Преплетени сърца

Глава 35

Нямаше да се справи, знаеше, че няма. Ако не бе толкова важно, ако от това не зависеше бъдещето на Милисънт, Джоун навярно без усилие би се представила за сестра си. Ала именно защото бе толкова важно, тя се чувстваше нервна и неуверена. Затова реши да се престори на болна. Това не бе съвсем преструвка, понеже от нерви стомахът й се преобръщаше и непрекъснато й се по връщаше. В ролята си на Милисънт Джоун заяви, че сестра й е болна, а тя ще остане в стаята, за да се грижи за нея.

Би се престорила, че е обратното, ако не се боеше, че Улфрик може да пожелае да посети годеницата си. Беше го направил, когато Мили бе ранена. Освен това имаше вероятност да заподозре, че само се преструва като предлог да не го вижда. Но ако болната е Джоун, нямаше кой да настоява да я види, а като Милисънт тя щеше да отпъжда нежеланите посетители, които биха искали да влязат в стаята на „болната“ Джоун.

Надяваше се, че планът й ще успее и наистина бе така през деня и през по-голямата част от следобеда. Тогава тъкмо този, от когото се боеше най-много, затропа по вратата. Разбра, че е той, още преди да отвори, заради силните и настойчиви удари.

Джоун пое дълбоко дъх, за да събере смелост за ролята на Милисънт. Отвори вратата и се нахвърли върху Улфрик.

— Никой ли не ти е казал, че сестра ми е болна? — сърдито попита тя. — И че аз се грижа за нея? Тя най-после се успокои и се унесе, преди да вдигнеш този невъобразим шум.

— Да, казаха ми — сопна й се той, което не бе изненадващо, като се имаше предвид начина, по който го бе по срещнала. — Само че не е нужно постоянно да се грижиш за нея. Има и други, които могат отлично да се справят с тази задача.

— Не се доверявам на никой друг да се грижи за сестра ми, също както и тя винаги сама се е грижила за мен.

— И какво й е? — намръщи се Улфрик.

— Непрекъснато повръща. Не усещаш ли вонята?

През този следобед Джоун бе повръщала на няколко пъти от нерви и не лъжеше. Като капак на всичко стомахът й се надигна и отново усети, че й се гади. Учудваше се, че не бе повърнала още като зърна смръщеното му лице. Ако не си тръгнеше скоро…

— Защо си дошъл? За да ни безпокоиш ли? — насили се да попита тя, щом видя, че Улфрик не помръдна от прага на стаята.

— За да ти кажа, че тази вечер трябва да слезеш за вечеря. Кралят може и да е приел отсъствието ти от обяд, но ако не дойдеш и за вечеря, ще го сметне за обида. Така че независимо дали сестра ти се чувства по-добре или не, тази вечер ще присъстваш в голямата зала.

— Не е необходимо аз да забавлявам краля.

— Нима? След като той е дошъл, за да присъства тъкмо на твоята сватба?

Джоун едва се сдържа да не закърши ръце.

— В такъв случай ще дойда, за да му покажа уважението си. Но няма да остана дълго — освен ако Джоун не се почувства по-добре.

Беше се съгласила да изпълни искането му и се надяваше, че той няма повече да спори с нея, но се излъга.

— Струва ми се, че използваш болестта на сестра си, за да ме избягваш. Още колко дълго възнамеряваш да страниш от мен и да не ми говориш?

За какво всъщност бе дошъл Улфрик? Защото се чувстваше пренебрегнат? Джоун се зачуди дали да не отвърне: „Завинаги!“, както би заявила Милисънт. Ала този отговор едва ли ще го накара да си тръгне, тъкмо обратното — можеше да го ядоса още повече. В същото време не й се искаше да каже нещо, което Мили никога не би изрекла, понеже това щеше да го накара да се вгледа по-добре в нея и да разкрие измамата им.

Затова Джоун стисна устни, както й бе казала Милисънт, и процеди колкото се може по-невъзмутимо:

— В момента говоря с теб, за което искрено съжалявам. Разправиите ни може да почакат, докато Джоун оздравее.

Улфрик схвана намека й, намръщи се още веднъж и я предупреди на раздяла:

— Искам да те видя на вечеря, както и утре по време на обяда, момиче. Не ме карай да идвам и да те измъквам насила оттук.

Джоун затвори вратата след него и се облегна изнемощяла на нея. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите, а ушите й бучаха. Все пак го направи! Успя да го заблуди! Но нямаше да може да го стори отново. Не притежаваше смелостта на Милисънт, за да се опълчи срещу този мъж, особено след като толкова силно усещаше гнева му. В същия миг в главата й отекна заплашителната мисъл: ако не се появи в голямата зала, той ще дойде да я завлече там насила!

Трябваше да слезе поне тази вечер. Не виждаше как може да го избегне. До утре имаше още време и може би дотогава Милисънт щеше да успее с плана си. Джоун отново можеше да бъде самата тя, а Милисънт щеше да е „изчезнала“. Щеше да мине още един ден, преди да започнат да търсят сестра й извън стените на замъка. Достатъчно време, за да успее да отиде до Клайдън и да се върне в Дънбър, както възнамеряваше.

Да, тази вечер ще трябва да присъства на вечерята в голямата зала. Но да забавлява краля? След всичко, което бе направил? Господи, та те дори не бяха помислили, че може да се наложи Милисънт отново да се срещне с него! Та нали именно затова тя напусна Шефърд — да не го виж да никога повече!

Ами ако той очакваше тъкмо този момент, за да обяви разтрогването на годежа й? Не, очевидно кралят не бе казал никому за случилото се между него и Милисънт, понеже Улфрик щеше да спомене нещо. Поради отсъствието й от обяд, Джон вероятно бе решил, че тя се бои да се срещне с него.

Мисълта, че тя се страхува, може би бе поуталожила гнева на краля. Може да му подейства още по-успокоително, ако тази вечер изглежда уплашена. Това нямаше да бъде измама. След това, което се бе опитал да стори на Милисънт, Джоун наистина се боеше до смърт да се приближи до него. А ако пожелае да разговаря за ужасната случка? Господи, как се остави Мили да я въвлече във всичко това?