Преплетени сърца

Глава 40

Преди да потеглят от Клайдън, Милисънт установи, че все пак Улфрик бе станал рано, за да прекара сутринта с домакините си. Освен това бе решено Фиц Хю да тръгне за сватбеното тържество един ден по-рано от предвиденото и да ги придружи до Шефърд.

Явно Улфрик бе дошъл сам и сега бе доволен, че по обратния път ще го съпровожда голям ескорт. Милисънт не бе сигурна дали бе тръгнал сам, за да не го забавят хората му, или за да запази бягството й в тайна. Предполагаше, че е по-скоро заради второто. Едва ли би искал всички да узнаят, че тя бе рискувала живота си само и само да не се омъжи за него. Като се имаха предвид трите покушения срещу нея, пътувайки сама Милисънт наистина бе рискувала живота си.

Възнамеряваше да го попита, макар и със заобикалки, дали след заминаването й всичко в Шефърд е било наред. Особено се безпокоеше за онези трима мъже, които я бяха последвали и които вероятно бяха от стражата на имение то. В такъв случай тя искрено се надяваше да не им е причинила сериозни наранявания.

Но Улфрик не обърна сериозно внимание на предпазливите й въпроси. Единственият му отговор бе: „Не се е случило нищо, което да те засяга“. Това не означаваше нищо. Явно на Улфрик едва ли би му минало през ума, че тя може да се интересува от войниците в Шефърд.

Каквито и искри да бяха прехвърчали миналата нощ между Роланд и Улфрик, явно бяха се разсеяли, защото сега приятелят й от детинство ги поздрави с ведра усмивка. Тя се запита дали Улфрик не бе говорил с него сутринта, защото едрият младеж явно бе убеден, че с нея всичко е наред.

Разбира се, това бе доста далеч от истината, но Милисънт нямаше намерение да го съобщава на Роланд. Веднъж вече го бе намесила в своите планове и това едва не му бе струвало живота. Никога повече нямаше да на прави същата грешка.

Канеха се да потеглят за Шефърд, когато се появи лейди Рейна, придружена от двете си дъщери. По-малката бе напълно благоприлично облечена. Когато видя одеянието на Милисънт, Рейна не каза нищо, само повдигна вежди, но това бе напълно достатъчно да я накара да се изчерви и да изтича в стаята си, за да се преоблече. Господи, понякога се питаше дали ако собствената й майка все още бе жива, щеше да продължава да бъде толкова упорита в странните си предпочитания към дрехите, или подобно на Елинор Фиц Хю щеше да се е примирила с общоприетите норми и да прави отстъпки, когато се налага.

Когато бе малка, бе много лесно да прави всичко, което й харесваше, понеже баща й или бе твърде пиян, за да й обръща внимание, или просто не умееше да я накара да почувства срам от държанието си, така както би го направила майка й. Колко ли различна щеше да бъде днес, ако майка й не бе умряла толкова рано? Дали щеше да приеме Улфрик, без да изрече нито думичка в знак на протест, знаейки, че и без това никой няма да обърне внимание на желанията й?

Не че сега мнението й имаше някакво значение. Тя щеше да стане негова жена. Той си бе осигурил съгласието й, когато отправи ужасяващите си заплахи, че ще убие всеки мъж, за когото се осмели да се омъжи. Така че дори баща й вече не можеше да й помогне да се отърве от този нежелан брак. Би трябвало да се чувства напълно съсипана. Но не беше така. Наистина ядосваше се на отношението и държанието на Улфрик, но не и на това, че бе изгубила и последната възможност да се отърве от него. Не спираше да се пита защо е така.

Когато Милисънт се върна в залата, облечена в роклята, взета назаем от Джоун, отново имаше повдигане на вежди. Този път от страна на Улфрик. Искаше й се да изкрещи от възмущение. Вбесяваше се при мисълта, че бе позволила на другите да направляват постъпките й — дори само с поглед. И навярно така щеше да бъде до края на живота й, освен ако не последваше съвета на Джоун и не се опиташе да спечели благоразположението на Улфрик.

Обратният път до Шефърд отне два пъти повече време заради големия ескорт и товарната каруца. Пристигнаха в имението след залез слънце. Това бе добре дошло за Милисънт, понеже повечето от обитателите на замъка нямаше да узнаят за отсъствието й. Успя да се промъкне незабелязано в стаята си с ниско спусната качулка, докато фанфарите тържествено известяваха пристигането на Фиц Хю.

Въпреки това Джоун я бе забелязала и влезе в стаята почти веднага след сестра си. Лицето й бе бледно, а гласът й — изпълнен с отчаяние.

— Как те откри Улфрик толкова скоро? Господи, Мили, наистина съжалявам. Когато онази нощ разкри нашата измама и започна да ми крещи, искайки да узнае къде си, аз припаднах. Той беше наистина побеснял. Но не му казах нищо, поне си мисля, че не съм.

Милисънт бързо прегърна сестра си.

— Знам, че не си му казала. Аз сама съм си виновна! Сама му го казах, макар и без да искам.

— Как така?

— Един ден през миналата седмица се престорих на теб, за да се измъкна от замъка без тези дяволски пазачи, които ме следват навсякъде. Обаче налетях на сър Реймънд, който искаше да говори с теб за мъжа, в когото „съм влюбена“. Не казах името на Роланд, защото се предполагаше, че съм Джоун, но не можех и просто така да се отърва от него, затова му обясних, че сестра ми никога не е споделяла името му, само го нарича „нежен гигант“. Улфрик, разбира се, познава семейство Фиц Хю, след като Клайдън е васално владение на Шефърд, и се е досетил кого имам предвид. Колко души знаят за заминаването ми?

— Не много. Повечето си мислят, че аз съм била болна, а ти си се грижила за мен. А днес казах, че и ти си се разболяла от същата болест, за да извиня отсъствието ти. Ако преди малко някой те е видял в залата, ще си помисли, че си оздравяла. Разбира се, в случай че са те познали. Забелязах роклята под наметката ти, иначе и аз нямаше да те позная.

Милисънт кимна.

— Смятам, че Улфрик не би искал да се разбере за краткото ми бягство. Добре си се сетила да използваш болестта като извинение за отсъствието ми.

— Видях, че сър Роланд беше с теб. Нямаше ли възможност да му отправиш предложението си?

Милисънт въздъхна и накратко обясни на сестра си какво се бе случило. Накрая добави:

— Иска ми се да бях осъзнала истинските си чувства към него, преди да замина за Клайдън. Вместо това можех да отида направо при татко и… Ха, това вече няма никакво значение. Улфрик ми заяви, че ме смята за своя собственост. И дори татко да се съгласи да развали годежния договор и да ме омъжи за някой друг, моят нов съпруг нямало да живее твърде дълго, за да се наслади на жена си.

Очите на Джоун се разшириха.

— Той е казал това?

— По-скоро заплаши.

— Но това звучи невероятно… романтично.

Милисънт възмутено вдигна нагоре очи.

— Звучи налудничаво, ето как звучи!

— Не, това доказва, че сега той те желае, независимо от всичко. Ето това е романтично.

— Кълна се, Джоун, че ако те оставят, ти си способна да откриеш нещо хубаво и у една крастава жаба!

Джоун сърдито поклати глава.

— Това, че те желае толкова много е хубаво.

— Това е чисто и просто собственическо отношение. Не означава, че има някакви нежни чувства към мен.

— Не, разбира се, че не. Нито пък някога ще ги изпита, след като ти толкова упорито отказваш да ги забележиш.

— Защо се караме?

Джоун въздъхна и се отпусна върху леглото.

— Защото това е по-добре, отколкото да плачем — отчаяно отвърна тя.

Милисънт приближи и приседна до нея.

— Не си струва да плачем. Знам кога да престана да си удрям главата в стената. И последната ми надежда си отиде, така че ще се омъжа за него. Но няма да му позволя да ме пречупи. Ще бъда добре, Джоун, сигурна съм.

— Преди не мислеше така.

— Не, но тогава хранех други надежди. Сега ще положа всички усилия — дори по-големи от тези, които хвърлих, за да избегна този брак — да накарам Улфрик де Торп да ме приеме такава, каквато съм или поне да не се опитва да ме променя твърде много.

— Никога не съм и помисляла, че толкова елегантно ще се откажеш от съпротивата си — усмихна се Джоун.

Милисънт рязко бутна сестра си върху леглото, без да обръща внимание на възмутените й викове.

— Пфу, кой е споменал нещо за елегантност?