да му погостувам за по-дълго. До гуша ми дойде да ме следят, до гуша ми дойде да се тревожа кой е зад гърба ми, уморих се да мисля за брат ми. Нуждая се от почивка.

– Идеята е страхотна. Ами работата ти като снайперист? Доколкото разбирам, наградата вече е един милион долара в брой. Положението се затяга, а?

Той отпи продължително от кафето и подмина последната ѝ забележка.

– От време на време ще се връщам, за да се погрижа за наследството на Донован, когато Мати се нуждае от мен. Но като цяло мисля да се пренеса някъде на запад. Тук има твърде много история, твърде много лоши спомени.

Тя кимна. Разбираше го, но не каза нищо. Да не би той да целеше някакво драматично сбогуване между влюбени? Ако бе така, не можеше да му предложи нищо. Харесваше го, но в този момент новината, че заминава за Монтана, ѝ донесе облекчение. Мина цяла минута, преди някой от двамата да проговори.

Накрая Джеф каза:

– Мисля, че най-сетне разбрах кой е убил Донован. – Пауза, през която се очакваше тя да попита кой, но Саманта прехапа език и замълча. Той продължи: – Ще отнеме известно време, може би петдесет години, но аз ще се притая и ще заложа капаните си, така да се каже. Те си падат по самолетните катастрофи, затова ще им дам шанс за още една.

– Не желая да слушам това, Джеф. Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора?

– Няма да го прекарам там.

– Прочути последни думи. Виж, трябва да се връщам на работа.

– Знам. Извинявай.

В Службата я очакваше понеделнишкият обяд, шумно клюкарско пиршество, което не ѝ се искаше да изпусне. Между петте жени, които участваха, съществуваше негласно споразумение: отсъстваш ли, най-вероятно ще те обсъждат надълго и нашироко.

– Добре, знам, че си заета. Ще се върна след няколко месеца. Ти ще бъдеш ли тук?

– Не знам, но не мисли за мен.

– Ще мисля за теб, не мога иначе.

– Ето какво, Джеф. Аз няма да се притеснявам дали ти ще се върнеш, а ти няма да се притесняваш дали аз ще съм тук или в Ню Йорк, става ли?

– Добре, добре. Може ли поне да получа целувка за довиждане?

– Да, но внимавай с ръцете.

Когато се върна на бюрото си, Саманта попадна на последната новина от Ню Йорк. Анди ѝ пишеше:

Скъпа Саманта, “Спейн и Грабман” се разраства с всяка секунда. В момента сме подписали със седемнайсет от най-добрите и най-умни млади адвокати и ни предстои вълнуващо начинание. Трябват ни още двама-трима. Трябваш ни ти! Работил съм с няколко от тези блестящи хора – Ник Спейн е работил с други, – затова мога да кажа, че не познавам всички. Познавам обаче теб и знам, че мога да ти имам доверие. Знам, че си от моя екип и ще ми пазиш гърба. Както ти е известно, в океана плуват много акули.

Ето целия пакет: (1) начална заплата от 160000 долара (малко повече от най-високото ни предложение досега, затова те моля да не го разгласяваш – не искам неприятности още от самото начало); (2) годишен бонус в зависимост от представянето и цялостната дейност на фирмата (не, двамата партньори не възнамеряват да задържат цялата печалба за себе си); (3) пълно здравно осигуряване – лекари, зъболекари, офталмолози (всичко освен ботокс и силикон на дупето); (4) отличен пенсионен план и гарантирани вноски; (5) заплащане за свръхнатовареност над 50 часа седмично (да, скъпа, права беше за това; С&Г са сигурно първата юридическа фирма в историята, която предлага плащане за извънреден труд; сериозно говоря за 50-те часа седмично); (6) три седмици платен отпуск; (7) самостоятелен кабинет и назначена от теб секретарка (вероятно и собствен правен асистент, но в момента не мога да ти го обещая); (8) повишение; не искаме хората ни да си режат гърлата, за да станат партньори, затова предвиждаме план, по силата на който всеки ще може да стане партньор след 7 до 10 години работа във фирмата.

Можеш ли да си представиш нещо по-добро? И започваш на първи юли, не на първи май.

Чакам, скъпа. Трябва да ми отговориш до седмица. Моля те.

Анди Тя препрочете писмото два пъти, принтира го и си призна мислено, че започва да ѝ писва от Анди и неговите имейли. Взе чантата си и отиде да обядва.

Стана шест следобед, преди да си тръгне и последният клиент на Мати. Саманта се разтакаваше на бюрото си, отлагаше, чакаше подходящия момент. Надникна в кабинета на Мати и попита:

– Имаш ли време за едно питие?

Мати се усмихна разбира се.

Питиетата в понеделник бяха задължително безалкохолни. Наляха си по една пълна чаша и се срещнаха в заседателната зала. Саманта плъзна последния имейл на Анди по масата. Мати го прочете бавно, остави го, усмихна се и каза:

– Ay! Страхотно предложение. Приятно е да те искат. Явно ще си заминеш по-рано, отколкото очаквах.

Усмивката ѝ беше изчезнала.

– Не съм готова да се върна, Мати. Звучи щедро, но работата е скучна – часове наред четеш, редактираш и коригираш документи. Колкото и да се стараят, не могат да разкрасят нещата и да ги представят дори като донякъде интересни. Просто не съм готова за това и едва ли ще бъда. Бих искала да остана още известно време.

Мати отново се усмихна – самодоволна усмивка, която издаваше огромно удовлетворение.

– Сигурна съм, че имаш нещо предвид.

– Е, доскоро бях стажантка доброволка. Сега валят предложения за работа, но нито едно не ме привлича. Няма да се върна в Ню Йорк, поне още не. Няма и да работя за Джарет Ландън. Твърде много прилича на баща ми. Имам едно наум по отношение на големите адвокати, които кръстосват страната с частните си самолети. Не искам кантората на Донован, обременена е с твърде много неща. Сградата е на Джеф, затова предвкусвам сериозни проблеми, ако той ми плаща, след като го познавам толкова интимно и толкова добре. Ще влезе в ролята на шеф и ще ми създава напрежение още от първия ден. Той е опасен и безразсъден, а аз искам да го отблъсна, не да се сближавам с него. От време на време се забавляваме, но това е всичко, нищо сериозно. Пък и той каза, че ще замине.

– Значи ще останеш тук.

– Ако е възможно.

– За колко време?

– Искам да направя три неща. Най-важният клиент са семейство Райзър. Усещам, че те се нуждаят от мен, затова не мога просто да си вдигна чукалата и да изчезна. В момента те са уязвими и по някаква причина смятат, че мога да им помогна. Ще направя каквото е по силите ми. Допада ми мисълта да се заема с обжалването на делото “Тейт”, от началото до края. Лайза Тейт се нуждае от нас. Горката жена живее на социални помощи за храна и още е в траур. Искам да спечеля обжалването и да ѝ осигуря парите, които заслужава. Освен това мисля, че четирийсет процента е твърде висок хонорар за Донован. Той може и да е спечелил делото, но вече го няма. Лайза е изгубила синовете си, Донован не е. При тези факти според мен много адвокати биха спечелили. Но това можем да го обсъдим по-късно.

– И на мен ми хрумна същото.

– Във втори курс в университета разиграхме едно обжалване. Подготвихме се и пледирахме пред състав от трима съдии, всъщност наши преподаватели. Бяха известни с това, че въртят студентите на шиш. Излагането на аргументите в зала беше голяма работа – сака и вратовръзки, рокли и високи обувки, нали се сещаш?

Мати кимна и се усмихна.

– И ние правехме същото.

– Явно всички студенти по право минават през това. Бях толкова напрегната, че не можах да мигна предишната нощ. Моят колега ми даде ксанакс два часа преди обсъждането, но не помогна. Бях толкова скована, че едва успях да изрека една дума, и се случи нещо странно. Един от съдиите се заяде на дребно и аз направо откачих. Скарах се с него. Започнах да цитирам дело след дело, за да защитя позицията ни, и наистина го сразих. Забравих за страха – единствената ми мисъл беше да докажа правотата си. Десетте ми минути изтекоха и когато си седнах, всички ме зяпаха. Моят колега се приведе и ми прошепна: “Блестящо!”. Както и да е, това е най-хубавият ми момент от следването и никога няма да го забравя. С което искам да кажа, че много бих искала да придвижа делото “Тейт” чак до Върховния съд на Вирджиния, да представя устно аргументацията, да унижа адвокатите на “Стрейхорн Коул” и да спечеля. За Лайза Тейт.

– Давай, момиче. Твое е.

– Значи това са осемнайсет месеца, нали така?

– Нещо такова. Каза, че искаш да направиш три неща.

– Третото е просто да довърша делата, които имам, да поема няколко нови и да се постарая да помагам на клиентите ни. А междувременно искам да прекарвам повече време в съдебната зала.

– Носиш го в себе си, Саманта. Съвсем очевидно е.

– Благодаря ти, Мати, много си мила. Не бих искала да ме подритват хора като Трент Филър. Искам уважение и единственият начин да го получа е да си го спечеля. Искам, вляза ли в съдебната зала, всички момчета да изпънат гръб и да ме гледат – мен, не задника ми.

– Боже, боже, виж докъде сме стигнали само!

– Да, така е. А сега относно парите. Ако ще прекарам тук следващите две години, имам нужда от някаква заплата. Немного, но нещо, с което да мога да живея.

– И за това си мислех. Не можем да се съревноваваме е твоя бивш колега в Ню Йорк, но можем да ти предложим нещо прилично за провинциална Вирджиния. С Анет получаваме четирийсет хиляди годишно, така че това е таванът. Службата може да ти плаща двайсет хиляди. А понеже ще се занимаваш е обжалването на делото “Тейт”, можем да ти отпуснем още двайсет от наследството на Донован. Какво ще кажеш?

– Четирийсет може да предизвика известно недоволство от… сещаш се кого.

– Анет ли?

– Да, нека да са трийсет и девет.

– Добре, нека да са трийсет и девет. Уговорихме се.

Мати протегна ръка през масата и Саманта я стисна.

После взе имейла от Анди и се усмихна.

– А сега да се отърва от този кретен.