Преплетени сърца

Глава 8

През този ден Милисънт бе пропуснала и обяда, и вечерята, така че сега стомахът й се свиваше от глад, но бе прекалено развълнувана, за да яде. Искаше първо да открие баща си насаме и да поговори с него. Той бе човек с установени навици и всяка вечер се оттегляше в стаята си в точно определено време, независимо дали имаше гости или не. Милисънт смяташе да го издебне тъкмо тогава.

Промъкна се тихо в преддверието пред спалнята му, където спяха оръженосците, и ги изчака да излязат от вътрешната стая, след като приготвеха леглото на баща й. Не се наложи да чака дълго. Скоро двамата оръженосци се появиха и я изгледаха любопитно, когато тя мина покрай тях, влезе в спалнята и затвори вратата зад себе си.

Дебелите завеси около леглото бяха спуснати, за да предпазват от течението. Тя се изкашля, за да даде на баща си да разбере, че не е сам. Не се страхуваше, че той може да си има компания.

Никога не бе имал любовница, поне тя не бе чувала за такава. Все още го владееха спомените за онази, която бе оставила такава празнина в живота му. Милисънт много съжаляваше, че не познаваше майка си — една жена, толкова обичана дори и след смъртта й. Беше само на три години, когато майка й умря и не си спомняше почти нищо за нея, освен кротката й усмивка и нежния глас, който можеше да прогони всякакъв страх.

— Очаквах те — рече баща й, дръпна завесите и потупа мястото до себе си.

Тя бавно приближи. Не можеше да отгатне по тона му колко й е сърдит. Знаеше, че освен Джоун, баща й бе изпратил и други слуги да я търсят, но тя успя да се укрие през целия ден.

— Не си много изморен, за да говорим, нали? — предпазливо попита младото момиче, докато сядаше до него.

— Разговорите с теб винаги са много интересни, Мили, може би защото не се преструваш и не се стараеш да се харесаш. Не, никога не съм твърде уморен, за да разговарям с теб.

Девойката се намръщи.

— Значи ме намираш за интересна, така ли? Обаче трябва да ти кажа, че другите съвсем не мислят така.

— Ако очакваш да ти възразя, ще останеш разочарована. Другите те намират… по-скоро за странна. Радвам се, че не се самозалъгваш и не се обиждаш от отношението им. След като съзнателно се опитваш да бъдеш това, което не си, дъще, ще трябва да се примириш с последствията. Човешката природа е такава, че предпочита нормалните и традиционните неща и гледа с недоумение, а понякога и със страх на всичко, което е твърде различно.

— Никой не се страхува от мен — възрази Милисънт.

— Тези, които те познават, не се боят от теб, защото отдавна са свикнали с твоите чудачества и те приемат такава, каквато си. Именно това отношение те е заблудило и те е накарало да си въобразиш, че можеш да се държиш както ти харесва, без да се съобразяваш с никого. Само че това не може да продължава така, Мили.

Тя усети тъжната нотка в гласа му. Но нямаше да позволи да се размекне и да вземе думите му присърце. Нямаше да се промени само защото останалите намират поведението й странно… за една жена. През целия си живот се бе борила срещу тези ограничения. Защо трябва да спре точно сега? Ала младото момиче много добре знаеше защо баща й иска да се промени — заради Де Торп.

— Вече си достатъчно голяма — продължи той със същия спокоен и малко тъжен тон, — и със сигурност достатъчно умна, за да разбереш, че е дошло време за някои отстъпки.

Тя застина.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше да ти струва кой знае колко да се облечеш в подходящи дрехи и да се опиташ да направиш добро впечатление на бъдещия си съпруг. Да го накараш да те хареса и да остане доволен от държанието ти… Тъкмо това би било от полза най-вече за теб. А ти какво направи? Не се появи през целия ден. Необходимо ли бе да ме засрамваш по този начин пред сина на най-добрия ми приятел?

— Татко, знаеш, че не исках да стане така! — възрази Милисънт.

— Да, но точно така се получи. Толкова ли ти бе трудно да се опиташ да покажеш повече уважение към нашия гост?

— Но той се държа без всякакво уважение към мен — промърмори тя.

Найджъл се намръщи.

— Ти му дължиш уважение. Той е твой годеник и много скоро ще ти стане съпруг.

— Но аз не го искам.

— Как така не го искаш?

Точно за това бе дошла и Милисънт побърза да каже всичко, преди баща й да я спре.

— Не искам да се омъжвам за него, татко. Самата мисъл за това ме плаши. Бих искала…

— Нормално е девойките да се притесняват…

— Не, не е, защото причината е в него. Тази сутрин, на пътеката, той щеше да ме удари, ако Джоун не бе застана ла между нас. И то защо? Аз само го попитах защо не е тръгнал след нападателите, преди да избягат в гората.

— Той те е помислил за момче, Мили, и то за крепостен селянин. Сама знаеш, че крепостните могат да получат много жестоко наказание, ако се осмелят да се държат непочтително с господарите си. Някои са били обесвани дори и за по-малко. Смятам, че е проявил небивало снизхождение, като е смятал само да те удари.

Лицето й пламна.

— Значи ти си съгласен той да ме бие?

— Съмнявам се, че някога би го сторил — изсумтя баща й. — Опитай се да бъдеш честна, дъще. Ти сама си го предизвикала, така че изборът си е твой — дали ще живееш в разбирателство с него или не.

— Изобщо не желая да живея с него! Искам да се омъжа за Роланд Фиц Хю от Клайдън. Познавам го добре. Ние сме приятели.

— Това да не е синът на лорд Ранулф?

— Да.

— А той не е ли един от васалите на Де Торп?

— Да, но…

— Искаш от мен да те омъжа за един от синовете на неговите васали, когато можеш да станеш съпруга на графския син? Не ставай глупава, Мили.

— Ако не беше приятел с графа, ако не беше спасил живота му, аз никога нямаше да бъда сгодена за безценния му наследник! Много добре го знаеш.

— Още една причина, за да се чувстваш поласкана от годежа. Де Торп сам направи предложението. Да му откажа би било смъртна обида. Трябва да си доволна, че ще бъдеш съпруга на граф.

— Какво ме интересуват титлите, когато знам, че ще бъда нещастна? Това ли искаш за мен? Да ме обречеш на един живот, който ще мразя и който ще ме накара да страдам?

— Не, Мили, разбира се, че искам да бъдеш щастлива, И съм убеден, че ще бъдеш, след като веднъж превъзмогнеш глупавата мисъл, че не можеш да обичаш Улфрик. Няма никакви причини да не го обикнеш.

На върха на езика й бе да му каже поне една такава причина — че за няколко мига Улфрик не само бе убил един от любимците й, но и едва не я бе осакатил за цял живот. Но баща й не знаеше нищо за счупения й крак. През онези три месеца, когато бе останала в стаята си, докато се възстанови, Джоун се бе представяла за нея. Пък и тогава баща й често отсъстваше от замъка. Така че сега нямаше да й повярва. А дори и да го стореше, той нямаше да го сметне за достатъчно основание, тъй като тогава Улфрик е бил само едно момче, а на момчетата обикновено се прощаваха детските им лудории. Затова тя изтъкна друга причина.

— Не мога да обикна Улфрик де Торп, защото сърцето ми вече принадлежи на Роланд и знам, че ще бъда много щастлива с него. Сигурна съм, че той ще бъде добър и търпелив съпруг, така както ти винаги си бил добър, снизходителен и всепрощаващ баща.

Найджъл бавно поклати глава.

— Говориш за чувства, които си изпитвала като дете. Това не е любов…

— Любов е!

— Та ти дори не си го виждала от две години… спомням си, когато за последен път бе тук. Чудесно момче. Бях много впечатлен от обноските и държанието му. Не се съмнявам, че ще бъде добър и търпелив съпруг. Но аз не съм бил добър баща за теб, щом през всичките тези години съм търпял капризите ти. Сега не се нуждаеш от търпимост и снизхождение. Крайно време е да приемеш това, което си — една жена, която скоро ще стане съпруга, а след това и майка. Трябва да се държиш подобаващо на положението си и да се подготвиш за бъдещето, което те очаква. Нима искаш да се срамувам през остатъка от дните си, както толкова пъти досега си ме принуждавала да се червя заради теб?

Милисънт пребледня. Никога не бе чувала баща си да й говори по този начин — всъщност не беше съвсем вярно. Много пъти й бе споменавал, че с ненормалното си държание го кара да се срамува, но Милисънт не вярваше, че го казва сериозно. Ала сега…

— Ти се срамуваш от мен? — отпаднало попита тя.

— Не, дете, не се срамувам, само съм много разочарован, че не можеш да приемеш участта, която Бог ти е предопределил. И съм уморен от нежеланието ти да се вслушваш в думите и напътствията ми. Не осъзнаваш колко непочтително е да пренебрегваш заповедите на баща си, нито пък как възприемат този факт останалите, които също губят уважение към мен…

— Не, не е вярно!

— За съжаление е вярно, Мили. Ако един мъж не може да обуздае собствената си дъщеря, как би могъл да заповядва на хората си и да изисква уважение и послушание от тях? Ти нито веднъж не си изпълнила това, което съм ти нареждал. Е, сега за последен път, преди да напуснеш дома ми, те моля за нещо. Зачети този договор, който е сключен за твое добро. Направи го заради мен.

Как можеше да му откаже? И в същото време как да се съгласи доброволно да се омъжи за един мъж, когото наистина не харесваше?

Колебанието й явно се бе изписало на лицето й, защото Найджъл добави:

— Не е нужно да се омъжваш още утре. По-добре е да имаш малко време да го опознаеш? Може би месец, през който ще се убедиш, че той наистина ще ти бъде добър съпруг?

— А ако се убедя в обратното? — попита девойката.

— Познавам те, дъще — въздъхна Найджъл. — Ти си изключително упорита и твърдоглава. Но не можеш ли поне веднъж да се опиташ да проявиш разбиране и да съдиш без предубеждения? Да бъдеш достатъчно честна и наистина да му дадеш възможност да промени мнението ти за него?

Дали наистина можеше? Трудно бе да се пренебрегват чувствата, особено когато бяха толкова силни.

— Не знам — честно отвърна Милисънт.

Баща й леко се усмихна.

— Е, това е по-добре, отколкото категорично „не“.

— А ако никога не го харесам?

— Ако знам, че си се опитала, наистина си се опитала… е, ще видим.

Това бе малка надежда, но Милисънт се боеше, че е единствената, която й остава. Явно баща й нямаше никакво намерение да разваля годежния договор… поне засега.