Преплетени сърца

Глава 42

Улфрик се раздразни, задето Милисънт бе изрекла умалителното му име, сякаш бе някаква обида. Ядосваше се и на това, че явно крал Джон въобще не възнамеряваше да я остави на мира. Вбесяваше се от нейната самонадеяност, че може да се справи с краля. Ала най-много го безпокоеше фактът, че тя му се сърдеше.

Надяваше се след завръщането в Шефърд да започнат отново. След безумния гняв, който изпита щом разбра, че бе избягала в Клайдън, Улфрик осъзна, че това всъщност бе ревност. Бе принуден да признае, поне пред себе си, че чувствата му към Милисънт са нещо повече от мъжка похот. Чувствата му се засилваха с всеки изминал ден. Колкото по-дълго бе край нея, толкова повече жадуваше за присъствието й.

Това, което тя събуждаше у него, бе нещо ново и съвсем непознато. Младият мъж не знаеше как да го нарече. Знаеше единствено, че намира компанията й за изключително възбуждаща — не само за тялото си, но и за ума си. Тя го забавляваше, объркваше и предизвикваше, а напоследък и го тревожеше. Но никога не го отегчаваше.

За щастие майка му бе в голямата зала и не се налагаше лично да придружи Милисънт дотам и да повика стражата да стои пред вратата, за да й попречи да излезе. Можеше спокойно да я остави с лейди Ан, ала изглежда това не укроти гнева на годеницата му, която му хвърли един изпепеляващ поглед.

Така да бъде. Безопасността й бе много по-важна за него от временната й ненавист и враждебност. Явно щеше да се наложи да почака за новото начало помежду им, докато мине сватбената церемония. Засега… Улфрик се запъти да открие баща си и да му напомни, че годеницата му не бива да напуска замъка.

Гай знаеше, че тя се бе измъкнала от Шефърд, но не бе уведомен за ролята на крал Джон в бягството й. Беше помислил, че тя просто се е изплашила от приближаващия ден на сватбата. Миналата нощ Улфрик му разказа за Роланд Фиц Хю и за чувствата й към него. Гай го намери за много забавно. По същия начин бе реагирал и бащата на Роланд, когато Улфрик обсъди с него този въпрос, преди да тръгнат от Клайдън.

И двамата бащи бяха уверени, че това не е сериозна пречка за Улфрик. Въпреки това той не можеше с лека ръка да забрави факта, че макар и младият Роланд да не бе сред кандидатите за съпруг на Милисънт, тя все още имаше списък с предпочитани имена, сред които той не фигурираше. Очевидно годеницата му с радост би се омъжила за всеки друг, но не и за него. Единственото успокоение бе, че тя всъщност не бе влюбена в друг мъж, както бе смятал. Поне нямаше да се терзае от мисълта за някакъв неизвестен съперник. И по някаква ирония на съдбата нямаше да го узнае, ако тя не бе избягала в Клайдън.

Когато по-късно се върна в голямата зала, Улфрик огледа внимателно просторното помещение и реши, че всичко е наред. Слугите бяха подредили масите за обяд, а майка му и дамите се бяха събрали край огнището. Гостите бяха отишли да видят изложбата на лъкове, която лорд Гай бе уредил за тяхно развлечение. Дамите не го намираха за интересно, но Улфрик се досети, че Милисънт с удоволствие би разгледала изложбата и затова бе дошъл да я вземе.

Но майка му го видя и забърза да го пресрещне. Дръпна го настрани в един ъгъл, за да не би някой от минаващите слуги да чуе разговора им. Отначало Улфрик се развесели, понеже лейди Ан обикновено обичаше да си приказва със слугите и не странеше от тях.

Обаче сега кимна към една от масите и се намръщи.

— Погледни онова момиче с тъмната коса.

— Коя по-точно? Повечето са с тъмни коси, майко.

— Уличницата.

Това го изненада и заинтригува, още повече, понеже майка му рядко използваше обидни думи. Той се вгледа внимателно в жената. Дрехите й ясно показваха с каква професия се занимава — деколтето й бе дълбоко изрязано и разкриваше пищна гръд, а коланът й бе пристегнат, за да подчертае тънка та талия и чувствените извивки на ханша и бедрата.

— И какво за нея?

— Тя не е оттук — сковано отвърна майка му.

Това бе истина. Майка му не позволяваше на подобни жени да прекрачват прага на замъка, за да не би дамите й да се почувстват засегнати. И все пак момичето се държеше като една от постоянните слугини. Очевидно работеше тук, понеже в момента подреждаше табли с нарязан хляб върху масите.

— Направи ли й забележка за облеклото и държанието?

Лейди Ан презрително сви устни.

— И защо ще го правя, когато тя не е от моята прислуга?

Улфрик се намръщи.

— Тогава какво прави тук?

— Оставям те ти да разбереш. Ти ме помоли да ти кажа, ако някой ми се стори подозрителен. Тъкмо това и правя. Разбира се, още щом я видях, я разпитах. Тя ми заяви, че е братовчедка на Гилбърт от селото, който я помолил да помогне в кухнята, понеже работниците не достигали. Но аз познавам нашите селяни. Гилбърт никога не ми е споменавал, че има роднини, които живеят извън Шефърд.

— А какво каза самият Гилбърт?

— Нямах време да отида до селото и да го попитам. Забелязах момичето малко преди да пристигнеш. Най-добре е да я изведеш от залата. Ако наистина е роднина на Гилбърт, ще й обясниш, че нямаме нужда от нейната помощ. От доста години не съм изпитвала неудобството лично да гоня някого от замъка и предпочитам да не го правя и сега.

Разбира се, сред прислужниците в замъка имаше няколко жени с леко поведение, това бе нещо обичайно. Но ако не биеха на очи, лейди Ан предпочиташе да се прави, че не ги забелязва. Майка му не можеше да търпи само тези, които парадираха със занаята си.

Улфрик кимна и се запъти към жената, която за негово учудване се придвижи към господарската маса, за да остави последните две табли, които носеше. Това действително го стъписа. Господарската маса се обслужваше само от доверени слуги. След като доста често се случваше някой да се отърве от врага си с помощта на отрова, никой управител на замък нямаше да позволи на непознат слуга да сервира на господарската маса. Това правило важеше и за Шефърд.

Може би тази жена бе твърде глупава, за да го осъзнае. Нищо чудно наистина да е тази, за която се представя, и да е дошла в замъка, за да помогне. Може би нямаше нищо подозрително, но трябваше да се увери. И не баща му бе този, за когото се тревожеше. Убийците на Милисънт все още бяха някъде наоколо и без съмнение бяха отчаяни, понеже тя не излизаше извън крепостните стени, където лесно можеха да се доберат до нея.