Преплетени сърца

Глава 44

Гневът е непредсказуемо чувство. Странно, но понякога можеше да се завърне и да причини повече вреда отколкото случката, която го бе предизвикала. Подобно нещо стана и когато Улфрик се върна в залата малко по-късно, след като я бе напуснал с онази проститутка, и я попита дали би желала да присъства на състезанието по стрелба с лък.

Тя, разбира се, му отказа. Все още бе твърде сърдита, за да отвърне другояче. Но след това се ядоса на себе си, че бе позволила на гнева да й попречи да наблюдава нещо, което знаеше, че й доставя удоволствие.

Това, че я бе поканил, Милисънт отдаде на гузната му съвест. Със сигурност ако не бе така, не би си напрания труда, особено като знаеше какъв грубиян е.

Навярно беше много по-добре, че му отказа. Ако бе отишла с него, сигурно щеше да се измъчва от факта, че не може да се присъедини към състезателите.

Баща й щеше да й позволи, но всички в Дънбър знаеха колко умело си служи с лъка и на никого нямаше да му направи впечатление. Ала членовете на семейство Де Торп можеха да се почувстват засрамени, че бъдещата им снаха участва в едно мъжко състезание. Сигурно щяха да й забранят.

Затворничеството на Милисънт продължаваше, макар че присъствието на лейди Ан го правеше по-малко мъчително. През следващите няколко дни бе принудена да прекарва по-голяма част от времето си с дамите в гостната на втория етаж и това я правеше нервна и раздразнителна.

Найджъл Криспин пристигна най-неочаквано един ден преди сватбата. Милисънт вече бе изгубила надежда, че баща й ще дойде за церемонията. Имаше извинение за закъснението си — заяви, че е бил болен. Бледото му лице и отслабналата му фигура показваха, че думите му не са лъжа.

Милисънт бе принудена да признае, че е сгрешила, решавайки, че той няма да дойде, за да избегне разговора за Улфрик. Тъкмо обратното, това бе първото нещо, което той я попита, когато останаха насаме.

Двете с Джоун го накараха да си легне по-рано и отпратиха оръженосците му, за да се погрижат сами за него. Той наистина не беше достатъчно здрав, за да пътува, но въпреки това бе дошъл.

Милисънт се трогна изключително много, макар че на глас доста строго го смъмри заради небрежността му към себе си. Джоун и лорд Гай също не пропуснаха да му се скарат по този повод. След толкова много упреци, бедният й баща изпадна в мрачно настроение, пък и умората си каза думата.

Въпреки това я помоли да остане малко при него, след като Джоун го целуна, пожела му лека нощ и ги остави сами.

— Какво реши за Улфрик? Оцени ли, че той е дяволски добър избор? Нали е така?

Милисънт нямаше намерение да разстройва баща си с истинското си мнение. Не само защото бе болен, но и защото нямаше никакъв смисъл. Дори и годежният договор да бъдеше анулиран, след заплахите на Улфрик тя никога нямаше да се осмели да си потърси друг съпруг.

— Сигурно ще бъде добър съпруг.

Найджъл избухна в смях. Явно бе много доволен, че се е оказал прав, а тя е сгрешила. Милисънт не смяташе за нужно да разсейва заблудата му. Поне един човек щеше да бъде щастлив от брака й.

— Нервна ли си? — бе следващият му въпрос.

— Малко — излъга тя.

Всъщност беше толкова нервна, че цял ден не бе слагала залък в устата си, боейки се да не повърне. А дори не бе сигурна от какво толкова е притеснена и неспокойна. От първата брачна нощ? Или понеже окончателно ще попадне под властта на Улфрик?

— Това е разбираемо — рече баща й и окуражително я потупа по ръката. — Как е рамото ти?

— Какво? О, това ли. Раната бе толкова малка и незначителна, че отдавна забравих за нея.

— А и ти не би ми казала, дори все още да те боли, нали?

— Сигурно не — усмихна се девойката.

Баща й закачливо й намигна.

— Приличаш на майка си, тя винаги се опитваше да ме предпази от тревоги по нея.

— Съжалявам, че не съм я познавала по-добре и по-дълго. — Гласът й секна и тя въздъхна. — Прости ми. Знам, че те боли да мислиш за смъртта й.

Той й се усмихна, но в очите му имаше болка и тъга.

— Аз също бих искал да я познаваш по-добре. Всъщност би ми се искало да те види сега. Щеше да бъде горда с теб, дъще.

В очите й запариха сълзи.

— Не, нямаше. И тя като теб щеше да се срамува от…

— Замълчи! Мили Боже, какво съм ти причинил? Никога не си мисли, че се срамувам от теб, Мили. Истината е, че ти страшно много приличаш на майка си, във всяко едно отношение. Тя беше упорита, своенравна, избухлива, но аз я обичах именно заради тези качества, а не въпреки тях. Има жени, родени със силен характер, и вие с майка ти сте от тях. Когато веднъж свикне и го приеме, младият Улфрик ще го оцени. Знам, че не бих искал майка ти да бъде друга.

Беше чудесно да слуша тези думи, но тя не му повярва — поне не напълно. И как би могла, когато толкова често я бе упреквал за държанието й и се бе окайвал, че има такава твърдоглава дъщеря? Ами колко пъти й бе повтарял, че се срамува от нея? И въпреки това…

— Щом толкова приличам на нея, защо все се опитваше да ме промениш и да пречупиш независимостта ми?

Той въздъхна.

— Когато беше по-малка, Мили, ти трябваше да осъзнаеш, че не всичко ти е позволено и да го приемеш. Трябваше да те накарам да разбереш, че ще има хора, които няма да бъдат толкова търпеливи с теб. За да ти спестя болката и мъката, трябваше да те науча да се съобразяваш с обстоятелствата. Твоята майка отлично знаеше кога трябва да отстъпи с елегантност и финес, както и кога не бива да го прави. Аз се надявах да те науча на тези неща, но…

Той не довърши и смутено се усмихна.

— Но аз се провалих — усмихна се тя.

— Не си се провалила, просто отказваше да възприемаш. Изпитваше силно желание да вършиш всичко, което умееш, макар че някои неща не бяха подходящи за една млада дама. Но ти бе решена да упорстваш и да се противопоставяш на мнението ми, просто ей така, на инат.

— Това толкова ли е лошо?

— Не, не е. Лошо бе само желанието ти да се наложиш. Ти не искаше да приемеш, че някои неща са неприемливи за една девойка и понякога е нужно да отстъпваш или поне да се ограничаваш. Знаеш ли, че умея да шия?

Тя примигна за миг, после се засмя.

— Това някаква шега ли е?

— Не, наистина умея да шия, Мили. Това ме отморява и успокоява. Обичам да го правя. И дори с тези изкривени пръсти мога да направя най-фините и равни бодове по-добре от всяка жена.

Милисънт отново примигна.

— Да не се шегуваш?

Той поклати глава.

— Аз съм ушил повечето от дрехите на майка ти, макар че никой не знае, освен нас двамата. Правех го в уединението на нашата спалня. Никога не съм и помислял да шия в голямата зала, където всички могат да ме видят. Защо? Поради същата причина, която сега те кара да се смееш. Това не е нещо, което се очаква да върши един воин — освен ако няма кой друг да го прави вместо него. А това в никакъв случай не се отнасяше за мен. Но дори да бях самотен, би се очаквало единствено да кърпя скъсаните си дрехи, а не да шия елегантни рокли и туники за жена си. Истината би предизвикала само злобни насмешки и подигравки.

Милисънт кимна, осъзнавайки каква егоистка е била. Винаги се бе гневила, че не е позволено да прави онова, което й се иска, понеже това бяха все мъжки занимания, напълно неподходящи за една нежна и изтънчена девойка. Никога досега не бе хрумвало, че и един мъж може да се окаже в подобна ситуация.

— Наистина е ужасно — тя преглътна сълзите си, които малко смекчиха възмущението в тона й — че трябва да се примиряваме и да правим отстъпки, защото никой не желае да приеме, че някои хора харесват различни от общоприетите занимания. Не ти ли се струва несправедливо, че трябва да се криеш, за да правиш това, което ти доставя удоволствие?

— Не, изобщо не ми пречеше, че шиех в стаята си. По този начин просто избягвах подигравките. Знам, че твоите любими занимания не може да се скрият толкова лесно. Нито пък се опитвам да ти изтъкна, че между нашите хобита има нещо общо. Те си приличат само по това, че не са приети. И тъкмо затова се налагат компромисите. Мисля, че ще бъдеш много по-щастлива, Мили, ако приемеш, че на любимите си занимания можеш да се отдаваш само понякога, а не през цялото време.

— Мисля, че най-после започнах да осъзнавам тази истина, и то след като се запознах с едно момиче, което много прилича на мен. То прави отстъпки, но въпреки това не се лишава от забавленията си, макар и да ограничава понякога свободата си. А откакто съм тук, аз наистина свикнах да обличам тези тежки и неудобни рокли. Не ми се искаше лейди Ан да се мръщи при вида на старите ми парцали и затова с готовност се отказах от тях поне засега. Аз я обикнах и изобщо не желая да я разочаровам.

Баща й я дари с ослепителна усмивка.

— Не можеш да си представиш колко отдавна жадувах да чуя…

— Пфу! Не съм казала, че напълно съм се преобразила — измърмори тя.

Баща й се засмя. Тя му се усмихна, благодарна, че за известно време той я бе отвлякъл от мислите за утрешния ден и… за предстоящата венчавка.