Преплетени сърца

Глава 17

Милисънт не разбра какво я събуди посред нощ. Почувства се неспокойна, сякаш нещо не бе на ред. Усещане за надвиснала заплаха прогони съня от очите й.

Трябваше да се увери, че в тихата стая няма никой друг, освен нея и сестра й. Наоколо беше твърде тъмно и не се различаваше нищо, освен тъмните сенки. В огнището тлееха само въглени, които не можеха да прокудят мрака, а преди да заспят бяха загасили свещта на малката масичка до леглото.

Обаче нямаше да се успокои, ако не провери всяко ъгълче в стаята. Девойката сграбчи свещта, претърколи се безшумно до сестра си и прошепна:

— Шшт — в случай, че Джоун се събуди.

Стана от леглото и препъвайки се в тъмнината, приближи до огнището, за да запали свещта от въглените.

Всъщност Милисънт не очакваше да открие нищо. Беше сигурна, че ще се присмее сама на глупавите си страхове и ще се върне успокоена в леглото. Затова застина уплашено, когато видя една едра фигура, застанала в другия край на леглото с кинжал в ръка.

Никога досега не бе виждала този мъж. Лицето му не бе от тези които се забравят — широк белег прорязваше едната му буза и се губеше в рунтавата брада. Виждаше се, че бе дошъл отвън. По върха на вълнената шапка, както и по мускулестите рамене, още се белееше сняг.

Джоун сигурно се бе събудила и сега чакаше притихнала и нащрек, за да разбере какво означава предупреждението на сестра й. Тя ахна и седна в леглото, когато видя неканения посетител.

Той се втренчи в нея, после погледът му се отправи към Милисънт. Тъмните му очи не издаваха особен ум, по-скоро в момента изглеждаха уплашени.

— Коя от двете е по-голямата? — попита мъжът.

— Аз — побърза да заяви Милисънт, без да отделя поглед от блестящото острие в ръката му. Нямаше да позволи да наранят сестра й заради нея. Обаче Джоун също бе разбрала намеренията на непознатия и отвърна същото едновременно с Милисънт. Мъжът объркано изръмжа.

— Искам истината или и двете ще умрете. По-добре да е само едната, нали?

Милисънт отчаяно се опитваше да измисли как да се справи с нападателя. Пфу, май Улфрик не се оказа толкова добър защитник и тя нямаше да пропусне да му го заяви. Ако бе у дома, щеше да бъде в безопасност поне в спалнята си, тъй като Гроулс и Риска щяха да разкъсат всеки, който се приближи към нея. Но сега и двете животни бяха в конюшнята, а господарката им бе в смъртна опасност.

Двете с Джоун нямаха шанс да го надвият — той бе прекалено едър и як. Освен това стискаше кинжал в ръка та си, а те не разполагаха с никакво оръжие. Лъкът и стрелите бяха останали в каруцата при багажа, защото не смяташе, че ще й потрябват в манастира.

Оставаше единствено да се опита да го убеди да не ги убива.

— Мога да те наема при себе си на работа, господине, и ще ти плащам много повече, отколкото някога си сънувал.

Той примигна.

— Да ме наемеш?

— Да, за да охраняваш сестра ми и мен. Изглеждаш здрав момък й си достатъчно умен, за да разбереш кое ще е по-добре за теб. Или си крепостен селянин, обречен, до като е жив да служи на своя господар?

Подигравателният й тон го накара да се изчерви.

— Аз съм свободен човек — изръмжа той.

— Е, в такъв случай е твой дълг сам да се погрижиш за интересите си, не е ли така? Да избереш това, което е от по-голяма изгода за теб?

Бе събудила алчността му, тъй като лицето му се оживи. Предложението й го изкушаваше. Но после изглежда си представи какво ще се случи, ако се съгласи, и в тъмните му очи проблесна страх. След миг и той изчезна и лицето му отново придоби първоначалното си заплашително изражение.

— Честта и верността не се купуват с пари, лейди — заяви той.

— Да, но те няма да те нахранят, нито ще те направят богат — възрази Милисънт.

— А за какво ми е богатството, ако няма да съм жив да му се наслаждавам?

— А, това ли било. Значи се страхуваш от този, който те е наел, така ли? — презрително подхвърли девойката.

Той отново се изчерви, но този път от гняв.

— Мисля, че ще ми достави удоволствие да довърша започнатото — рече той, впил поглед в лицето й.

Но преди да пристъпи към нея, явно си спомни, че бяха две. Погледна към Джоун. Милисънт сякаш четеше мислите му. Едната от двете можеше да избяга, докато той убиваше другата. А тази, която ще се измъкне, можеше да се окаже жената, която бе нает да убие.

Милисънт реши да се възползва от колебанието му.

— Кой ти възложи тази работа? Кажи името му.

— Да не ме мислиш за глупак? — презрително изсумтя мъжът. — Не е нужно да го знаеш.

— Можеше просто да кажеш, че ти самият не го знаеш — подигравателно отвърна тя.

Думите й изглежда го ядосаха още повече, но това бе и предупреждение, че не й остава много време.

В мига, в който мъжът пристъпи към нея, Милисънт хвърли свещта по него. Пламъкът угасна, но нападателят бе твърде бавен, за да избегне самата свещ. Мъжът изкрещя. Горещият восък бе обгорил лицето му. Милисънт из ползва временното му объркване, сграбчи покривката на леглото и я метна отгоре му. Чу се приглушена му псувня — недвусмислен признак, че бе успяла.

Преди да хвърли свещта, Милисънт изкрещя на Джоун да изтича за помощ. За щастие сестра й реагира на часа. Вратата се отвори малко след като покривката падна върху мъжа.

Отвън проникна светлина и Милисънт успя да различи очертанията на леглото. Ако имаше късмет, щеше да го заобиколи и да избяга през вратата, преди мъжът да успее да се освободи от покривката. Миг преди да стигне до отворената врата, усети как една ръка я сграбчи за глезена. Девойката се строполи точно на прага и падна върху ранената си ръка.

От очите й бликнаха сълзи и замъглиха погледа й, но чу виковете на сестра й за помощ. Отвориха се няколко врати, но никой не се появи. Мъжът замахна с кинжала. В отчаянието си Милисънт го ритна с всичка сила. Дишаше тежко и пулсиращата болка в рамото й бе толкова мъчителна, че дори не чу вика му.

Усети как ръката му охлаби хватката си и разбра къде го бе улучила с ритника си. Скочи на крака и се спусна към вратата. Едва не се блъсна в Улфрик, който тъкмо влизаше.

Ръката му мигом обви кръста й и той я издърпа навън.

— Спокойно — рече той, за да я увери, че не е някой друг нападател.

Стаите за гости, намиращи се в това крило на манастира, гледаха към вътрешния двор, който по това време на годината бе пуст и потънал в мрак. Улфрик я отведе в съседната стая, където брат му запали свещ.

Там бе Джоун, свита под едно одеяло, което й бяха дали. Опитваше се да не поглежда към полуголия рицар до нея. Спусна се към Милисънт, дръпна я към себе си и я уви с одеялото си. В тази стая също не гореше огън, а двете бяха само по долни ризи.

— Ранена ли си?

— Може би шевовете ми са се отворили, но иначе съм добре — увери Милисънт сестра си.

Извърна се и видя, че Улфрик все още е в стаята. Според нея би трябвало да се върне и да залови нападателя. Гледката на полугодия й годеник, само по долни гащи, я смути и обърка. Не можеше да откъсне поглед от мускулестите му гърди. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да извърне глава. Ала се поколеба да го упрекне, че не изпълнява задълженията си, защото си припомни как бе реагирал онзи ден на пътеката, когато го укори, че не е преследвал нападателите.

— Той ще избяга — задоволи се да отбележи.

— Той няма да отиде никъде… никога вече — отвърна Улфрик.

Чак тогава Милисънт забеляза кръвта, която капеше от извадения му меч.

— Господи, да не би да си го убил? Нима не помисли, че е по-добре първо да го разпиташ?

— Може би, но нямах време за размисъл, когато кинжалът му бе насочен към теб.

Мисълта колко близко е била до смъртта я разтърси като силен удар. Знаеше, че е в опасност и се бе изплашила, но да чуе от друг, че наистина е била толкова близо до…

Девойката прие обяснението му с кимване на глава, но нямаше намерение да му благодари, че е спасил живота й. Негово задължение бе да я защитава. Именно заради това я бе отвел от дома й, ала изглежда нямаше никаква полза от заминаването й. И тя нямаше да пропусне да му го изтъкне.

— Ти ме отведе от безопасността на родния ми дом…

— Родният ти дом не е безопасен.

— Нито пък този манастир. У дома поне щях да имам стража пред вратата.

— И тук имаше. — Тя примигна смаяно, но Улфрик не забеляза, защото вече се бе обърнал към брат си. — Разбери какво се е случило с него.

Реймънд кимна рязко и излезе от стаята. Джоун придърпа сестра си по-близо до свещта и дръпна ръкава на ризата й, за да огледа раната на ръката й.

— Има само няколко капки кръв — прошепна младата жена, все още разтреперана от случилото се. — Раната се е отворила съвсем малко, но шевовете са цели.

Милисънт се усмихна уморено, но с благодарност. Едва ли щеше да изтърпи да я шият отново.

Реймънд бързо се върна и потвърди подозренията им.

— Той е мъртъв, Улф. Кинжалът е проникнал право в сърцето му. Завлекли са го зад голямото дърво в двора.

Улфрик се намръщи и замислено погледна Милисънт.

— Кой иска да те види мъртва?

— Въпрос, който отдавна трябваше да си си задал, не мислиш ли?

Той не обърна внимание на заядливия й тон.

— Кой?

Девойката сви рамене.

— Очевидно някой, който иска да предотврати нашия съюз.

— Не виждам нищо очевидно, но не е изключено. Ако е така, ще се наложи незабавно да се венчаем. А дори и да не е, пак трябва да се оженим, за да не се налага да мисля за бойните способности на стражите, които съм оставил да те пазят. След като станеш моя жена, сам ще се грижа за безопасността ти.

— Не е толкова спешно — побърза да го увери Милисънт. — Отсега нататък моите животни ще са винаги е мен. Те ще ме пазят.

Улфрик презрително махна с ръка.

— Могат да ги умъртвят много лесно.

— Те могат да убиват не по-зле от теб — заяви Милисънт и вирна брадичка.

Той я изгледа още по-смръщено, но после въздъхна.

— Много добре, през остатъка от нощта ще остана пред вратата ти, а утре няма да спираме никъде, независимо колко е студено или колко късно ще пристигнем в Шефърд.

Тя с готовност се съгласи. Очевидно на него самия ни как не му се нравеше перспективата да се оженят по-рано. Да благодари на Бога, че имаше и други възможности.