Преплетени сърца

Глава 4

— Доколкото си спомням, след час трябва да сме в Дънбър Касъл — отбеляза Улфрик и се огледа. — Замъкът е ей там, зад онзи хълм в далечината. Всъщност, ако минем напряко през гората, ще стигнем по-бързо, тъй като пътят доста заобикаля.

Между дърветата се извиваше добре утъпкана пътека — несъмнено и други предпочитаха по-прекия път. По това време на годината листата на дърветата бяха почти окапали и макар че гората бе доста гъста, се откриваше добър изглед към поляната пред тях, а в далечината се виждаше и селото.

— Цели дванадесет години си избягвал това място, а сега май нямаш търпение да пристигнеш в замъка — пошегува се Реймънд.

— По-скоро съм нетърпелив да се сгрея на огъня в огнището — изръмжа Улфрик и хвърли сърдит поглед към брат си.

Реймънд не обърна внимание на недоволството му, но не можеше да не се съгласи с Улфрик. Небето бе ясно, но въздухът бе доста по-студен от сутринта. Наистина имаха нужда да се стоплят.

— Какво ще кажеш, ако продължим по пътя, но се надбягваме през последната левга4?

Улфрик вдигна отчаяно поглед към небето.

— Най-сигурният начин вратите на замъка да се захлопнат пред теб е да препускаш към тях. Нали обитателите не знаят кой се приближава към портите. Не, по този начин няма да се доберем скоро до топлината на огнището. По-добре да минем напряко през гората и да излезем откъм задната страна на селото.

Без да дочака отговор, той обърна коня си надолу по горската пътека. Скоро излязоха на поляната и стигнаха до селото, но го заобиколиха. Не искаха да плашат селяните, въпреки че малцина биха излезли в такова студено време да работят на полето.

Замъкът все още не се виждаше, закрит от редица дървета, но кулите му стърчаха над върховете им. От двете страни на пътеката растяха гъсти храсталаци, чиито листа бяха пожълтели и окапали, издигаха се и високи зелени борове.

Бяха изминали половината път, когато дочуха звън на оръжие. Звукът накара Улфрик да се усмихне. Той бе воин и през по-голямата част от живота си се бе подготвял за участие в битки, така че винаги се радваше, когато му се удадеше сгоден случай да покаже уменията си. Реймънд споделяше напълно чувствата му. Двамата си размениха въодушевени погледи и пришпориха конете.

И наистина се озоваха в разгара на бойна схватка. От начало помислиха, че е военна тренировка, но скоро осъзнаха, че участниците се биеха твърде ожесточено, а сред тях имаше и жена.

Четирима от мъжете бяха на коне, а останалите седмина или може би малко повече бяха заобиколили жената. Всички бяха загърнати в тежки зимни пелерини и бе трудно да се различи кои бяха от замъка Дънбър и кои — нападателите. Именно заради това Улфрик не можеше да се хвърли незабавно в боя и да започне да сече с меча си наляво и надясно.

Даде знак на хората си да спрат, но те не се подчиниха или поне не веднага, така че той препусна напред и извика:

— Кой се нуждае от помощ?

Трябваше да изкрещи два пъти, тъй като гласът му се заглушаваше от звъна на оръжията. Но вторият му вик привлече вниманието на биещите се и особено на конниците. За кратко настъпи тишина и всички с любопитство погледнаха новодошлите.

След миг четиримата конници смушкаха конете си и препуснаха в галоп към гората. Възможно бе да са от замъка и да бягат към Дънбър, смятайки, че нападателите им са получили подкрепление, но това бе малко вероятно, защото жената остана. Тя приближи към тях и леко се поклони.

Наметката й се разтвори и отдолу се показаха богати дрехи — явно тя бе лейди и доста хубава при това, което мигом привлече вниманието на Улфрик. Изглеждаше уплашена, а пребледнялото й лице бавно възвръщаше цвета си. Булото на главата й се бе свлякло, разкривайки гъсти и лъскави кестеняви коси, а когато вдигна поглед към него, той видя две зелени очи — толкова светли и блестящи, че приличаха на бистри скъпоценни камъни…

Зелени очи? Господи, нима това бе тя? Неговата годеница, толкова скромно поднасяща своята благодарност? Не, не би могъл да бъде такъв късметлия! Не би могла да се промени толкова много и да се превърне в тази прекрасна моминска розова пъпка.

А когато заговори, гласът й бе гладък и мек.

— Пристигнахте точно навреме, милорд, и аз с цялото си сърце съм благодарна…

Дамата не можа да довърши, тъй като бе грубо изблъска на настрани от един младеж, който изгледа кръвнишки Улфрик и извика:

— Не стойте тук като пияни глупаци, а препуснете след тях. На всяка цена трябва да ги заловите!

Улфрик замръзна, обиден до дъното на душата си. Това безочливо хлапе, вероятно на не повече от четиринадесет години, бе облечено като прост селянин. Това бе всичко, което младият рицар забеляза, но то бе достатъчно предизвикателство да слезе от коня и да удуши нахалника.

Но преди да освободи крака си от стремето, се разнесе същият подигравателен глас:

— Некадърници, които се смятат за рицари! Предложихте помощта си, така че сега не я оттегляйте!

Улфрик остана на седлото и смушка коня си. Глупавото момче нямаше достатъчно разум, за да побегне, а остана предизвикателно на мястото си, сякаш нарочно подканваше Улфрик да го стъпче. Младият мъж се възхищаваше на смелостта, но не и на глупостта, а този хлапак трябва да бе малоумен, за да говори по този начин на един рицар. И тъкмо това възпря ръката му — той не биеше деца, жени или идиоти, които не осъзнаваха какво вършат и говорят.

— По-доволен ли щеше да бъдеш, ако бяхте изгубили битката? — търпеливо попита той. — Аз сложих край на свадата. Не съм предлагал нищо повече.

— Ти ги остави да избягат! — обвини го момчето.

— Аз не съм упълномощен да преследвам разбойници и ако се осмелиш да ми кажеш още само една дума, господинчо, ще отрежа езика ти и ще накарам да ми го поднесат за вечеря!

При тези думи дамата пристъпи пред момчето и протегна омиротворително ръка към Улфрик.

— Моля ви, нека няма повече насилие.

Навярно момчето бе неин слуга и тя се опитваше да го защити. От своя страна Улфрик бе изключително доволен от промяната в годеницата си и бе готов да й угоди във всичко.

— Както желаете, милейди. Имате ли нещо против да ви придружа до Дънбър? Тъкмо натам съм се запътил.

Тя кимна стеснително и попита:

— Навярно сте дошли, за да се видите с баща ми?

Улфрик я дари с ослепителна усмивка. Ако досега бе имал някакви съмнения, че това е неговата бъдеща съпруга, сега тя напълно ги разсея.

Повдигна я и много внимателно я настани на седлото пред себе си. Девойката не тежеше повече от едно дете и ухаеше на рози. Господи, той наистина бе щастлив мъж!

— Наистина съм тук, за да се видя с лорд Найджъл… и с вас — рече той, когато тя се намести удобно.

Младата дама се извърна и красивите й очи се разши риха от учудване.

— С мен?

— Може би трябваше да се представя по-рано — усмихна се той. — Аз съм Улфрик де Торп и за мен е огромно удоволствие да се срещнем отново, милейди.

Разнесе се смаяно ахване, но не от нея, а някъде откъм земята. Улфрик се огледа, за да види кой бе толкова обезпокоен от самоличността му, но видя само хлапака, който хукна към замъка.

Младият рицар се загледа намръщено след момчето. Ще се наложи да поговори с лорд Найджъл относно поведението на слугите му. Мислите му бяха прекъснати от мекия мелодичен глас.

— Но ние не сме се срещали досега.

Улфрик прикри усмивката си. Чудесно. Тя дори не си спомняше първата им злощастна среща преди толкова години. Той също щеше скоро да я забрави, така че нямаше смисъл да й я припомня.

— Грешката е моя — смутено изрече рицарят, — но няма значение, удоволствието да ви видя е огромно, госпожице. Сигурен съм, че бързате да известите баща си за случилото се тук, затова е по-добре да се отправим към замъка.

Не след дълго приближиха до Дънбър. Мястото на схватката бе достатъчно отдалечено и от селото, и от замъка, така че стражата не бе чула дрънкането на оръжията. Дали бе нарочно? Сега Улфрик съжали, че не бе изпратил хора та си по дирите на разбойниците. В крайна сметка те бяха нападнали годеницата му, въпреки че го осъзна чак след като негодниците изчезнаха. Но независимо дали нападението бе предварително обмислено, или бе станало случайно, никой не можеше да застрашава това, което му принадлежеше, без да си плати.

Щом стигнаха до двора на замъка, дамата побърза да се извини и припряно влезе вътре. Улфрик остана да поговори с лорд Найджъл и управителя относно настаняването на хората му. Изпрати обратно неколцина от войниците си, за да се опитат да открият някакви следи от нападателите.

Дънбър не бе такъв, какъвто си го спомняше. Сега бе доста по-голям. Имението беше доста обширно за един дребен барон, какъвто бе Найджъл Криспин, но пък и малцина можеха да се похвалят с богатство като неговото, дори и сред графовете в Англия.

За да се укрепи замъка, бе построена допълнителна дебела стена, но старата все още стоеше и между двата зида се виждаха много нови постройки. Изглежда, че имението разполагаше с достатъчно място, за да бъде настане на цяла армия. Двата вътрешни двора, застлани с каменни плочи, бяха удобно място за военни тренировки и обучение по стрелба с лък.

Улфрик с нетърпение очакваше отново да се присъедини към годеницата си и да я опознае по-добре. Още не можеше да повярва на невероятния си късмет, че тя толкова се е променила. Някой наистина се бе заел здраво с нея и бе успял да я научи на обноските, подобаващи на една истинска дама. Не би могъл да си представи по-съвършена съпруга — мила, срамежлива, покорна и толкова красива!

Беше много по-хубава от Агнес де Йорк, кожата й бе много по-гладка, а изящното й личице бе очарователно. Тя не събуждаше у него похотливи желания, както Агнес, но младият мъж не се съмняваше, че много скоро и това ще стане. Той бе толкова изненадан и очарован от промяната в нея, че не бе останало място за други чувства.

Вътрешните стълби, които водеха към голямата зала, бяха добре осветени от факли. В предната част на горния етаж се намираше параклисът, а други стълби продължаваха към третия етаж.

Забързаният Улфрик едва не се сблъска с една дребничка фигурка, която тъкмо излизаше от параклиса. Мигом разпозна хлапака и космите на врата му настръхнаха. Този слуга навярно съвсем си бе загубил ума — нямаше никакво извинение за начина, по който си бе позволил да говори на един рицар, но явно бе избягнал наказанието.

— Да не би да си дошъл да се молиш за прошка заради непочтителния си дързък тон? — подигравателно запита младият мъж, надявайки се, че хлапакът е осъзнал грешката си и се е уплашил от последствията.

Но момчето дръзко го изгледа и вирна брадичка.

— Молих се да си заминеш, но виждам, че молитвите ми не са били чути.

Това вече бе твърде много. Младежът бе само един слуга. Подобно държание на слуга към благородник се наказваше строго. Този нахалник наистина си просеше боя и Улфрик протегна ръка, за да го сграбчи, но момчето се обърна и влезе в голямата зала. Явно бе свикнало да говори каквото му харесва, без да се бои от наказание.

Вбесен, Улфрик го последва. Ако се наложеше, щеше да преследва хлапака дори до кухнята, но присъстващите в залата го видяха и Найджъл го повика. Трябваше да отложи разправата с момчето и да обърне внимание на домакина си.

Видът на годеницата му, застанала до баща си, смекчи гнева му и той побърза да се присъедини към тях. Голямата зала също бе преустроена, благодарение на богатството на Найджъл Криспин. Вместо един висок стол, запазен обикновено за господаря на замъка, имаше четири. Всичките бяха покрити с дебели кожи за по-голямо удобство. Те заобикаляха ниска резбована маса, върху която бе поставен голям поднос с освежителни напитки. Наоколо бяха подредени други столове и дълги пейки — явно обитателите на замъка доста често се събираха в това помещение.

Огънят в огнището пращеше гостоприемно, разпръсвайки топлина. Въпреки че залата бе просторна, не бе студено и в най-отдалечените ъгли. Големите прозорци бяха закрити с дебели дървени капаци, които предпазваха от студа. По каменните стени висяха големи гоблени, които придаваха допълнителен уют на помещението.

Това бе зала, пригодена да приютява домочадието на замъка, но бе много по-разкошна и удобна, отколкото Улфрик бе виждал другаде. Сам кралят би завидял за стаята, каза си Улфрик, питайки се дали Джон е гостувал в Дънбър Касъл. Вероятно не, тъй като досега щеше да е намерил някаква причина, за да го конфискува.

На Улфрик не му се нравеше особено, че трябва да служи на един крал, когото никак не харесваше. Но и той разсъждаваше като останалите благородници. Крал Джон бе приятел на малцина от тях и враг на мнозина, но той все пак бе техен крал и те му се бяха заклели във вярност… поне докато станеше невъзможно повече да търпят тиранията му.

Найджъл пресрещна госта си и го поведе към огнището. Изглеждаше радостен да види Улфрик и изключително доволен от посещението му.

— Твоето пристигане зарадва и стопли сърцето ми, Улфрик. Най-после си тук, за да съединим семействата си. Баща ти ми прати известие, че ще дойдеш, но не те очаквахме толкова скоро, иначе щях да предупредя дъщеря си да се приготви. Но виждам, че двамата вече сте се срещнали.

Двамата мъже се приближиха до огнището, където се бе изправила красивата дама и неспокойно ги очакваше. Улфрик побърза да я дари с топла усмивка. Наведе се галантно и поднесе треперещата й ръка към устните си.

— Да, ние се срещнахме, милорд — рече той на Найджъл, но погледът му не се отделяше от младата жена. — Въпреки че все още не сме официално представени.

— Аз не съм вашата годеница, лорд Улфрик.

При тези думи лицето й пламна. Трябваше да му го каже по-рано, още докато бяха в гората. Но вродената й стеснителност, както и страхът, че може да избухне, й бяха попречили да заговори. Той бе едър мъж, а разгневените едри мъже я ужасяваха.

В момента гостът им изглеждаше много смутен и тя искрено съжаляваше за неудобството, което несъзнателно му бе причинила.

— Аз съм сестра й Джоун — побърза да добави младата жена.

Найджъл също се бе изчервил.

— Но ти си се срещнал с Милисънт, нали? Току-що влезе заедно с нея.

Улфрик се извърна към вратата. Влезе сам, като се изключи онова момче… Господи, не, моля те, не, това не би могло да бъде тя. Това означаваше, че през всичките тези години тя изобщо не се бе променила… това означаваше, че в крайна сметка щеше да има за съпруга дявол в женски образ, точно както се бе опасявал.