Преплетени сърца

Глава 45

Джоун сама изработи дрехите на Милисънт за сватбата, като не позволи на никой да й помогне. Резултатът беше великолепна рокля от тежко нефритенозелено кадифе — достойно одеяние за кралица. Дрехата бе украсена със скъпоценни камъни и богата бродерия със златна нишка. Към нея уши подходяща наметка, туника от златист сатен, както и широк колан, също извезан със златни конци. Целият тоалет тежеше повече от самата Милисънт и затова тя не изгаряше от нетърпение да го облече. Разбира се, никога нямаше да го каже на Джоун, която бе вложила толкова любов и старание в изработването на творението си.

Ала сутринта в деня на сватбата пристигна и друга рокля, малко преди дамите на лейди Ан да започнат обличането на младоженката. Тя бе привързана с дантелени панделки към голяма сатенена възглавница, украсена с пискюли. Донесе я един млад паж с дръзка усмивка.

— Подарък от вашия баща — рече младежът. Когато Милисънт развърза панделките, пред очите й се разкри сребриста рокля от някакъв непознат ефирен плат, който тя знаеше, че е част от съкровищата на баща й донесени от Светите земи. Тя го бе открила още като дете и тогава дълго бе гледала в захлас трептящата и блещукаща материя, мека като коприна, въздушна като утринна зора. Покрай деколтето бяха извезани два реда със ситни перли, макар че роклята бе толкова красива, че не се нуждаеше от никакви украси. Долната туника бе изработена от снежнобяла коприна с втъкана сребриста нишка, която трептеше и блестеше при всяко движение.

Джоун разочаровано местеше поглед ту към едната, ту към другата рокля, разстлани върху леглото.

— Не разбирам защо татко е поръчал тези дрехи. Той отлично знае, че няма да ти позволя да се появиш пред олтара в гамаши и панталони. А и този плат е прекалено тънък за зимата.

— Не и с подходяща дебела наметка — възрази Милисънт и добави с нотка на благоговение: — Смятам, че татко сам е ушил роклята и туниката.

Джоун я изгледа подозрително.

— Струва ми се, че не те чух добре.

— Много добре ме чу! И аз миналата вечер се изненадах, когато той призна, че шиенето му доставя удоволствие и отмора. Дори ми каза, че е шиел всички рокли на нашата майка.

— Сега вече съм сигурна, че се шегуваш! — възмути се сестра й. — Радвам се, че не се чувстваш нервна, щом си способна да си правиш подобни шеги, но…

— Погледни ме — прекъсна я Милисънт. — Приличам ли ти на човек, който се шегува? Аз наистина съм уверена, че той е ушил роклята. Погледни бодовете. Познаваш ли някой в Дънбър, който може да си служи толкова умело с иглата, с изключение на самата теб, разбира се? А и на кого мислиш би се доверил да работи с този плат, който бе сред неговите съкровища, донесени от последния кръстоносен поход?

Джоун вдигна края на сребристата дреха и се вгледа по-внимателно.

— Никой в Дънбър не би могъл да направи подобни бодове. Но татко би могъл да поръча изработването й извън Дънбър. Не че това има някакво значение. Ти трябва да я облечеш, понеже това е неговият подарък.

— Май добре си усвоила уроците по твърдоглавие от мен, нали? — засмя се Милисънт. — А и ще имам много случаи да облека твоята рокля. В крайна сметка семейство Де Торп сигурно ще трябва да забавлява кралската двойка.

Думите й успокоиха Джоун и тя закачливо ръгна сестра си в ребрата.

— Все пак продължавам да смятам, че ще замръзнеш по пътя към църквата.

— Сигурна съм, че няма да го допуснеш — смигна й Милисънт. — Не се съмнявам, че ще ми услужиш с една от най-плътните си наметки.

— Да — кимна Джоун. — Имам една, която чудесно ще подхожда на този тоалет — изработена е от бяло кадифе, а по краищата е украсена с разкошни кожи от сребърна лисица.

Разговорът със сестра й и суетнята около обличането разсеяха за малко Милисънт от предстоящата церемония. За съжаление по пътя към църквата нервността й бързо се завърна. Твърде скоро щеше да се окаже свързана навеки с Улфрик де Торп.

Нямаше да си спомня почти нищо от този ден, понеже от притеснение и тревога всичко й бе като в мъгла. Мисълта за завършека на деня я изпълваше с истински ужас и я караше да потръпва от страх. Бавната процесия до църквата, дългата служба, напевния глас на свещеника — всичко сякаш се случваше с някой друг. Дори празненството в голямата зала, последвало церемонията и продължило през целия ден, бе някак си далечно и нереално. Всички се забавляваха с изключение на младоженката.

Особено болезнен и смущаващ бе обичаят, според който булката трябваше да бъде огледана от младоженеца и от всеки, успял да влезе в спалнята на новобрачните. Той изискваше да се потърсят евентуални несъвършенства на невестата, които биха накарали младоженеца да се откаже от нея. Навярно не откриха нищо, понеже най-после Милисънт остана насаме с Улфрик. Единствената й утеха за това, че в паметта й се губеше по-голямата част от собствения й сватбен ден, бе смътната надежда, че навярно няма да помни и края му.

— Казах ли ти колко красива изглеждаш днес? — попита Улфрик.

Това бяха първите думи, които Милисънт чу съвсем ясно, след смътните брътвежи през този кошмарен за нея ден.

— Не си спомням.

— Всъщност аз се пошегувах, понеже ти го казах поне десетина пъти. Наистина ли не си спомняш?

— Аз също се пошегувах — излъга Милисънт. Запита се какво ли още й бяха казали през последните часове, за което нямаше никакъв спомен.

Чувстваше се леко опиянена, макар че не помнеше да е пила вино. Беше доста объркващо и смущаващо, че не си спомняше почти нищо от изминалия ден, сякаш не го бе преживяла. И накрая да се намери в леглото със съпруг, при това и двамата голи. Господи, дали не помнеше и първата си брачна нощ? Нима всичко бе свършило? Искаше й се да стане отново предишната и да бъде навсякъде другаде, само не и в това легло и в тази стая.

— Вече свършихме ли? — попита тя.

Улфрик се засмя, а Милисънт се намръщи. Въпросът й бе съвсем разумен.

— Реших да почакам, докато главата ти се избистри от омаята на виното. Но в същото време открих, че не мога да чакам повече. Струва ми се, че съм чакал цяла вечност. Доста сложно противоречие, не си ли съгласна?

— Не, според мен може да се разреши много лесно — заяви Милисънт. — Ще чакаш.

Той се засмя пак, а тя отново се намръщи. Какво му бе толкова забавно?

За нещастие, заедно с избистрянето на мислите й се завърнаха и чувствата й към него и тя съвсем ясно си припомни всичко, включително и неотдавнашното му приключение с онази уличница. В гърдите й се надигна гняв и тя едва не скочи от леглото, но си припомни, че е гола и затова още по-плътно се уви с одеялото.

Той навярно забеляза промяната в нея, понеже въздъхна и попита:

— Сега пък какво има?

Нямаше да му позволи да разбере, че не може да понесе мисълта той да докосва друга жена, особено онази проститутка, затова заяви почти небрежно:

— Изми ли се добре след любовната си среща с онази лека жена?

Улфрик смаяно я изгледа.

— Каква лека жена?

— Значи са били толкова много, че дори не си ги спомняш? Онази, с която вчера излезе от голямата зала.

За миг той се втренчи неразбиращо в нея, после избухна в смях.

— Ти си помислила, че съм легнал с нея? — Последна нов пристъп на смях.

Милисънт разбра какво означава неговата веселост. Очевидно Джоун бе права и тя си бе направила погрешни заключения. Улфрик явно намираше ситуацията толкова забавна.

Въпреки смущението си, Милисънт попита:

— Тогава защо излезе с нея?

— За да разбера коя е тя и защо през този ден прислужваше в голямата зала. Тя сервираше храната на господарската маса, въпреки че не принадлежи към прислугата на Шефърд.

— Нима не е дошла с някой от гостите?

— Не, дала на майка ми обяснение, което веднага предизвикало нейните съмнения, и тя ме помоли да я разпитам, Милисънт. Майка ми се опасяваше, че е проникнала в замъка с някаква задна мисъл и по-специално — да те отрови.

Господи, нима заради нея бе излязъл с онази отвратителна твар? Но имаше и още нещо.

— А беше ли необходимо да я прегръщаш?

Улфрик сви рамене.

— Докато я отвеждах, усетих, че е неспокойна. Исках да бъда сигурен, че няма да се опита да ми се изплъзне. Въпреки това го направи, когато излязохме на двора, и оттогава от нея няма и следа. Това, че избяга, несъмнено доказва, че има нещо нередно и нищо чудно да се опита отново да изпълни коварния си план. Затова наредих на хората си да следят да не би отново да се появи.

— Как е успяла да проникне в замъка, след като не е от Шефърд и не е дошла с някой от гостите?

— Заявила е, че е братовчедка на един от нашите селяни. Той се съгласил да каже, че е негова роднина в замяна на услугите й, но когато го разпитах, си призна истината.

Милисънт нямаше повече въпроси. Чувстваше се засрамена, че го бе обвинила в нещо, което не бе сторил. Трябваше да му се извини и тъкмо възнамеряваше да го направи, когато той отново заговори:

— Ще ти позволя да дадеш воля на юмруците и гнева си, но не тук и не сега.

— Юмруци? — едва не се задави от възмущение тя.

— Или както проявяваш необуздания си и избухлив характер. Но няма да ти позволя да го сториш в леглото. Тук ще изпитваш само добри чувства и ще мислиш единствено как да ми доставиш удоволствие. От своя страна аз също ще се постарая да ти доставя наслада. Съгласна ли си? И преди да си отворила уста, за да ми възразиш, не забравяй, че имам правото да ти забраня изобщо да избухваш и да стоварваш гнева си върху мен.

Милисънт невярващо го изгледа.

— Но ти не можеш да контролираш гнева на другите!

— Така е, но мога да те накарам да не даваш воля на своя.

— Значи възнамеряваш да ме биеш?

— Не, просто ще оставаш в салона за дами всеки път, когато ми повишиш тон. Не се съмнявам, че не след дълго ще ми говориш мило и усмивката няма да слиза от лицето ти. Като се замисля, идеята никак не е лоша.

По тона му личеше, че се шегува, но въпреки това Милисънт не се съмняваше, че възнамерява да я държи заключена, и то доста често. Нямаше да му го позволи.

— Съгласна съм — измънка тя.

— Какво беше това?

— Казах, че съм съгласна с условията ти! — тросна се Милисънт.

— Ммм, и кога възнамеряваш да започнеш?

Милисънт се изчерви и затвори очи, за да не вижда усмивката му. Явно бе, че се забавлява, докато на нея й се налагаше да прави неразумни отстъпки! Това бе дяволски несправедливо! Още не бе изминал и един ден от сватбата им, а той вече й демонстрираше властта си над нея!