Преплетени сърца

Глава 28

Навън бушуваше зимна буря. Леденият вятър нахлуваше при всяко отваряне на вратите и проникваше през тесните процепи на всяка кула. Въпреки дебелите каменни стени и запалените огнища, вътре в замъка бе студено и неуютно. Когато излизаха навън, обитателите му се увиваха в дебели вълнени наметки, а след като се връщаха, изпиваха повече медовина от обикновено, за да загреят премръзналите си тела. Край огнището в голямата зала бе шумно и многолюдно.

Тази вечер лейди Ан изпрати Милисънт, за да й донесе допълнителна наметка, понеже бе още твърде рано да се оттегли за през нощта и да потърси топлината на леглото. Един стар датчанин забавляваше присъстващите с интересни истории от родината си и независимо от студа, лейди Ан се наслаждаваше на вечерта.

Милисънт за малко да предложи на домакинята да си обуе гамаши под полите на роклята, както бе сторила самата тя, но реши, че това навярно ще ужаси благопристойната дама. Макар че бе облечена дебело, девойката почти тичаше нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.

Беше оставила Риска да се топли с Джоун близо до огнището, защото птицата трепереше през цялата вечер. Но Гроулс я следваше по петите, незасегнат от студа — дебелата сива козина го предпазваше през зимните месеци.

Стълбата тънеше в полумрак, тъй като факлата на горната площадка на извитата стълба бе изгаснала — навярно от студеното течение. Задъханата девойка се сблъска с мъжа, който изникна сякаш изневиделица.

Чу го как измърмори някакво проклятие и Гроулс изръмжа. Преди да се извини, Милисънт се извърна, за да успокои питомния си вълк. Ала разпозна кой бе мъжът и преглътна извинението си.

Вълкът се успокои, навярно бе познал мъжа по миризмата и бе решил, че не представлява опасност. Искаше й се и тя да бе толкова уверена в последното.

Ала почувства тъкмо обратното, когато две силни ръце я хванаха за раменете и тя чу Улфрик да казва:

— Смея ли да се надявам, че си ме последвала поради причина, която много би ми допаднала?

Коридорът зад него бе добре осветен и той без съмнение я бе познал. Въпросът, който я смути, бе как бе разбрал, че е тя, а не Джоун, след като тази вечер двете бяха облечени в еднакви дрехи. Дръзкият му въпрос можеше да бъде отправен единствено към нея.

— Отивам да изпълня една поръчка на майка ти — от върна Милисънт. — Можеш да бъдеш сигурен, че ако те бях видяла да идваш тук…

— Ако заявиш, че си щяла да побегнеш в обратната посока, може и да те напердаша — прекъсна я Улфрик.

Милисънт се наежи. Наистина се канеше да каже нещо подобно.

— Защо ли това никак не ме изненадва? — процеди през зъби тя.

Улфрик високо въздъхна.

— Само се пошегувах, момиче.

— Нима?

Но всъщност не искаше той да й отговаря. Единственото й желание бе да продължи по пътя си, което и се опита да направи. Но ръцете му продължаваха да стискат раменете й, въпреки че той й позволи да изкачи последното стъпало, като почти я издърпа нагоре.

— По тона ти разбирам, че се съмняваш в мен. Нима някога съм ти дал основание да си помислиш, че мога да те ударя? И не смей да споменаваш онзи път, когато те взех за дръзко селянче. Но дори и тогава се въздържах, понеже реших, че момчето е твърде глупаво и не може да отговаря за постъпките си.

Нямаше нужда да изтъква този случай. В паметта й още бе жив споменът за болката и ужаса, които бе преживяла като дете.

— След като можеш да биеш животно, Улфрик, сигурно си способен да удариш и жена — обвинително изрече Милисънт и побърза да му припомни: — Ти беше вдигнал юмрука си срещу Стомпер и щеше да го цапардосаш, ако не ти бях попречила.

Устните му се извиха в усмивка.

— Нима се сравняваш с едно животно?

— Не, по-скоро сравнявам твоите инстинкти с тези на животните.

Усмивката му мигом се стопи. Ръцете му се стегнаха върху раменете й. Очевидно отговорът й никак не му хареса. Искаше й се да бе премълчала. Трябваше да се научи да се сдържа в негово присъствие. Вместо това му предоставяше възможност да я държи на тези стъпала и да я подтиква да спори, докато тя предпочиташе да стои по-далеч от него.

За да поправи грешката си, реши да отвлече вниманието му, задавайки му един обикновен въпрос, на който той лесно можеше да отговори. Надяваше се, че това ще сложи край на разговора им.

— Откъде разбра, че съм аз, а не сестра ми? Можех да изпратя Гроулс с нея. Всъщност в момента Риска е на рамото й. Така че след като сме си поделили моите любимци, как ме позна? Или само предположи?

— Освен уханието ти, което не може да се сбърка, ти имаш навика да стискаш устни, сякаш си постоянно недоволна и раздразнена от нещо. И според скромния ми опит в момента е точно така.

— А задаваш ли си въпроса защо е така? — заядливо попита тя.

— Да не си мислиш, че се наслаждавам на споровете с теб, момиче? Повярвай ми, съвсем не е така. Но можеш ли да кажеш същото и за себе си?

Усилията й да сложи край на разговора май не се увенчаха с особен успех.

— Има много лесен начин да избегнем постоянните спорове помежду ни — усмихна се сковано Милисънт. — И тъкмо до него смятам да прибягна, като ти пожелая приятна вечер.

Отново понечи да се промуши покрай него, но той не я пусна.

— Не бързай толкова. Ти ме обвини, че притежавам инстинктите на животно. И за да не те разочаровам, може би трябва да ти покажа някои от тях.

В този миг Милисънт осъзна, че двамата бяха съвсем сами на върха на стълбите. Сърцето й замря в гърдите. Без повече приказки, Улфрик я притегли към себе си и устните му се впиха в нейните.

Това бе целувка, пълна със страст, неувереност и… нежност — доста странна комбинация, която не толкова плашеше, колкото интригуваше и възбуждаше. Тялото й бе притиснато до неговото и близостта му събуди в гърдите й вихрушка от чувства. Силните му топли ръце я обгръщаха и я караха да тръпне в прегръдките му.

Господи, това, което я караше да изпитва, не можеше да се сравни с нищо, преживяно досега и бе невъзможно да му устои. Усещането бе прекрасно, извираше дълбоко от нея, завладяваше цялото й същество и сякаш всеки миг щеше да избликне навън. Без дори да го осъзнава, ръцете й обвиха врата му.

Той явно реши, че това е знак на пълно отдаване, ръце те му я вдигнаха във въздуха и той я понесе нанякъде. Действията му бързо я отрезвиха и в гърдите й се надигна паника.

— Защо ме носиш? — смаяно попита тя.

— Така е по-бързо.

— По-бързо за какво?

— Да стигнем там, накъдето сме се запътили.

— И къде е това? Не, няма значение. Само ме пусни долу!

— Да, ще го направя.

Наистина го стори, но не я пусна да стъпи на краката си. Леглото, върху което я положи, бе меко и тя цялата потъна дълбоко в пухения дюшек, когато тялото му покри нейното. Милисънт осъзна, че не може да се измъкне из под тежестта му и паниката й се усили. Ала не след дълго тя бе пометена от чувствената вълна, която я заля, когато Улфрик започна да я целува.

Тя престана да се противи, но не защото тялото му я притискаше, а заради вълнуващото усещане, което я караше да изпитва. Това бе същият невероятен трепет, обхванал я, когато той я привлече към себе си и тя обви ръце около врата му, пожелала да се притисне още по-плътно към него. Той я караше да отвръща на целувките му, да ги желае…

Както и при първата им целувка, така и сега, мислите излетяха от главата й и останаха единствено чувствата, пробудени от това вълшебно, ново усещане. А колко много бяха чувствата, които пораждаше у нея! Тялото му се движеше леко отгоре й, което я накара да стене и да се извива под твърдите му устни, а после ръцете му започнаха да я галят страстно.

Не усети кога повдигна полите й, не разбираше какво прави той, докато горещата му ръка не плъзна по голия й корем. После леко се придвижи по-надолу, докато…

Възпламеняването, което предизвика допирът на пръсти те му до слабините й, бе най-невероятното и разтърсващо нещо, което някога бе изпитвала. Имаше смътното чувство, че той не бива да прави това, но отдадена на вълнуващото преживяване, тя прогони неканената мисъл. Ръката му продължи да я гали. Тялото й се разтърсваше от удоволствие, докато пръстите му се движеха с нежна ласка, едновременно се отпускаше и напрягаше, беше толкова прекрасно и влудяващо. После изведнъж напрежението взе връх, набъбна, изпълвайки цялото й същество, докато накрая избухна в разтърсващи тласъци…

В стаята прозвуча кашлица. Тъй като никой от двамата не реагира, след малко се повтори, този път по-силно.

Улфрик изруга цветисто и се отдръпна от нея. Ала на Милисънт й бяха потребни още няколко мига, за да осъзнае, че в стаята има още някой. Отвори очи и видя сър Гай де Торп, застанал на вратата на собствената си стая — тъкмо там я бе отнесъл Улфрик — и нехайно разглеждащ ноктите на ръцете си.

Тя усети как лицето й пламва. Никога досега не се бе чувствала толкова унизена. Не можеше да остане нито миг повече в тази стая, нито да понесе изгарящия я срам. Тя скочи от леглото и хукна към вратата, без да каже нито дума или дори да погледне към бащата на Улфрик.

Срамът й ни най-малко не намаля, когато се върна в голямата зала и заяви на лейди Ан, че синът й е попречил да изпълни поръчката й. Напротив, усили се още повече при мисълта какво бе сторила и какво ли си мислеше сега за нея лорд Гай де Торп. Нямаше никакво извинение за поведението й. Тя не се бе съпротивлявала особено настойчиво на ласките на Улфрик. Тъкмо обратното. Дори бе отвръщала на целувките му и му бе позволила да прави с нея каквото си иска. А което бе още по-лошо, беше се наслаждавала на всеки миг от преживяното.