Преплетени сърца

Глава 24

— На колко още хора ще си го изкараш днес, преди да разбереш какво те тормози?

Улфрик погледна към брат си, а после извърна поглед към редицата от рицари и оръженосци, в които се взираше Реймънд. Мъжете превързваха раните си и оглеждаха контузиите си след тежката тренировка, която Улфрик току-що бе провел с тях.

— Нищо не ме тормози — отрече Улфрик, но прибра меча си в ножницата и поклати глава към оръженосеца, който бе наред да влезе в двубой с него. — Май трябваше да се заема с теб — изръмжа към брат си.

Реймънд прихна.

— Благодаря, че си ме пожалил. Виждам, че дори не си се изпотил. Или тези малки късчета лед по намръщените ти вежди са замръзнали капчици пот?

— Наистина си го търсиш — застрашително пристъпи към него Улфрик.

— А може би на теб ти трябва голяма халба медовина или си търсиш рамо, което… да захапеш.

— Би трябвало да станеш шут в двора на крал Джон, братко. Не се съмнявам, че веднага ще те наемат. Каква е причината за глупавите ти шегички?

— Прекарах много приятна нощ със съпругата си, как да не бъда в добро настроение? Обаче ти, за разлика от мен, си доста по-вкиснат, отколкото когато отивахме да вземем твоята годеница. А аз тогава си мислех, че нищо не е в състояние да те ядоса повече. Какво се е случило от вчера насам?

— По-добре питай какво не се е случило — измърмори Улфрик, докато се отдалечаваше. Но Реймънд побърза да го настигне и го чу.

— Добре, кажи ми какво не се е случило?

Брат му се извърна и го изгледа кръвнишки. Единственият му отговор бе едно недоволно изсумтяване. Младият мъж продължи, влезе в близката конюшня и спря пред двете клетки. В едната се намираше неговият жребец. Бойният кон на Милисънт заемаше другата. Странно, но именно на него, а не на собствения си кон, Улфрик предложи бучка захар, която извади от кесията, привързана за колана му. А още по-изненадващо бе, че изобщо си бе дал труд да донесе захар.

— Аз бих се страхувал за ръката си — сериозно отбеляза Реймънд.

— Не, той много обича сладко. Щом подуши захарта и става кротък като агне.

— Било е много смело от твоя страна да го установиш — захили се Реймънд и учудено добави: — Предлагаш захар да нейния кон, вместо на своя?

— Моят и без това е достатъчно разглезен — сви рамене Улфрик.

— Да не би да мислиш, че тя не глези достатъчно своя?

Последва ново свиване на рамене.

— Дори и да е така, няма да има възможност да продължава да го глези. Щом започнат да пристигат гостите, няма да напуска замъка.

— Мъдро решение — съгласи се брат му. — Но какво се е случило, че тормозиш оръженосците и рицарите си?

Улфрик въздъхна и прокара ръка през косата си. Явно беше толкова погълнат от безпокойството си, че не забеля за полепналата по пръстите му захар.

— Открих, че ми се иска да убия един човек, когото дори не познавам.

— Съвсем разбираемо е. Аз самият щях да побеснея от гняв, ако някой се опита да нарани моята…

— Не, нямам предвид този, който се опитва да причини зло на Милисънт — прекъсна го Улфрик. — Онзи мръсник ще предпочете хиляда пъти да е мъртъв, когато го заловя. Говоря за онзи мъж, на когото е подарила сърцето си. От начало изобщо не мислех за него. А сега не мога да мисля за нищо друго.

Реймънд бе искрено потресен.

— Откога започна да я харесваш, вместо да я мразиш?

— Кога съм казал, че я харесвам? — сопна се брат му. — Тя е моя годеница, Реймънд. Никак не ми се нрави да си съпернича с някого, когото дори не познавам.

— В такъв случай знаеш как се казва, щом си сигурен, че никога не си го срещал?

— Не, тъкмо името му бих искал да узная — намръщи се Улфрик.

— А какво ти пречи да я попиташ?

— И да я накарам да си помисли, че възнамерявам да го нараня?

— Но нали току-що каза, че точно това искаш? — засмя се Реймънд. — Да го убиеш, това бяха думите ти, доколко то си спомням.

Улфрик махна презрително с ръка.

— Преувеличих малко, не ме гледай с такова съмнение, братко. Не знам как да сложа край на тази нейна привързаност към него, след като нямам представа на какво се основава, а и това не мога да разбера, ако не знам кой е негодникът. — Изведнъж лицето му придоби замислено изражение. — Струва ми, че ти можеш да узнаеш.

Реймънд учудено повдигна вежди.

— Искаш да попитам лейди Милисънт кой е мъжът, когото обича?

— Не, не нея. И на теб едва ли ще каже повече отколкото на мен. Но сестра й, Джоун, тя е съвсем различна девойка — мила, нежна и покорна, едва ли е подозрителна натура. Тя сигурно ще знае кой е този мъж и е по-вероятно да каже името му на теб, отколкото на мен.

— А ако не го направи, трябва ли да я накарам да го каже с всички средства? — подсвирна Реймънд.

— Значи продължаваш с глупавите си шеги, когато ти говоря за нещо, толкова важно за мен?

— Господи, ти май наистина си лишен от чувство за хумор, братко. Освен това ми се струва, че вдигаш много шум за нищо. Дори и твоята дама да харесва някой друг, нали ще се омъжи за теб и ще ти бъде вярна до гроб. Или имаш основания да се съмняваш? Мислиш ли, че е способна да ти измени и да те предаде?

— Не, убеден съм, че тя ще спази брачните си клетви, Не това ми е грижата. Позволи ми да те попитам нещо. Как би се почувствал ти, ако се любиш с жена си и знаеш, забележи, знаеш със сигурност, че тя си представя друг на твое място?

Страните на Реймънд почервеняха.

— Още днес ще говоря със сестрата на лейди Милисънт.