Преплетени сърца

Глава 49

Два дни след сватбата всички гости си бяха замина ли, с изключение на един граф от околността, който се канеше да остане още поне една седмица. Присъствието му не притесняваше Милисънт, макар че забраната да напуска замъка вее още не бе отменена. Тя вече бе омъжена и двамата с Улфрик решиха, че опасността за нея не съществува повече. Нали самият крал Джон бе заявил, макар и по заобиколен начин, че не е против съюза й с Улфрик?

Поне тя бе останала с впечатлението, че двамата са постигнали съгласие по този въпрос. Скоро обаче установи, че съвсем не е така. Съпругът й тъкмо говореше колко много харесва прозорците с амбразури в Клайдън Касъл и споделяше, че ще предложи на баща си да направят същи те и в Шефърд.

Милисънт почти не го слушаше, страхувайки се, че вече знае отговора на въпроса, който смяташе да зададе. Същата сутрин бе открила, че ако лейди Ан или Улфрик са заети, тя ще трябва да остане заключена в гостната. Сутринта бе дошла в залата, за да се сбогува с Роланд и родителите му и се опита да излезе навън, за да ги изпрати на двора.

Улфрик вероятно вече бе на двора, също и лейди Ан. Ала на самата Милисънт не й позволиха да направи и крачка навън. Всъщност, когато забелязаха, че е останала сама в залата и се кани да излезе, мълчаливите й стражи я придружиха до гостната и тя отново се оказа заключена, също както преди сватбата.

Вече бе късен следобед. Двамата стояха до голямото огнище, доста далеч от лейди Ан и дамите й, така че спокойно можеха да поговорят, без да се опасяват, че някой ще ги чуе.

Милисънт изчакваше, докато Улфрик изчерпи темата за прозорците. Бе успяла да овладее гнева си. Тя наистина се опитваше да запази мира между двамата, особено след като искрено се наслаждаваше на добрите им отношения. Но настоящият й повод за оплакване бе твърде важен, за да го пренебрегне и да го премълчи.

— Не помисли ли, че тази сутрин ще искам да пожелая лек път на Роланд? — не се стърпя младата жена накрая.

Той повдигна учудено вежди.

— След като вчера прекара толкова време с него?

В тона му се долови съвсем леко негодувание, ала Милисънт предпочете да не му обръща внимание, поне за момента.

— Какво общо има това с обикновената любезност?

— Имаше предостатъчно време да се сбогуваш със семейство Фиц Хю тук, преди да излязат на двора — изтъкна съпругът й.

Тя стисна зъби, понеже той очевидно не разбираше или се правеше, че не разбира същността на оплакването й.

— Аз исках да ги изпратя на двора, ала установих, че е невъзможно. Вместо това разбрах, че нарежданията са да стоя заключена в тази проклета гостна, ако ти или майка ти не сте наблизо. Защо тези стражи се нахвърлиха върху мен…

— Нахвърлили са се? — едва не се задави Улфрик и смаяно я изгледа.

— Бутнаха ме вътре — поправи се тя.

— Бутнали са те? Те са си позволили да те докоснат?

Милисънт повече не можеше да се сдържа и избухна:

— Не, искам да ти кажа нещо съвсем друго, Улфрик! Престани да подскачаш при всяка дума. Те настояха! Е, това по-добре ли ти звучи? Всичко това не е важно. Защо аз все още съм затворничка? Сега сме женени. И мен вече не ме грози заплаха.

— Аз ще реша дали те грози или не — хладно заяви Улфрик в отговор на нейния гневен тон. — А след като в замъка все още има гости, заобиколени с цели тълпи от слуги, наоколо могат да се промъкнат хора, които не бих ме могли много лесно да разпознаем.

— Ами какво ще стане, когато пристигнат нови гости, или не си си дал труда да мислиш толкова занапред? Нима аз завинаги ще бъда заключена, подобно на дете, извършило някоя пакост и наказано да не излиза навън?

— Защо гледаш по този начин на нещата? Всичко това се прави заради твоята безопасност и защита.

— Повече не се нуждая от защита! Достатъчно умна съм, за да разбера, че вече няма никаква заплаха!

Тази последна обида бе изречена съвсем съзнателно. Милисънт бе толкова ядосана. И улучи в целта. Сините му очи станаха още по-наситени. Един мускул заигра на бузата му, а когато заговори, тонът му прозвуча заплашително.

— Понякога си мисля, че ме предизвикваш с надеждата, че ще ме накараш да те набия, за да имаш основание да ме мразиш. Е, този път най-сетне ще получиш това, което толкова силно желаеш!

С тези думи сграбчи ръката й, повлече я навън от залата, после нагоре по стълбите и я бутна право в спалнята им, като тръшна вратата зад себе си. Тя нито веднъж не се опита да го спре, твърде смаяна, че това бе резултатът от последната размяна на остри думи помежду им. Всъщност тя винаги бе знаела, че рано или късно ще се стигне до нещо подобно, както и че ще го ненавижда с цялото си сърце и душа. Не можеше да очаква нищо друго от грубиян като него и тъкмо заради това не искаше да става негова жена. „Но толкова скоро след сватбата?“

Когато не усети върху нея да се посипват удари, тя все пак се осмели да го погледне. Двамата стояха в средата на стаята. Той все още държеше ръката й и се взираше в нея, но изражението на лицето му бе някак си различно. Милисънт се чувстваше толкова напрегната, като че ли всеки миг щеше да се пръсне на парчета.

— Какво чакаш? — през зъби попита тя, но не получи отговор. — Ще ме биеш ли или не?

Улфрик продължи да мълчи още миг-два и накрая въздъхна.

— Не става въпрос дали ще го направя, а дали мога. Струва ми се, че не мога.

— Защо?

— По-скоро бих отрязал собствената си ръка, отколкото да ти причиня и най-малката болка, Милисънт.

Младата жена се загледа в него с разширени очи, носле сълзите започнаха бавно да се стичат по страните й. Думите му достигнаха до дъното на сърцето й. Никога досега в живота си не бе чувала нещо толкова… нежно и трогателно. И го бе казал тъкмо Улфрик?

— Щеше ли да постъпиш по същия начин, когато си бил по-млад? — с треперещ и отпаднал глас попита тя.

— И защо чувствата ми трябва да са били по-различни и преди? Аз никога не бих те наранил, Милисънт. Дори веднъж бях наказан доста тежко, само и само да не те нараня.

Милисънт се намръщи и избърса очи, засрамена, че се бе разплакала. Ала последните му думи я изумиха и тя не можа да се сдържи да не попита:

— И кога е било това? Аз не си спомням да съм те срещала освен един-единствен път, още когато бяхме деца.

Съпругът й тъжно се усмихна.

— Да, и трябва да признаеш, че нито един от двама ни няма да забрави онази първа среща. Искам да ти се извиня, Милисънт, задето през онзи ден съм убил сокола ти. Узнах за това съвсем наскоро от майка си. Не знаех, че птицата е умряла. Със сигурност никога не съм имал намерение да я убивам. Исках само да я отблъсна от себе си, когато ти нарочно я пусна срещу мен.

Той се извиняваше за първия Риска, но не и за това, че едва не я осакати за цял живот? Но разбира се, той не знаеше за счупения й крак. Никой не знаеше. Той я бе бутнал толкова злобно и силно, че при падането глезенът й се бе счупил. Нима не го смяташе за нараняване?

Когато заговори, за да поправи заблудата в последните му думи, Милисънт не успя да прикрие горчивината в тона си.

— Не съм пуснала Риска нарочно срещу теб.

— Разбира се, че го направи.

— Не, аз исках да оставя птицата върху пръта, за да повикам стражата да те изхвърли, понеже не се подчини на заповедта ми. Соколът е усетил гнева ми и сам те нападна. Аз го бях опитомила съвсем наскоро и той още не бе добре обучен, така че не можех да му заповядам да се махне от теб. Пристъпих към теб, за да го взема, но ти побърза да го захвърлиш към стената, в резултат на което го уби.

— Не знаех, че съм го убил, Милисънт, в противен случай още тогава щях да ти се извиня. Предполагам, че тъкмо болката и мъката по убитата птица те е накарала толкова ожесточено да се нахвърлиш върху мен? Или е било, защото разбра, че ще се оженим? И с какво това те вбеси толкова много?

Онези спомени не бяха никак приятни, но последният му въпрос бе свързан с тях и затова тя бе принудена да му отговори.

— Точно през онази седмица един от селяните бе пребил жена си до смърт. Всички смятаха, че тя сигурно си го е заслужавала и че смъртта й никак не е важна. Единствената грижа на всички беше кой сега ще му приготвя вечерята. Тя била мъртва и толкова, но на бедния човек се налагало сам да си готви.

— Селяните не приличат на нас и имат друга представа за живота — изтъкна Улфрик. — Нещата, които са важни за тях, не са съществени за нас двамата.

— Може би, но аз бях толкова ужасена от тази бездушна и жестока реакция, че се заклех никога да не се омъжвам. Не знаех за годежа, нито за решението, което вече е било взето вместо мен. И тъкмо в този момент се появяваш ти и ми заявяваш, че ще бъдеш мой съпруг.

— Наистина, това обяснява първоначалния ти гняв. Не знаех, че не са ти съобщили за нашия годеж. Аз бях осведомен и предположих, че ти също си наясно.

— Баща ми все още оплакваше смъртта на майка ми и дори не си е и помислял да обсъди тези неща с мен. Минаха още две години, преди да го направи и още две, преди да узная кой си бил ти. През онзи ден ти беше само един непознат, нахлул в света, към който не принадлежиш и в който никой не те е канил. И това напълно непознато момче ми заявява, че един ден ще се ожени за мен, убива моя сокол и ми причинява толкова…

Тя не довърши, не можеше. Сълзите й напираха и едва се сдържаше пак да не се разплаче. Мразеше се за слабостта си и затова, че и сега, както тогава, имаше толкова малко контрол над чувствата си.

— Причинил съм ти толкова… какво?

Не биваше да я пита точно сега. Спомените я душаха и не можеше да ги сдържа повече.

— Болка! Цели три месеца живях в ужас, че завинаги ще остана саката!

— Саката?

— Когато ме блъсна, ти не си направи труда да видиш резултата. Просто си тръгна.

— Какъв резултат?

— Счупих крака си. Сама наместих костта. Не помня как съм го направила, но явно ужасът, че ще остана саката е замъглил съзнанието ми и не съм разбирала какво правя. Не можех да плача… нито да крещя, дори един стон не можех да си позволя…

Той мигом я дръпна към себе си и силно я стисна в прегръдките си. Лицето му бе пребледняло. Видя го, преди да зарови глава на гърдите му.

— Господи — пресипнало прошепна младият мъж, — нищо чудно, че си ме мразила толкова. Но през онзи ден аз нямах друг избор, Милисънт. Това бе единственият начин, за да те отстраня от себе си. Направих го, за да не те нараня, а не за да ти причиня болка и страдание!

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че едно малко дете е било заплаха за теб? И че си нямал друг избор? Може и да съм била полудяла от мъка и да не съм осъзнавала какво правя, но ти още тогава беше голям, Улфрик, голям и силен. Как така не съм ти оставила друга възможност, освен да ме блъснеш толкова жестоко?

— Искаш ли да видиш белезите, които зъбите ти оставиха от вътрешната страна на бедрото ми? Захапала си ме толкова силно, че следите още личат. Удари ме в слабините и ми причини такава жестока болка, че всичко пред погледа ми се замъгли. Освен това твоят сокол бе откъснал парче кожа от ръката ми. Искаш ли да видиш и този белег? Не можех да използвам наранената си ръка, за да те възпра. Ти ме свали на колене с удара, който ми нанесе. Издра лицето ми с ноктите си. Да, с цялото си същество исках да се отърва от теб. Ти не ми остави друг избор. Но вместо да те ударя, за да те накарам да спреш, което щеше да бъде най-бързият начин да сложа край на всичко, аз се опитах да не те наранявам и затова те отблъснах по-далеч от себе си. Господи, съжалявам, че вместо да ти спестя болката, съм ти причинил много по-голяма.

Милисънт не каза нищо. Опитваше се да проумее всичко, което той току-що й бе казал, да си представи ситуацията от негова гледна точка, да го сравни с онова, което вече бе научила за него, и… накрая разбра, без никакво съмнение, че той й бе казал истината. Не бе възнамерявал да я нарани. Случилото се не бе нищо друго, освен лошо стечение на обстоятелствата, ужасна злополука, но случайна и нежелана от никого.

Улфрик продължаваше да я притиска толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх, камо ли да говори. В този миг той бе много по-разстроен от нея. Странно, но единственото й желание бе да го успокои и утеши. Наистина се чувстваше глупаво, но…

— И аз съм направила всичко това? — попита накрая тя.

— Точно така.

— Направо не е за вярване.

Улфрик застина за миг. После се отдръпна от нея, погледна упорито вирната й брадичка и… избухна в смях. Милисънт се присъедини към него.

Беше толкова прекрасно да усети как напрежението и сковаността в гърдите й изчезват. В този миг Милисънт осъзна, че споменът за онзи ден повече никога няма да й причинява болка и че за това трябва изцяло да благодари на Улфрик. Наистина какви шеги си прави понякога съдбата с нас!