Преплетени сърца

Глава 50

— Вземи си лъка.

Милисънт се извърна към Улфрик, за види на кого говори, сигурна, че едва ли се обръща към нея. Обаче съпругът й се взираше тъкмо в нея и тя го чу съвсем правилно… Това събуди подозренията й и я накара да попита:

— Защо? Уверявам те, че от него няма да излязат добри подпалки за огъня.

Той се засмя.

— Защото ми се ходи на лов и си помислих, че може би ще поискаш да ме придружиш.

Сега вече Милисънт се загледа напълно неразбиращо в него. Току-що се бяха наобядвали и все още седяха до високата маса, дълго след като останалите бяха станали. През целия ден той беше във весело настроение и така беше от момента, когато двамата най-сетне изясниха недоразуменията помежду си. Оттогава Улфрик почти не се отделяше от нея и тя откри, че няма нищо против.

Самата тя имаше време напълно да осмисли заключенията, до които стигна предишния ден, и още не можеше да повярва, че вече не храни никаква неприязън към Улфрик. Имаше, разбира се, някои неща, които не й харесваха у него, ала те бяха толкова незначителни, че дори нямаше смисъл да ги споменава. Освен това младата жена искрено се наслаждаваше на промяната да не бъде постоянно ядосана, радваше се на компанията му, доставяше й удоволствие начинът, по който се закачаше с нея, но най-вече начинът, по който…

— Не се шегуваш, нали? — внезапно попита тя. — Наистина ли знаеш как да ловуваш с лък?

— И защо да не знам?

— Защото от дълги години ловът със соколи се смята за единственият, достоен за знатните благородници. Дори по дозирам, че мнозина въобще не знаят как да си служат с лъка…

— Уверявам те, че не съм от тях, Мили! — гръмко се засмя съпругът й. — В интерес на истината и аз, също като теб, предпочитам да ловувам сам, вместо да оставя това на обучените птици. Можеш да бъдеш сигурна, притежавам доста умения, така че не ми се налага често да вадя меча си.

— В това число и стрелбата с лък?

— Да. А сега, какво чакаш още? И облечи нещо… подходящо за лов.

Нима й казваше да си обуе панталоните и да си сложи гамашите? Младата жена не можеше да повярва на ушите си, но нямаше да му даде възможност да се разколебае и да промени решението си. Толкова бързо се прехвърли през пейката, че полите й се закачиха, тя изгуби равновесие и едва не се строполи по лице. Ръката на Улфрик я хвана навреме и я задържа да не падне.

Той не се засмя, както Милисънт очакваше, но чу смеха на баща му някъде наблизо и се запита дали пък той не бе предложил на Улфрик да я изведе на лов. Не я бе грижа откъде бе дошла идеята; фактът, че той се бе съгласил с нея, бе достатъчно изумителен.

Тя хукна нагоре по стълбите и връхлетя върху Джоун. Едва не я събори в бързината си. Сграбчи я за ръката и я затегли след себе си — нямаше намерение да се спира нито за миг, за да си поговорят, но въпреки това изгаряше от нетърпение да сподели вълнението със сестра си.

— За какво е това бързане? — сърдито попита Джоун, когато двете се озоваха в стаята на Милисънт. Видя, че сестра й се запъти право към един сандък и започна да вади дрехите и да ги хвърля на пода. — Да не би да си полудяла?

— Улфрик ще ме вземе със себе си на лов.

Това би трябвало да обясни всичко — поне така смяташе Милисънт, но Джоун попита:

— Е, и?

— Ами аз се страхувах, че никога повече няма да имам възможност да отида на лов… поне така, както аз обичам. А ето че още на втория ден след сватбата ни той ми предлага да ме заведе на лов. Нима не разбираш колко е важно това събитие?

— Хм… Да, струва ми се, че разбирам — самодоволно отвърна Джоун. — Въпросът е дали ти разбираш?

Милисънт радостно се засмя, докато набързо смъкваше роклята и туниката си.

— Сега не е ли време да ми натякваш с нещо от рода на: „Нали ти казах“? Имаш много лошия навик, Джоун, винаги да си права, а след това да злорадстваш.

— Не злорадствам — възмути се Джоун. — Сигурна ли си, че трябва да облечеш тези дрехи?

Милисънт тъкмо посягаше да вземе гамашите и панталоните. Спря и широко се усмихна.

— Да, той ми нареди.

Джоун ококори очи, но помогна на сестра си да при стегне гамашите, след това намери и по-широка туника, която да облече отгоре.

— Той каза ли ти, че те обича? — след кратко колебание попита Джоун.

— Не още.

— Може би днес ще ти каже.

— Мислиш ли?

— Аз ли? — изсумтя Джоун. — Какво знам аз, след като толкова рядко се оказвам права?

Сестра й се засмя, прегърна я, после грабна лъка и колчана със стрелите и изхвърча от стаята.

— Почакай! — извика Джоун след нея. — Забрави си наметката. Ако случайно не си забелязала, навън все още е зима! — Но Милисънт не се върна и Джоун поклати усмихнато глава. — Съмнявам се, че той ще те остави да замръзнеш — рече на себе си.

Милисънт от години не се бе чувствала толкова въодушевена и… щастлива. Да, щастлива. То бе изписано на лицето й. Не можеше да го скрие. А мъжът до нея също не спираше да се усмихва, сякаш знаеше, че именно той е виновникът за радостта и вълнението й — и наистина бе така. Невероятно, нали?

Когато миналия месец той изненадващо се появи в Дънбър, за да я отведе завинаги със себе си, Милисънт смяташе, че е дошъл и краят на света. Никога вече нищо нямаше да бъде както трябва за нея, освен ако по някакъв начин не успееше да избегне брака с Улфрик де Торп. Сега бе омъжена и му принадлежеше телом и духом и внезапно откри, че не вижда нищо лошо в това. Тъкмо обратното. Тя беше щастлива! Беше очарована да бъде с него! Той правеше всичко възможно, за да й достави удоволствие и наистина го постигаше — при това по най-различни начини.

Дали това означаваше, че я обича? Подобно на Джоун, и тя бе склонна да мисли така. Но искаше да го чуе от него, за да бъде сигурна. Ами ако наистина й го каже? Трябваше ли да излъже и да му отвърне със същото, за да го направи щастлив?

Както Джоун бе изтъкнала, неговата любов й бе нужна, за да й осигури свободата, за която толкова жадуваше. Днешният ден бе неоспоримо доказателство за това. Но собствените й чувства… Тя беше щастлива — не можеше да го отрече. Беше доволна да е с него в този миг. Дали това би било достатъчно за него? Или щеше да поиска любовта й в замяна? Би ли имало значение за него, дали го обича след като се разбираха така чудесно, както в настоящия миг?

Тя се движеше пред него сред гората. Бяха оставили конете си в началото й, привързани за едно дърво. Милисънт се боеше, че поради високия си ръст Улфрик ще подплаши дивеча, но той я изненада. Почти не долавяше стъпките му зад себе си. Тогава чу свистенето на стрела.

Извърна се и го видя да сваля лъка си. Погледна в посоката, в която гледаше и той, и видя един гълъб на земята. Лицето й засия и тя се запита дали го бе застрелял още във въздуха. Изтича напред, за да прибере птицата.

— Можеш ли да го оскубеш? — попита, понеже гълъбът бе едър и тлъст. — Ще бъде много вкусен, ако го опечем сега.

— Аз ли? — Съпругът й погледна към гълъба и се засмя, което бе достатъчен отговор. — Ами ти? Умееш ли да скубеш птици?

— Никога не съм го правила. Винаги съм носила улова си вкъщи и съм го оставяла в кухнята.

Той кимна, пъхна птицата в ловната си торба и я привърза към колана си.

— Ако пак ти се прииска да си хапнеш по време на лов, следващия път ще трябва да водим с нас някоя от кухненските помощнички. Съгласен съм, че идеята за вкусна печена птица край буен огън е много примамлива в момента.

Следващият път…

Тя бе толкова доволна да разбере, че ще има и следващ път, че изпита желание да го целуне. За миг застина и впи поглед в него. Внезапно осъзна, че нищо не може да й попречи да го стори. И наистина го направи.

Реакцията му бе мигновена — той я привлече в прегръдките си, приемайки с радост и жар целувката й. Торбата падна на земята и лъкът я последва. След малко Улфрик се отдръпна и се взря в лицето й, а очите му бяха пълни с толкова нежност. Не по-малко нежна бе и дланта, която погали бузата й.

— Ти ме обичаш? — смаяно прошепна младата жена.

— Доста време ти трябваше да го разбереш, нали?

— Да — леко се изчерви тя. — Умът ми бе зает с други неща.

Той кимна и се усмихна.

— Да се надяваме, че нищо повече няма да те безпокои и отсега нататък мислите ти ще бъдат заети само с неща, като… тези.

Улфрик отново я целуна. Носът му бе студен, но ръцете му бяха топли, а устните — горещи. Макар да бе малко поизмръзнала, усети, че бързо се затопля. Дори си представи, че ако двамата продължат, много скоро от тях ще се вдигне пара.

Тя чу удара — едно силно тупване — после почувства как Улфрик се накланя към нея, сякаш загубил опора. Той падна, повличайки я със себе си и я затисна с тежестта си. Милисънт не можеше да помръдне и едва успя да си поеме дъх под отпуснатото му тяло.

Внезапно осъзна, че той бе напълно неподвижен. В също то време видя струйката топла кръв да се стича надолу по врата му.

От гърлото й се надигна писък, когато някой рязко го отдръпна от нея. Милисънт скочи на крака, преди викът да излезе от устните й. Втренчи се с ужас в Улфрик — кървящ и смъртно бледен, какъвто никога не го бе виждала, и… той не дишаше. После погледна към мъжа, стискащ китката й с желязната си хватка. В другата си ръка държеше голям и дебел клон, с който явно бе ударил Улфрик.

— Господи, да не би да си полудял? — ахна ужасено младата жена.

— Не — отвърна мъжът и устните му се изкривиха в усмивка. — Просто съм късметлия. — Тя все още го гледаше неразбиращо, но бавно проумя, когато той добави: — Хайде ела, лейди. Нашата среща доста позакъсня.