Джоана ЛиндзиПреплетени сърца

Глава 1

Англия, 1214 г.


Уолтър де Рогтън чакаше в приемната на краля. Все още не бе изгубил надежда за аудиенцията, която му бе обещана, но минутите се превръщаха в часове, а все още не го бяха повикали. Вече започваше да се съмнява, че тази вечер ще се види с краля. В приемната имаше и други благородници, които като него искаха нещо от крал Джон1. Уолтър бе единственият, който изглеждаше спокоен. Разбира се, вътрешно тръпнеше от тревога, но умееше добре да прикрива чувствата си.

Имаше защо да бъде неспокоен. Джон Плантагенет бе един от най-мразените крале в християнския свят, един от най-измамните и вероломни владетели. Крал, който без да се замисли, взимаше като заложници невинни деца, за да държи в подчинение враговете си. Ала безчестните му деяния имаха обратен ефект и настройваха още по-силно бароните срещу него.

На два пъти се бе опитвал да отнеме короната на брат си Ричард Лъвското сърце, но благодарение на намесата на майка им и двата пъти бе помилван за предателството си. Когато след смъртта на брат му тронът най-после стана негов, той заповяда да убият единствения друг претендент — младия му племенник Артур, а неговата сестра Елинор бе хвърлена в тъмница, където прекара почти половината си живот.

Някои съжаляваха Джон, който бе най-младият от четиримата синове на крал Хенри2. За него не остана нищо, след като кралството бе поделено между по-големите му братя. Затова и стана известен с прозвището Джон Безземни. Ала нямаше много основания да се съжалява мъжът, който по-късно се възкачи на английския престол. По вина на този владетел и заради постоянните му вражди с висшето духовенство, дълги години страната бе отлъчена от църквата — анатемата, тегнеща над Англия, бе отменена съвсем наскоро. Да, имаше защо този крал да бъде мразен и поданиците му да се страхуват от него.

Мисълта на многобройните злодеяния на крал Джон засилваше нервността на Уолтър, въпреки че външно оставаше спокоен. За хиляден път се питаше дали си струва да се среща с краля. Ами ако плановете му се провалят?

В интерес на истината Уолтър можеше да доживее спокойно края на дните си, без Джон някога да узнае за съществуването му. Той бе дребен барон, комуто не се налагаше да посещава кралския двор. Ала именно това го вбесяваше. Бе си останал незначителен благородник, а всичко можеше да бъде другояче.

Животът му щеше да протече по съвсем друг начин, ако преди много години не бяха отнели под носа му избраната от него невеста. Отмъкна му я един много по-влиятелен благородник. Лейди Ан от Лайдшир щеше да му донесе огромно богатство и власт със зестрата си от обширни имения и замъци. Обаче тя бе дадена на Гай де Торп, граф на Шефърд, чиито владения се удвоиха, превръщайки го в един от най-могъщите благородници на Англия.

Жената, за която накрая Уолтър се ожени, впоследствие се оказа лош избор, което само подлютяваше старата му рана и засилваше омразата му към Де Торп. Нейните земи не бяха малко, но за съжаление се намираха в Ламарш и бяха изгубени от Джон заедно е повечето английски владения във Франция. Уолтър можеше да ги запази, ако се бе заклел във вярност на френския крал, ала в такъв случай щеше да загуби именията си в Англия. А собствеността му тук бе много по-голяма.

На всичко отгоре жена му не му роди син, а само една дъщеря. Наистина се оказа напълно безполезна съпруга. Както и да е, сега поне можеше да се опита да се възползва от дъщеря си Клеър, която вече бе на подходяща възраст за женене.

Посещението на Уолтър при краля имаше две причини — първо, да си отмъсти за отдавнашната обида, когато бе пренебрегнат като кандидат за съпруг на лейди Ан, и второ, за да сложи ръка върху богатството на Шефърд, като омъжи дъщеря си Клеър за единствения син и наследник на Де Тори.

Планът му бе изключителен, а и времето за осъществяването му бе напълно подходящо. Носеха се слухове, че Джон ще се опита да си възвърне земите в Анжевен, изгубени преди толкова години. А Уолтър разполагаше с примамка, която можеше да му осигури съдействието на краля.

Най-после вратата, водеща към кралските покои, се отвори и Честър, един от малцината графове, на които Джон все още се доверяваше, покани Уолтър да влезе. Той коленичи пред краля, но Джон нетърпеливо му махна с ръка да се изправи.

Не бяха сами, както Уолтър се бе надявал. В стаята бе и Изабела, съпругата на Джон, както и една от придворните й дами. Уолтър никога досега не бе виждал кралицата отблизо и за миг застина като омагьосан. Слуховете, които се носеха за нея, бяха истина. Дори и да не бе най-красивата жена на земята, със сигурност бе най-красивата в Англия.

Джон бе почти два пъти по-възрастен от нея беше се оженил за Изабела, когато тя бе едва на дванадесет години. И въпреки че тази възраст се смяташе за подходяща за женене, повечето благородници, които си избираха толкова млади невести, предпочитаха да изчакат няколко години, преди да консумират брака си. Но не и Джон — Изабела бе зряла за възрастта си и бе твърде красива, за да й устои един мъж, известен с безбройните си любовни похождения.

Не толкова висок, колкото брат си Ричард, на четиридесет и две години Джон все още бе красив мъж. Той бе мургав, с черни коси, леко посребрени по слепоочията, зелени очи и набита фигура.

Кралят забеляза възхищението на Уолтър и се усмихна снизходително. Отдавна бе свикнал с подобни мъжки реакции и се чувстваше горд с красотата на младата си жена. Ала усмивката му бързо се стопи — вече бе станало късно, а и той не си спомняше да е виждал някога посетителя. Секретарят му бе съобщил, че един от бароните му има спешни новини за него.

Така че кралят пристъпи направо към въпроса.

— Познавам ли ви?

Уолтър се изчерви. За няколко кратки мига красотата на кралицата на Англия го бе накарала да забрави за целта на посещението си.

— Не, Ваше величество, никога не сме се срещали, тъй като аз рядко идвам в двора. Името ми е Уолтър де Рогтън. Васал съм на граф Пембрук.

— Тогава може би трябва да съобщите новините си на Пембрук. Кой ви изпрати при мен?

— Отнася се за нещо, което не бих могъл да доверя другиму, Ваше величество, а и… не съм вестоносец — с усилие призна Уолтър. — Не знаех по какъв друг начин да обясня искането си за аудиенция пред вашия секретар.

Загадъчният отговор събуди любопитството на краля. Самият той бе свикнал с изкусното лукавство и с умелите интриги.

— Значи не носите вести, а искате да ми съобщите нещо, което би трябвало да знам, но не е подходящо за ушите на граф Пембрук, така ли? — усмихна се Джон. — Наистина ме заинтригувахте. Казвайте за какво сте дошли и не ме дръжте повече в напрежение.

— Мога ли да говоря с вас насаме, Ваше величество? — прошепна Уолтър и хвърли поглед към кралицата.

Джон не каза нищо, но поведе Уолтър към прозорците, разположени в другия край на стаята. Той споделяше много неща с красивата си млада съпруга, но знаеше, че не всичко трябва да стига до женските уши.

Джон държеше в ръка чаша вино, но не предложи на Уолтър. Нетърпението на краля бе очевидно и затова баронът побърза да заговори веднага щом се приближиха до прозореца.

— Вие навярно сте осведомен за един годеж, станал преди много години с благословията на брат ви Ричард, между наследника на Шефърд и дъщерята на Криспин?

— Да, струва ми се, че съм чувал за това — съюз, основан по-скоро на приятелство, отколкото на изгода.

— Не е точно така, Ваше величество — предпазливо възрази Уолтър. — Може би не знаете, но Найджъл Криспин се завърна от Светите земи с истинско богатство, а нали голяма част от него се дава на булката като зестра?

— Богатство?

Сега вече Джон бе истински заинтригуван. Непрекъснато се нуждаеше от пари, за да управлява страната, след като брат му Ричард бе изпразнил кралската хазна заради проклетите си кръстоносни походи. Но представите за богатство на един дребен барон като Уолтър едва ли се доближаваха до тези на владетеля на Англия.

Така че реши да изясни нещата.

— Какво означава богатство за вас? Няколкостотин жълтици и три-четири златни чаши?

— Не, Ваше величество. По-скоро няколко пъти повече от един кралски откуп.

Думите му накараха Джон да подскочи от изумление. Единственият кралски откуп, за който знаеше, бе този, поискан за брат му Ричард, когато бе заловен от враговете си на връщане от Светите земи3.

— Повече от сто хиляди жълтици?

— Поне два пъти повече.

— И как така вие знаете за това богатство, а аз дори не съм чувал за него?

— Това не е тайна за близките приятели на лорд Найджъл. Дори се разказват легенди как е бил възнаграден с наистина кралска щедрост, защото е спасил живота на вашия брат. Обаче за подобни неща не е прието да се говори надлъж и нашир. И с право. Нали навсякъде дебнат крадци и разбойници. Аз самият чух да се говори за това по една случайност, когато се поинтересувах колко голяма ще е зестрата на дъщеря му.

— И колко е голяма?

— Седемдесет и пет хиляди жълтици.

— Нечувано! — възкликна Джон.

— Но напълно разбираемо, тъй като за разлика от Шефърд, Криспин не притежава много земи. Разбира се, ако пожелае, може да си купи, но той е скромен човек, който изглежда си живее щастливо в малкия си замък и се задоволява с не много обширните си имения. Естествено, малцина осъзнават колко силен би могъл да бъде Криспин с подобно богатство — с толкова пари може да си наеме цяла армия.

На крал Джон не му бе необходимо да слуша по-нататък.

— И ако тези две семейства се съюзят чрез брак, те ще станат много по-силни от Пембрук и Честър.

Кралят не добави, че ще станат по-силни и от самия него, тъй като повечето от бароните не се отзоваваха, когато изискваше подкрепата им, дори някои открито се опълчваха срещу него. Но Уолтър прекрасно знаеше това, както впрочем и кралят.

— В такъв случай сигурно разбирате, че този съюз не бива да се осъществи, нали? — осмели се да попита Уолтър.

— Не мога да пренебрегна обстоятелството, че Гай де Тори никога не ми е отказвал помощта си, когато съм я искал от него, напротив — винаги е подкрепял военните ми походи, много често е изпращал сина си да се бие за мен, начело на добре обучени и въоръжени рицари. От друга страна, този Найджъл Криспин ще трябва да плати подобаващите за подобно богатство данъци. Но това, което в крайна сметка осъзнавам, е, че ако забраня планирания брак, тези двама приятели — последната дума бе изречена с голяма доза неприязън — въпреки всичко ще се съюзят, но този път против мен!

— А ако нещо или някой осуети този съюз? — лукаво подхвърли Уолтър.

Крал Джон избухна в смях, с което привлече любопитния поглед на жена си от другия край на стаята.

— Е, едва ли ще съжалявам чак толкова.

Уолтър доволно се усмихна — точно това искаше.

— Може да има и допълнителна изгода, Ваше величество. След като Шефърд бъде принуден да потърси друга жена за сина си, вие можете да му предложите невеста, която ще получи като зестра доста обширни владения отвъд Ламанша. Вярно е, че Де Торп изпраща своите рицари в битките ви в Англия и Уелс, но винаги предпочита да прати наемници във войните ви с Франция, тъй като няма интереси в тази страна. Но ако съпругата на сина му притежава земи във Франция, да речем в областта Ламарш, тогава ще бъде лично заинтересован графът на Ламарш да не ви причинява повече безпокойства. А триста рицари струват много повече от хиляда наемници, чиято вярност всеки може да купи с пари. Ще се съгласите с мен, нали, сир?

Крал Джон се усмихна. Това бе самата истина. Един верен и добре обучен рицар струваше много повече дори от шестима наемници. А тристата опитни рицари, калени в безчет битки, които би могъл да свика Шефърд, щяха да му осигурят победи в много важни сражения.

— Предполагам, че имате дъщеря, чиято зестра се състои от земи в Ламарш? — попита крал Джон, макар че отлично знаеше отговора.

— Точно така, Ваше величество.

— Тогава не виждам причина да не я предложа на Шефърд… ако му се наложи да търси нова съпруга за сина си.

Това не беше точно обещание, а и крал Джон не се славеше като човек, който спазва обещанията си. Въпреки всичко Уолтър бе доволен от изхода на аудиенцията си при краля.

Загрузка...