Преплетени сърца

Глава 27

Измина една седмица без да се случи нищо. Денят на сватбата наближаваше прекалено бързо — факт, който все повече разстройваше душевния покой на Милисънт. През изминалите дни успя да се въздържи от нова препирня с Улфрик, но само защото двамата почти не си говореха. Дори когато седяха един до друг по време на хранене, той не настояваше тя да се преструва пред останалите, че се радва на компанията му.

Мълчанието му й действаше на нервите, може би защото усещаше някакво напрежение и скованост в поведението му, които не можеше да си обясни. Не разбираше дали се дължи на спотаен гняв, но това я правеше несигурна и я караше постоянно да бъде нащрек и да очаква нещо — незнайно какво.

През седмицата лейди Ан организира различни забавления за дамите. Едно от тях бе малка сбирка в салона на горния етаж по случай свършването на гоблена, на която бяха поднесени сладки и вино. Гобленът бе закачен на стената над огнището в голямата зала. Със светлосините си очи, които Джоун бе избродирала, сега рицарят приличаше много повече на сър Гай, отколкото на сина му, за което Милисънт й бе особено благодарна. Но въпреки това приликата между двамата бе поразителна и девойката се улавяше, че доста често обръща взор към гоблена.

По време на вечерите в голямата зала свиреха пътуващи музиканти, имаше много танци и веселие и дори Милисънт се отдаде на забавленията, които за малко я накараха да забрави, че би предпочела да се намира навсякъде другаде, а не зад стените на Шефърд Касъл.

Майката на Улфрик бе решила, че годеницата на сина й трябва постоянно да бъде до нея, за да се научи как да води домакинството на такова голямо имение. Девойката нямаше смелост да заяви на бъдещата си свекърва, че задълженията на една домакиня й бяха съвсем чужди и непознати. Вместо това успя с престорена смиреност да остави благородната дама в блажено неведение относно нейното невежество.

Непрекъснато се учудваше на безкрайната енергичност на тази жена. Лейди Ан почти не си почиваше — прислугата и нейните дами постоянно идваха при нея с различни въпроси, да им възложи нова работа или да споделят проблемите си. Тя изслушваше всички най-търпеливо и никога не изглеждаше уморена или сърдита. Тъкмо обратното, сякаш се радваше, че е толкова необходима и важна за живота в замъка.

Да бъде в компанията на лейди Ан беше приятно, с изключение на това, че тя почти не излизаше от замъка. Само веднъж отиде в кухнята — обикновено готвачите идваха при нея в голямата зала, за да се посъветват относно менюто за деня. А когато трябваше да се свърши някоя работа навън, лейди Ан обикновено я възлагаше на някоя от дамите си.

Майката на Улфрик си призна, че никак не обича студа и затова избягва да излиза през зимата. Милисънт бе пълна нейна противоположност — тя жадуваше за свобода, чист въздух и копнееше да бъде сред природата.

Липсваше й слънчевата светлина, макар че през зимата слънцето грееше много по-оскъдно; затова се примиряваше с необходимостта от ескорт и поне веднъж на ден излизаше навън. Но бурята, която се изви в края на седмицата, сложи край на тези приятни разходки. Студът не й пречеше, но снегът й действаше потискащо, тъй като не можеше да излезе сред природата и да се наслаждава на девствената красота на пейзажа. А само час след като снегът навалеше във вътрешния двор, се стопяваше и се превръщаше в грозна сиво-кафява киша.

Да, Милисънт наистина се радваше на компанията на лейди Ан и нямаше нищо против да я придружава навсякъде. Имаше само един неловък момент, когато майката на Улфрик предложи да преместят по-рано датата на сватбата.

Двете бяха сами в господарските покои и лейди Ан преглеждаше запасите си от вносни подправки — толкова скъпоценни, че тя ги държеше заключени в дървените ковчежета на съпруга си. Преди това бяха посетили кухнята и лейди Ан бе предложила да използва част от тях за сватбеното угощение и тъкмо тогава за пръв път спомена, че иска да ускори церемонията.

Милисънт отчаяно се опита да измисли някаква причина, която да противопостави на това предложение, понеже не смееше да посочи истинската. За щастие имаше доста време за размисъл, защото вниманието на лейди Ан бе от влечено от една от готвачките и тя не повдигна повече този въпрос, докато не се качиха в господарските стаи. Срокът от един месец, който баща й бе дал, за да „опознае“ Улфрик, очевидно не бе достатъчно извинение пред настоятелната дама. Лейди Ан го бе изтъквала и преди, но и сега не пропусна да отбележи, че не е съгласна с доводите на Милисънт.

— Трябва да се съгласиш, че една седмица по-рано едва ли ще има някакво значение — рече тя. — След като съюзът ви бъде официално скрепен, ти повече няма да си в опасност.

— Ние само предполагаме, че сватбата ми с Улфрик е причината за покушенията срещу мен — побърза да възрази Милисънт. — Истината може да е съвсем друга.

— Съмнявам се…

— Но е възможно. Нищо чудно да е някой луд, въобразил си, че съм му сторила нещо и това да няма нищо общо с враговете на Шефърд.

Ан се намръщи, обмисляйки думите й.

— Но нали си била нападната от група мъже? Това едва ли подкрепя думите ти, че всичко е дело на някакъв озлобен луд.

— Да, но всички нападения бяха различни, лейди Ан. Според мен първото няма нищо общо с останалите.

— Защо смяташ така?

— Защото първите нападатели по-скоро искаха да ме отвлекат, може би за откуп. Докато в другите два случая искаха да ме убият. Освен това, не забравяйте, че мъжът, който ме нападна в манастира, е мъртъв. Може би повече не ме грози опасност, освен от онези мъже, които са се надявали да получат пари от баща ми. А и те сигурно са се отказали, след като първия път се провалиха.

Самата Милисънт искаше да повярва в това, макар да й бе ясно, че мъжът, който бе убит, работеше за някой друг. Разбира се, Ан нямаше защо да го знае и тя побърза да даде друга насока на мислите й.

— А и след като една седмица по-рано няма кой знае какво значение, то и една седмица по-късно няма да промени нещата. А нали в поканите е посочен денят на сватбата? Ами ако кралят реши да присъства на церемонията? Няма ли да се разгневи, ако пристигне и открие, че е закъснял за венчавката?

Последните думи накараха лейди Ан да се замисли. Малцина биха си позволили да предизвикат гнева на краля си, особено на крал Джон, който бе известен с избухливия си нрав. Въпреки че никой не очакваше той да присъства на сватбата, тъй като в момента планираше поредната си кампания във Франция, не можеха да бъдат напълно сигурни, че няма да дойде. Бяха му изпратили покана, защото щеше да бъде явна обида, ако не бяха го сторили. Обаче имаше и много други гости, на които също щяха да причинят доста неудобства при промяна в датата на сватбата.

Тъкмо този довод накара лейди Ан да се примири.

— Добре, в такъв случай ще трябва да сме съвсем сигурни, че сме се погрижили за безопасността ти, а това налага никога да не оставаш сама.

Милисънт си помисли, че това вече бе факт, защото майката на Улфрик се стараеше постоянно да я държи край себе си. Но колкото и да бе странно, компанията й не бе неприятна за девойката. Когато го спомена пред сестра си, Джоун намери много лесно обяснение.

— Тя е майка, която е отгледала много дъщери. А на нас двете ни липсва майчината грижа и ласка, макар че може би досега не сме го осъзнавали. Затова нямаш нищо против тя да се отнася към теб като към своя дъщеря. Сърцето ми се топи, когато съм с нея и тя ме мисли за теб. Не се съмнявам, че чувстваш същото.

Милисънт не оспори твърдението й. Трябваше да признае, че с удоволствие би приела лейди Ан за своя свекърва, стига в сметката да не влизаше и жестокият й и груб син.