Преплетени сърца

Глава 7

Милисънт отиде в оръжейната, за да си вземе лъка. Не възнамеряваше да рискува да я хванат, затова се измъкна през страничната врата и бързо изчезна между дърветата. В душата й бушуваха различни чувства, но нито едно от тях не бе приятно.

Един заек се приближи да я поздрави и девойката спря, за да го погали зад ушите. В тази гора и в околните ливади имаше много приятели, с които се бе сближила през годините. Някои от тях бе отвела в замъка, но повечето не можеше да вземе. Просто бяха твърде много.

Животното усети лошото й настроение и бързо се скри в шубраците. Милисънт въздъхна и продължи с безшумни стъпки. Навлезе навътре в гората, избра дърво, на което се покатери, и се настани удобно на един дебел клон. Пред очите й се разкри цялата околна местност. Така отлично виждаше животните, които още не си бяха намерили топло местенце, където да презимуват. Беше в настроение да убива, но нямаше да го направи. Когато бе ядосана, никога не ловуваше. Беше взела лъка по-скоро за собствена защита, тъй като нападателите й бяха изчезнали в тази гора.

Искаше да избяга от спомените, събудени благодарение на появата на Улфрик. Може би изобщо нямаше да си припомни онзи ден — всичко се бе случило толкова отдавна — ако не бе свързан с твърде много болка и страдание.

С голяма гордост показваше най-новия си приятел — сокола Риска, който бе опитомила. Соколарят се бе отказал от Риска, защото птицата не бе отгледана от съвсем малка и изглежда не можеше да свикне с хората. Всъщност дори бе казал, че ще я даде на готвачките. Доста по-късно Милисънт разбра, че само се е шегувал. Но тогава част от гордостта й, че бе опитомила сокола, идваше и от мисълта, че му е спасила живота.

И точно в този момент се бе появил той, бе привлякъл вниманието й с някакъв странен звук. Гледаше я така, сякаш бе сторила нещо лошо. А след като бе опитомила птицата без знанието на соколаря, промъквайки се в неговото царство, където й бе забранено да припарва, тя много добре знаеше, че наистина бе извършила нещо лошо. Не можеше обаче да си обясни как това непознато момче бе разбрало.

Но думите му: „Аз съм този, за когото ще се омъжиш, когато пораснеш, когато станеш мома за женене!“, бяха най-неприятното нещо, което би могъл да изрече. Не че не бе красив. Някое друго момиче сигурно щеше да се разтрепери от щастие при подобно предложение. Но тъкмо тази седмица Милисънт бе решила, че никога няма да се омъжи.

Преди няколко дни един от крепостните селяни бе набил жена си толкова жестоко, че тя бе умряла от побоя. Приказките, които последваха нещастната случка, изплашиха Милисънт и я изпълниха с ужас към брака. Хората говореха: „Тя си го заслужаваше“ и „Негово право е да се оправя със собствената си жена“, както и: „Е, не е трябвало да я удря толкова силно. Кой ще му готви сега?“ или пък: „Една съпруга трябва да има достатъчно разум в главата си и да не ядосва мъжа си.“

Тогава малката Милисънт реши, че единственият начин да се избегне този ужас, е никога да не се омъжва. Толкова лесно решение, че тя се чудеше как другите жени не се бяха сетили преди нея. И тъкмо в този момент ли трябваше да научи, че вече е предопределена да се омъжи за Улфрик де Торп. А тя си мислеше, че се е спасила от тежките ръце на един бъдещ съпруг! Но не, той се бе изправил пред нея и най-уверено бе заявил, че тя ще стане негова жена!

Разбира се, той беше лъжец и тя му го каза, ала думите му я изплашиха, защото той изглеждаше толкова сигурен в себе си. За нея това бе една лоша година. По това време разбра, че никога няма да има възможност да прави повечето от нещата, които й се искаше. Освен това откри — или по-скоро близките й откриха, че тя има много лош и сприхав характер и че трябва да се научи как да контролира и да обуздава чувствата си.

Проклетият лъжец изпита избухливия й нрав на гърба си, но когато тя му заповяда да се маха, той продължи да стои неподвижно и да я зяпа с немигащ поглед. Това преля чашата. Щеше да го изхвърли от замъка и здраво да залости портите след него.

Пристъпи настрани, за да постави Риска обратно на пръта — трябваше да освободи ръката си, преди да излезе от конюшнята и да повика стражата на замъка да изгони този нахален непознат. Та тя бе дъщерята на господаря, а той бе чужденец. Но Риска усети гнева й и реагира, като полетя право срещу него.

Милисънт бе изненадана, но това бе нищо в сравнение със стъписването, което я обхвана, когато глупавото момче се опита да се предпази с ръка, и то без ръкавица за лов. Соколът не бе обучаван да ловува, нито да се подчинява, когато го повикат да се върне. Но всички соколи си бяха ловци по природа, макар обикновено да не нападаха хора. Обаче Риска се спусна към момчето и заби клюна си дълбоко в ръката му. Милисънт се приближи, за да извика птицата, но Улфрик бе по-бърз и се отърси от нея, като я захвърли към стената.

Риска умря почти мигновено. Не й бе нужно да я огледа, за да разбере, че птицата е мъртва. Полудяла от мъка, тя се нахвърли върху момчето така, както и Риска бе направил. Искаше да го убие, задето бе умъртвил любимия й сокол.

Не осъзнаваше какво прави. Беше побесняла от скръб и пред очите й сякаш се бе спуснала пелена. Дойде на себе си чак след като полетя назад и с всичка сила се стовари върху един от прътите. Момчето я бе отблъснало, така както бе запратило и сокола. Милисънт падна, чу как глезенът й изпука и я прониза невероятна болка. Но ужасът, че си е счупила крака бе много по-голям от болката, защото тя знаеше, че счупеното не може се поправи и че сигурно ще остане куца до края на живота си. А сакатите не ги съжаляваха, просто не ги забелязваха и ги смятаха за низши същества, по-низши дори от крепостните селяни и накрая те ставаха просяци.

Милисънт не извика, не издаде нито звук — навярно сетивата й бяха притъпени от ужас. И до ден днешен не можеше да си обясни как бе издържала болката, когато със сетни сили намести обратно костта. Не осъзнаваше, че го е направила. Помнеше единствено смразяващата мисъл, че може да остане саката до края на живота си.

Двамата й приятели веднага хукнаха да доведат слуги, за да я пренесат в замъка. Непознатият изчезна безследно, веднага след като бе сторил непоправимото. Надяваше се, че никога повече няма да го види. Но най-лошото бе, че тъй като тя не бе издала нито звук, не сметнаха, че раната й е сериозна, а решиха, че просто си е изкълчила глезена и че скоро всичко ще се оправи.

Единствено Джоун знаеше истината и страдаше заедно със сестра си. Лечителят на замъка заяви, че няма нищо страшно и предложи да донесе пиявиците си. Кръвопускането бе единствения лек, който той познаваше, и го използваше за всички болести. По този начин пиявиците му бяха винаги нахранени.

Ала дори след като болката премина напълно, Милисънт се боеше да стъпи на крака си. И само защото Джоун на края се оплака, че сестра и постоянно я рита с този крак, докато спят, Милисънт най-после се осмели да го огледа и да отпусне тежестта си на него. Така се увери, че в крайна сметка няма да остане саката.

През онзи незабравим ден в параклиса на замъка Милисънт отправи горещата си благодарност, че кракът й бе зараснал съвсем правилно и тя няма да окуцее. Чак след две години узна кой е бил непознатият и разбра, че наистина е обещана да му стане жена. Той не бе излъгал, но пък тя не можеше да изпитва топли чувства към един човек, който бе убил Риска и едва не я бе осакатил за цял живот. Презираше го и мразеше самата мисъл, че ще бъде принудена да се омъжи за него.

Цели шест години след като научи истината, тя се тревожеше за предстоящата сватба. Но когато стана на четиринадесет, престана да се безпокои. Улфрик не бе дошъл отново в Дънбър и изглежда никога нямаше да се завърне. Така че Милисънт реши да се омъжи за приятеля си Роланд веднага щом той стане достатъчно голям.

Баща й просто ще трябва да се съгласи с нея. С Роланд щеше да бъде щастлива, беше сигурна в това, защото му се възхищаваше и двамата бяха близки приятели. Докато с Улфрик… Не й се искаше дори да си помисли колко нещастен би бил животът й с жесток мъж като него.

Той бе красив още като момче, а сега като мъж бе още по-привлекателен. Обаче не можеше да се сравнява с Роланд, с неговото лице на ангел и тяло на гигант — също като баща му, с когото Милисънт се бе срещнала веднъж, когато бе дошъл да види Роланд във Фулбрей.

Тя и Роланд бяха изпратени във Фулбрей, за да ги възпитават. Повечето от момчетата се обучаваха за рицари извън домовете си, тъй като се смяташе, че близките им няма да проявят достатъчно строгост. Доста момичета също бяха изпращани да бъдат възпитавани от някоя благородна лейди, защото такъв бе обичаят. Ала повечето си оставаха у дома, с изключение на тези, чиито майки бяха починали или прекарваха по-голямата част от времето си в кралския двор, поради което нямаха възможност да възпитават дъщерите си.

Роланд я очарова още от самото начало, защото Милисънт знаеше, че е почти на нейната възраст (на осем години по онова време), но беше доста едър и стърчеше с няколко глави над останалите момчета. Учеше се бързо и бе много сръчен във всичко, с което се заловеше. Отначало Милисънт му завиждаше за лекотата, с която усвояваше уменията, които и тя самата би искала да овладее.

Това бе и причината малкото момиче да се запознае с него. Нямаше никакво желание да стои в замъка заедно с другите дами и да се учи да шие и бродира или как да се държи в обществото — все неща, които изобщо не я интересуваха. Това, което я влечеше, бе навън, на двора за упражнения и сред арената за турнири — полетът на точно насочената стрела, умението да боравиш с копието, смъртоносният размах на меча. Това бе красотата на бойните схватки, вълнуващото усещане за предизвикателство, за границата между живота и смъртта.

Цели две години тя успяваше да се измъква от опеката на господарката Маргарет, чиито усилия да я задържи в салона на горния етаж останаха напразни. Младото момиче се научи как да изработва лък и стрели от наставника по стрелба, който я мислеше за един от младите пажове, нетърпеливи да усвоят бойното изкуство.

Двамата с Роланд имаха много общи черти и затова бързо се сприятелиха. И двамата бяха различни от останалите деца на тяхната възраст: Милисънт — с презрението си към женските занимания, а Роланд — с невероятния си ръст и изключителните си качества.

Преди няколко години се видя с Роланд за последен път, когато той се отби в Дънбър на път за Клайдън, където щеше да прекара ваканцията си. За разлика от нея, той все още се обучаваше в замъка Фулбрей и щеше да остане там, докато получи рицарски сан.

Двамата си пишеха, но не редовно, защото бе доста трудно и скъпо да се доставят съобщенията. Напоследък тя спря да му пише — искаше да му предложи да се оженят, ала не знаеше как да пристъпи към въпроса.

Тъкмо обмисляше как ли баща й ще погледне на желанието й веднага след като получи съгласието му да анулира годежния договор с Де Торп, когато чу тропота на препускащ кон. Вгледа се и видя един конник бавно да приближава към дървото, сред чиито клони се бе настанила. Той едва ли щеше да я забележи, тъй като бе забол очи в земята. Милисънт го позна — това бе един от рицарите, дошли с Де Торп.

Остана изненадана, когато непознатият спря точно под дървото.

— Сигурен ли си, че клонът на който си седнал, няма да се счупи? — разнесе се гласът му.

Милисънт застина. Никога досега не бяха я откривали в скривалището й. Не я бе забелязвал дори и соколарят, който тренираше ловните птици и често поглеждаше нагоре. А този рицар дори не гледаше към нея. Сега вдигна глава и тя видя тъмносините му очи — не толкова тъмни като на годеника й, но много подобни.

— Ти не си брат на Де Торп, тъй като той е единствен син — каза девойката. — Може би си негов братовчед?

Рицарят се усмихна.

— Повечето хора, които ни познават, не забелязват приликата. Ти как разбра?

Наистина двамата с Улфрик не си приличаха много. Реймънд бе доста по-нисък и много по-слаб. Освен това косата му бе светлокестенява, докато тази на Улфрик бе черна. Структурата на костите им също бе различна — този мъж имаше по-мека брадичка, по-дебел нос, а веждите му бяха рунтави и прави, докато тези на Улфрик бяха тънки и извити.

Въпреки това Милисънт бе сигурна, че двамата са роднини.

— Имаш неговите очи, не са толкова тъмни, но все пак са същите.

Мъжът замислено кимна.

— Истина е. Двамата имаме един и същ баща, въпреки че аз съм роден в селото.

Значи бе незаконен син — често срещано явление. По някога някои от тях дори наследяваха бащите си — когато нямаше законен наследник. И все пак бе брат на Улфрик и Милисънт се запита защо не изпитва към него същата омраза, както към наследника на Шефърд. Навярно защо то този изглеждаше добър и мил с открития си поглед и засмяното си лице. От него не лъхаше никаква заплаха и може би в крайна сметка двамата полубратя никак не си приличаха.

— Какво правиш в гората? — попита Милисънт.

— Търся мъжете, които бяха достатъчно нагли, за да нападнат дама.

Очевидно дамата, за която говореше, бе Джоун, а мъжете — разбойниците, които ги причакаха на онази пътека. Дали сър Майлоу е помолил за помощта му? Не разбираше защо ще го прави, след като в Дънбър имаше достатъчно рицари и над петдесетина войници.

— Защо не слезеш долу, преди този клон да се е счупил? — предложи мъжът.

— Не тежа чак толкова, че да го счупя.

— Да, дребничък си — съгласи се той и добави загадъчно: — Но май си по-голям, отколкото изглеждаш.

— Защо мислиш така?

— Твърде си умен за крепостен селянин, поне за такова младо момче, каквото изглеждаш.

Явно и той като брат си не знаеше коя е. Мъжът замислено продължи:

— Твърде си дързък за обикновено селско момче. Какъв си, приятелю? Свободен селянин?

— Наистина предпочитам да бях свободен селянин. Не, сър, аз съм дъщерята на Найджъл Криспин.

Той трепна и измърмори нещо като „горкият Улф“, което явно не бе предназначено за ушите й, тъй като прозвуча доста обидно. Значи той съжаляваше брат си, задето бе сгоден за нея? Не изпитваше жал към нея, която бе принудена да се омъжи за онзи коравосърдечен грубиян! Но кога ли пък някой мъж се е замислял за чувствата и желанията на жените?

Милисънт внимателно се спусна от дървото и скочи точно пред коня. Животното страхливо се отдръпна. Тя го потупа по врата и му каза няколко успокоителни думи на старовремски саксонски. Конят кротко се приближи и проточи врат, за да я подуши.

Рицарят примигна. Девойката вирна глава и сърдито заяви:

— Да, брат ти заслужава да бъде съжаляван, защото няма да има нито ден спокойствие, ако ме принудят да се омъжа за него.

Извърна се и понечи да изчезне сред дърветата, когато го чу да казва:

— За прикритие ли използваш тази мръсотия, или смяташ, че къпането не е здравословно?

Милисънт рязко се извъртя. Като че ли бе негова работа как е облечена и…

— Каква мръсотия? — гневно попита девойката.

Той се усмихна и очите му дружелюбно се присвиха.

— По лицето и ръцете ти, госпожице. Тя покрива това, което би трябвало да бъде нежна женска кожа. Много добро прикритие, ако не искаш някой да забележи, че си жена. Значи нарочно си се разкрасила по този начин? Или може би доста отдавна не си се оглеждала?

Милисънт стисна зъби.

— Зяпането в огледала е губене на време, а макар че не е твоя работа, ще ти кажа, че се къпя доста често — почти един път седмично!

Този път той избухна и смях.

— В такъв случай наистина имаш нужда от една хубава баня!

Милисънт знаеше, че ако избърше с ръкава на ризата лицето си, платът ще почернее от мръсотия. Джоун винаги се опитваше да изтрие петната по кожата й — в случай, че Милисънт останеше достатъчно дълго на едно място. Но не бе свикнала други да й казват, че е мръсна. Сякаш я бе грижа, презрително сви рамене тя. Колко глупаво и типично женско — да се безпокоиш за външния си вид!

А дори и да имаше нужда от баня, нямаше да се изкъпе — поне докато Улфрик не си замине от Дънбър. След като брат му забеляза, че е мръсна, и той щеше да го установи, а нищо чудно това да го накара да развали годежния договор.

— По-добре се тревожи за собствената си баня, сър, защото тук едва ли ще намериш вана с топла вода — усмихна се тя на раздяла.

С тези думи се шмугна сред дърветата и скоро изчезна от погледа му.