Преплетени сърца

Глава 33

Бурята бе отминала, но времето бе студено и мразовито. Слънцето бе успяло да разтопи част от снежната покривка, ала голяма част от земята все още бе скри та под белоснежно одеяло, което отразяваше слънчевите лъчи и заслепяваше очите.

Милисънт следваше пътя към Дънбър, докато Шефърд не се скри от погледа й. После зави на юг и пое към Клайдън — поне тя си мислеше, че Клайдън е в тази посока. Всъщност никога не бе посещавала имението, само бе чувала от Роланд къде се намира домът му.

Разбира се, не го спомена пред Джоун, понеже не искаше излишно да я тревожи. Освен това не се стесняваше да пита хората, които срещаше по пътя си, затова не се съмняваше, че ще все ще успее да се добере до замъка на Роланд.

С нетърпение очакваше срещата си с него. Липсваше й приятелството им, както и дългите разговори, които бяха водили във Фулбрей. Изобщо не й бе идвало на ум, че приятелят й от детинство може да не си е у дома.

Ако не го завари, когато пристигне, плановете й щяха доста да се объркат, още повече, че разполагаше с твърде малко време, за да успее. Разбира се, можеше да говори с родителите му. Роланд винаги бе разказвал само хубави неща за тях, а когато се запозна с лорд Ранулф, той й заприлича толкова много на Роланд, че не би се поколеба ла да говори открито с него или със съпругата му, лейди Рейна. Но все пак предпочиташе да обсъди плановете си с Роланд, въпреки че и това нямаше да бъде толкова лесно.

След като взе решението да се омъжи за него, неведнъж си бе представяла какво ще му каже! Но никога не успя да намери подходящите думи — все пак никак не бе обичайно една дама да прави предложение за женитба. Това обикновено бе задължение на родителите или настойниците, или на благородника, който предлагаше брак. Никой не се интересуваше от мнението на бъдещата невеста.

А би трябвало да е другояче. Поне на Милисънт й се искаше да е така. Още една причина да ненавижда тялото, в което се бе родила. Както и да е, тя щеше да бъде изключение от правилата. Беше принудена от обстоятелствата. Сега вече нямаше време да чака баща й да уреди брака й с Роланд. Трябваше да се справи сама, а после да поиска одобрението на лорд Найджъл Криспин.

След случилото се в спалнята на краля дръзката девойка не се съмняваше, че ще получи благословията на баща си. По някаква ирония на съдбата излизаше, че всъщност би трябвало да бъде благодарна на крал Джон.

Клайдън се намираше на по-малко от един ден езда от Шефърд. Поне това знаеше. Много скоро Милисънт откри главния път, водещ на юг и излезе от гората. Не бе изключено да срещне някой, който да я упъти как точно да стигне до Клайдън.

Когато излезе от гората, девойката разбра, че трима конници я следват. Фактът не я обезпокои, защото предположи, че мъжете са от патрула на Шефърд, видели са я в гората и сега просто изпълняват задълженията си — проверяват дали не е бракониер, или с нещо не нарушава чуждата собственост. Милисънт предполагаше, че ще се върнат, след като напусне земите на Шефърд.

Почувства се малко неспокойна, когато те бавно, но сигурно съкращаваха разстоянието помежду им. Не го правеха открито и именно това я обезпокои. Ако искаха да й кажат нещо, вече бяха достатъчно близо, за да й извикат да спре, но вместо това непознатите се държаха подозрително, сякаш предпочитаха да я дебнат отдалече.

Тогава на Милисънт й хрумна, че след като бе избегнала едната опасност — отмъщението на краля — тя доста необмислено бе забравила за другата, за мъжете, които на три пъти се опитаха да я убият. Ами ако не се бяха отказали и наблюдаваха Шефърд след последното нападение? Господи, как можа да забрави за тях, когато планираше бягството си? Не че това щеше да я спре. Крал Джон бе много по-голяма заплаха, но трябваше да бъде по-предпазлива и внимателна.

Имаше няколко възможности. Да пришпори коня си и да се насочи обратно в гората, където да се опита да им се изплъзне. Това не бе най-доброто решение, защото не познаваше добре тези гори. Можеше да спре край пътя и да изчака, за да види дали те ще продължат. Не, тази идея също не й харесваше. Това щеше да им позволи да се приближат твърде близо до нея, ако наистина бяха убийците, от които се опасяваше.

Оставаше още една възможност. Да се обърне и открито да им се противопостави с опънат лък, готова да стреля. Това щеше да ги накара да спрат и да обяснят кои са. Ако бяха от патрула на Шефърд, щяха да й го кажат и след като се убедят, че не представлява заплаха, да поемат по пътя си. В такъв случай, ако се опита да им избяга, сигурно щяха да решат, че върши нещо нередно и щяха да се спуснат да я преследват. А така нямаше да разбере кои в действителност бяха тези мъже.

Във всеки случай най-добре беше да се изправи смело срещу тях и да се надява, че страховете й са били напразни. Милисънт реши, че е най-добре да слезе от коня — ако се наложи да използва лъка, трябваше да има твърда земя под краката си. Не можеше да рискува конят й неочаквано да трепне или да пристъпи настрани и по този начин да пропусне целта си, особено, когато точният прицел бе единственото й предимство.

Милисънт спря по средата на пътя, но мъжете продължиха към нея. Не спряха и когато тя слезе от коня си. Обаче не бе подготвена за реакцията им, когато стисна лъка и се приготви да стреля.

Те се разпръснаха в различни посоки — двамата препуснаха в галоп от двете страни на пътя, а третият се насочи право към нея. Това бе хитрост, за да я объркат и бе съвсем точно изпълнена, сякаш бе предварително репетирана. Милисънт не можеше да държи едновременно и тримата под прицел.

Имаше само няколко мига, за да реши, че този, който приближаваше срещу нея, бе най-непосредствената заплаха и изкрещя:

— Спри или ще ти пусна една стрела право в сърцето!

Мъжът не спря и тя стреля. Зареди втората стрела почти мигновено и се обърна към следващата цел, още преди първият мъж да падне на земята.

Последваха две стрели една след друга. Не бе сигурна дали бе успяла да ги нарани сериозно през дебелите им пелерини, но нямаше намерение да проверява. Единият от мъжете се бе свлякъл върху седлото, а другият лежеше неподвижно на земята. За малко ги бе извадила от строя, което бе и нейното намерение, ако наистина бяха от стражата на Шефърд.

Милисънт препусна по пътя, но в сърцето й се загнезди тревога за двамината, които бе улучила. Отправи гореща молба към Бога дано не се окажат от войниците на Шефърд, а ако бяха от тях се помоли да не ги е наранила смъртоносно. Опита се да се убеди, че току-що е спасила собствения си живот, но това не й донесе нужното успокоение, защото не бе съвсем сигурна, че е избягнала опасността.