Принцеса на пепелта

СТЕНИ

КОГАТО СЕ ВРЪЩАМ ХОА НЕ е в стаята ми, но аз съвсем не съм сама. Вратите на стаите на моите Сенки се отварят и затварят, последвани от звуците от тяхното прибиране: поставянето на саби в ножници, тракането на шлемове по пода. Не им обръщам внимание, както и се очаква от мен, и заставам край прозореца и гледам към вече празната градина, така че те да не могат да видят лицето ми.

Колко време ще ми се наложи да изчакам хода на Сьорен? Ако такъв въобще последва.

Не, видях погледа в очите му, докато се отдалечаваше. Това е само началото. Той ще иде при баща си и ще има някаква неотложна причина, поради която да прекрати годежа ми, още преди да е започнал. При това няма да се издаде и да признае, че това е, за да ме предпази — Сьорен е твърде умен, за да го стори — но има други начини, други причини, поради които един годеж да пропадне. Кресцентия досега имаше три предложения за брак, които бяха прекалено добри, за да бъдат отхвърлени директно, но те така и не се превърнаха в официални годежи поради намесата на Крес.

Ако императорът заподозре, че аз имам нещо общо с внезапния интерес на Сьорен към предложението за годеж, аз ще си платя за това. В най-добрия случай това ще означава още един бой с камшик. В най-лошия — той незабавно ще ме омъжи за лорд Далгаард. И колко ли време ще мине, преди моят ум наистина да се пречупи? От това просто няма да има връщане назад. Ще умра като Тора.

Това няма да се случи. Не може.

— Когато отказа поканата му за обяд, аз си помислих, че наистина си полудяла — заговорва един глас. Ужасът превръща кръвта ми в лед. Завъртам се, но стаята е празна. — Но той ми изглежда много по-заинтересован от когато и да било. Много добре изиграно.

Блейз. Гласът е заглушен, но несъмнено е неговият. Той е лудият, дошъл тук, знаейки много добре, че моите Сенки наблюдават всеки мой ход.

— Тук, Тео — казва той. В гласа му се прокрадва смях, който ми напомня за времето, когато бяхме деца — преди смехът да стане толкова рядко явление.

Следвам звука от гласа му до източната стена, близо до мястото, откъдето би следвало да ме наблюдава една от Сенките. Сянка. Разбира се.

— Май съм те подценила — признавам аз, когато откривам дупката в стената и поглеждайки през нея, виждам зеленото око на Блейз, което от своя страна също се взира в мен. — Надявам се, помниш, че аз имам три Сенки?

— Поздрави Артемизия и Херон — приканва ме в отговор той. — Арт, Херон — кралица Теодосия Айрин Хазара. Голяма хапка. Ще ги обезглавиш ли, ако за момента го съкратим до Тео?

— Докато не ме наричаш Тора, всичко е наред — отговарям аз. — Артемизия, Херон, за мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Удоволствието е изцяло наше — дочувам тих, нежен глас, идващ откъм северната стена.

— Ти не изглеждащ побъркана — установява другият, идващ откъм южната стена. Той е твърд и напевен.

— Арт! — предупреждава го Херон.

— Не казах, че е побъркана — бързо се намесва Блейз. — Определих я като… чувствителна.

— Ти каза, че е неуравновесена.

Отварям уста, за да изстрелям нещо остроумно в отговор, но бързо се отказвам. Не съм сигурна кое от тези две определения ме притеснява повече, но не мога да отрека истината в което и да е от тях. А и Блейз ме видя как се разпадам, така че как може да очаква нещо повече от мен? Той обаче го прави. Ето защо е тук.

— Някакъв напредък, Тео? — пита той, премествайки фокуса и спасявайки ме от необходимостта да отговоря. — Видяхме тази прекрасна среща с принца, но не можехме да чуем нищо. Какво планираш?

— Ти ми каза, че той е заинтересуван от мен, защото не може да ме има, нали? — напомням му аз. — Затова сега се превръщам в още по-интересна. И сея напрежение между него и императора, което, предполагам, че може да бъде само плюс за нас.

— Ако сработи — признава предпазливо Блейз. Неговото съмнение е като трън във врата ми.

— Ти си видял лицето му много по-добре, отколкото аз, когато го оставих там — посочвам аз. — Мислиш ли, че имаше ефект?

— Да — признава Артемизия. — В очите му се виждаше как се бори. Падащият ръкав беше страхотна приумица. Предполагам, че бе умишлено?

Свивам рамене.

— Той иска девица в беда и аз му я осигурявам. Но достатъчно сме говорили за моите планове. Те не са толкова рисковани, колкото това — напомням аз, посочвайки към стените.

— Това не е чак толкова рисковано, колкото си мислиш — успокоява ме Херон. — Единственият дълг на охраната ти е да те наблюдава. Императорът много държи на това и не иска никакви грешки. Те нямат семейства, нито пък посещават събития, на които ти не ходиш. Те дори спят и ядат на смени.

— Но те докладват на императора — отбелязвам аз.

— Да — признава Блейз, но не звучи предпазливо. Звучи триумфално. — Артемизия и Херон преди също работеха в мините, преди Ампелио да ни освободи. Защо си мислиш, че той ни освободи, след като имаше по-стари и по-опитни воини?

— Вие сте пазители — осъзнавам аз.

— Не и технически погледнато — отвръща бързо Херон. — Не сме преминали официално обучение, макар че Ампелио се опита да навакса това.

— И все пак боговете се отнесоха любезно с нас. За разлика от останалите — казва Артемизия.

Не е нужно да виждам лицето й, за да разбера какво й струват тези думи. Виждала съм много ужасни неща от обсадата насам, но те не са нищо в сравнение с кошмара на мините. Чувала съм, че всяка седмица поне по дузина души се побъркват в мините. Те веднага биват убити демонстративно пред останалата част от тяхната кохорта, приятелите и семействата им, които не могат да изрекат нито дума, тъй като така биха рискували да споделят съдбата им.

— Магията е нещо добро и хубаво, но тя няма да изравни силите на бойното поле между вас тримата и обучена армия — отбелязвам аз.

— Само че точно там е работата. Императорът така и няма да научи кои сме ние. Артемизия владее дарбата на Сюта — обяснява ми той.

Водна магия.

— Която включва и изработването на илюзии — завършвам аз.

— Те няма да издържат дълго без камък, който да ги напътства — признава тя. — Може би петнайсет минути? А вероятно двайсет. Но от това, което сме чували за съвещанията на императора, това би следвало да е достатъчно време.

— Ти нямаш ли камък? — интересувам се аз. — Някой от вас има ли?

Последвалото мълчание е достатъчен отговор.

— Ампелио имаше — най-накрая се обажда Блейз. — Но той беше хванат с него. Не че камъкът щеше да ни бъде от полза. Както казах, Артемизия има дарбата на Сюта, Херон — тази на Озам…

— А ти имаш тази на Глейди? — досещам се аз.

— Да — отвръща той след леко колебание.

— Надявам се, нямате нищо против да кажа, че не намирам нищо от това да е твърде успокояващо. Вие със сигурност имате много по-голяма сила от мен, но по време на обсадата ние имахме десетки обучени и въоръжени пазители и въпреки това се оказахме безсилни. — Гласът ми заглъхва. — Убедена съм, че трябва да има някакъв по-добър начин.

— Като например да поканиш тринадесетгодишно дете да се включи в свадата? — отвръща Блейз.

Той звучеше така, както когато бяхме деца. Сякаш двете години, които ни разделяха, го бяха направили значително по-мъдър, отколкото аз въобще можех да се надявам да бъда. Та аз дори не съм сигурна, че вкарването на Елпис във всичко това бе правилен ход, но знам, че то бе единственото нещо, което можех да направя.

— Аз вярвам на Елпис — обяснявам, повдигам брадичката си с два-три сантиметра и усилвам гласа си. — Ще призная, че преди съм допускала грешки… Доверявала съм се на грешните хора и съм заплащала прескъпо за това. Императорът се наслаждава на това да ми поставя капани, в които да попадам. Та аз едва ти се доверих, когато ти просто се появи от нищото, но все пак го направих.

— Това беше добър избор — намесва се Артемизия. — Тя е умно момиче и е наблюдателна. И знаеше достатъчно за навиците на твоите Сенки, за да ни помогне да ги обезоръжим.

— Ние бихме могли да го направим и без да рискуваме живота на едно дете — настоява Блейз, който звучи като раздразнен родител.

— Ти не се движеше достатъчно бързо. — Думите излизат преди да мога да ги обмисля, но споровете с Блейз винаги са имали този ефект върху мен. Той винаги е бил толкова спокоен и снизходителен и това винаги успява да ме превърне в капризно дете и да се отнася с мен като с такова.

Но аз няма да им разкажа за лорд Далгаард. Сравнен с всичко, което моите хора са преживели, той не е толкова ужасен. Нямам право да се оплаквам.

Прокашлям се.

— Аз й дадох възможност да избере. Тя искаше да помогне.

— Тя е дете. Не е знаела на какво се съгласява — отбелязва Блейз, а гласът му преминава в ръмжене.

— Стига, Блейз — успокоява го Артемизия. — На тринайсет тя едва ли е дете. Вече не.

Блейз млъква и се чува единствено дишането му. Мълчанието му продължава по-дълго от няколко удара на сърцето ми.

— Тя е твоя отговорност, Тео. Ако нещо й се случи, ще ти се пише на сметката — заявява той.

Кимвам, макар гневът ми заплашва да ме завладее. Това е риск. Аз го знаех още когато го предприех, но Блейз да ми го посочва така пред двама други астрейци, които би следвало да ме виждат като силен владетел, това не може да бъде допуснато. Дори и да съм парализирана от съмнения, не мога да го покажа. Няма и да се извинявам.

Той мълчи, но дори и през стената се усеща как гневът му се издига във въздуха.

— Не можеш така да говориш на нашата кралица, Блейз — отбелязва Херон. Не мога да го твърдя със сигурност, без да мога да видя лицето му, но той ми звучи малко уплашен. Не че го обвинявам. Виждала съм императора да екзекутира хора и за доста по-малко.

Дишам дълбоко, за да оставя гнева ми да се изпари.

— Той може да говори с мен така, както смята за подходящо — обръщам се към тях. — Всички вие можете — и би следвало да го правите.

Чувам как Херон се размърдва неспокойно зад стената, после изсумтява, потвърждавайки, че ме е чул.

— Момичето каза, че имаш вести? — напомня Блейз.

— О! — възкликвам аз. С цялото това вълнение бях забравила защо исках да говоря с него поначало. — Къде са Вектурианските острови? — питам аз.

— Вече съм чувал това име… — опитва се да си спомни Блейз.

— Вектурианците бяха наш съюзник преди обсадата — съобщава с отегчение Артемизия. — Не си помръднаха пръста, за да ни помогнат, когато започна нападението. Ако го бяха направили… Ами ние най-вероятно отново щяхме да сме загубили, но поне щяхме да имаме шанс.

— След няколко дни принцът ще поведе най-малко две хиляди войници към островите. Те са въоръжени до зъби и разполагат с оръдия — уведомявам ги аз. — Не вярвам това да е добросъседско посещение.

— Берсеркери? — пита Блейз.

— Не и когато аз бях там — поклащам глава. — А и така и нямам никакви сведения за това какво представляват.

— Дори и без тях той ще унищожи Вектурианските острови — отбелязва Артемизия, която вече звучи по-заинтересована. — Те са общо пет острова, но на всеки от тях не може да има повече от няколкостотин души. Една част от тях ще са обучени войници, но те ще са разпръснати. Ако не са подготвени за атака, каловаксийците ще ги превземат остров след остров, при това няма да им коства ни усилия, ни капчица пот.

— Безсърдечно ли е да кажа, че се вълнувам повече от мръсотията под ноктите си? — вметва Херон. — Това е точно каквото заслужават. Ако бяхме се изправили заедно, сега можеше да не сме в тази каша. Сега със сигурност няма да плача за тях.

Колкото и грубо да прозвучават думите му, не мога да не се съглася с тях.

— И все пак — разсъждавам аз. — Последното нещо, което бихме искали, е каловаксийците да получат още по-голямо господство в района. А и може много скоро да ни се наложи да потърсим помощта им. Нека не правим същата грешка, която са сторили те, и нека не отчуждаваме съюзниците си.

Блейз въздиша тежко и аз съм почти убедена, че в момента върти очи от недоумение.

— Жителите на Вектурианските острови ясно показаха, че не са наш съюзник, а и ние нямаме ресурсите да помагаме на всички, в които се целят каловаксийците. Та ние дори нямаме достатъчно съюзници, които да защитават нашите хора.

Част от мен знае, че той е прав. Той ми даде числата. Хиляда от нас срещу десет хиляди каловаксийци в Астрея.

— Но ако ние помогнем на вектурианците, то бихме могли да създадем нов съюз. Ти сам го каза. Ние сами нямаме шанс срещу тях, но ако добавим още няколкостотин души от Вектурианските острови…

— Все още няма да сме достатъчно близо до необходимото — заключава Херон. Макар той да се опитва да бъде мил, аз дочувам нетърпението, което издава гласът му. — И това е при положение, че го направим. Много по-вероятно е да изпратим воини, които са ни необходими, за да умрат в битка, която не е наша. Вектурианските острови така и така ще паднат, а и ние много скоро ще ги последваме.

Какво би направила майка ми, чудя се аз? Но дори докато си задавам въпроса, аз знам отговора.

— Това не е правилно. На тези острови има хора, а ние ги обричаме на касапница и робство. Ако някой въобще може да разбере какъв е залогът тук, това би следвало да сме ние.

Артемизия става ехидна.

— Блейз беше прав. Ти си била заключена в клетката си с възглавнички прекалено дълго и това е размекнало ума ти — обижда ме тя. — Ние сме ставали свидетели на повече касапници, отколкото ти някога ще видиш, преживели сме толкова много загуба. Гладували сме, кървели сме и сме висели пред вратата на смъртта толкова често, че вече сме загубили точната бройка. Ние знаем съвсем точно на какво обричаме вектурианците, но те не са Астрея и следователно не са наша грижа.

— Това е, каквото би направила майка ми — отговарям аз.

Артемизия отново се ухилва подигравателно и ако можех да се пресегна през дупката в стената, определено бих й ударила шамар. Но преди тя да може да каже каквото и да е за майка ми, Блейз ни прекъсва.

— Нека боговете да благословят кралица Айрин за цяла вечност в Отвъдното, но до самия край тя беше кралица на една мирна страна. Нейното царуване беше до голяма степен без изпитания и мъки. Тя изпита лукса да бъде съпричастна кралица. Ти няма да го имаш.

В гласа му няма острота. Това е спокойно заявен факт и колкото и да бих желала да споря с него, в момента това не е възможно. Надявам се, че майка ми го разбира от мястото си в Отвъдното. Някой ден аз ще бъда великодушен владетел. Ще бъда всичко онова, което императорът не е. Ще бъда точно толкова милостива, колкото и майка ми. Но първо трябва да направя така, че страната ми да оцелее.

— Добре — обаждам се след известно време. — Няма да правим нищо. Но си заслужава да бъде отбелязано, че след като войските тръгнат, защитата на столицата ще бъде значително отслабена. Това може и да не е достатъчно време, за да планираме нещо по-голямо, но може да се уреди някакъв по-малък удар.

— Ще видим какво може да се направи — казва Артемизия.

Макар и да не знам как изглежда тя, аз съм сигурна, че е доста самодоволна зад стената. От една страна, съм благодарна, че те са тук. Наистина съм. Но същевременно имам чувството, че нося далеч повече тежест, отколкото тази сутрин, и че сега дори още повече хора очакват да се проваля. Те са моите съюзници — единствените, които имам, — но това не означава, че ние винаги ще бъдем на една и съща страна.

— Трябва да сте подготвени — призовавам ги аз. — Колкото и пълна с възглавнички да ви изглежда моята клетка, животът ми тук не е само флиртове, красиви рокли и тържества. Ако нещо се случи с мен… независимо дали физически, или дори смъртоносно, вие не бива да се намесвате. Нито ме интересува какво ще е, нито какво ваше чувство за дълг би ви накарало да се опитвате да ме защитите. Защото нещата могат да се провалят, но тогава вече вие ще сте се издали и аз просто не знам как Астрея би могла отново да се изправи.

— Тео… — започва тежко Блейз.

— Закълни се!

Последва доста дълго и упорито мълчание и аз започвам да се притеснявам, че те няма да го приемат. Осъзнавам, че искам от тях да се противопоставят на предсмъртните желания на Ампелио. Той искаше аз да съм защитена, но страната ми има нужда аз да се изправя.

— Заклевам се — изрича Артемизия, а един дъх по-късно долита като ехо гласът на Херон.

— Блейз? — подканям го аз.

Той изсумтява, което аз интерпретирам като съгласие, но това не е обещание.

Когато Хоа се връща с кошница пране в ръцете си, моите Сенки млъкват, а аз се преструвам, че те изобщо не са тук. Част от мен иска да й признае всичко, но колкото и да ми се ще да й вярвам, да й се доверя, не мога да забравя предателството на Фелиси. А и след всичко, което Хоа е преживяла от ръцете на императора, да поискам от нея да му се противопостави, ще бъде само по себе си жестокост.

Когато идва време да се преоблека за лягане, изведнъж ме обзема паника. Моите Сенки ще видят всичко.

Аз никога не съм усещала тялото си като мое, а и никога не съм притежавала лукса на скромността. Старият ми страж Сянка два пъти дневно ме наблюдаваше как се преобличам, дори и когато се превръщах от дете в жена, а и аз никога не съм поставяла това под въпрос, защото тази беше единствената реалност, която някога съм познавала. Моята рокля е била късана, за да изложи на показ гърба ми пред стотици — понякога хиляди — люде, когато императорът поръчваше публичен бой с камшик. Това беше част от наказанието — начин да ме унижи и да ми отнеме всичко човешко. В края на краищата как може някой да гледа кървящо момиче в разкъсана рокля и да я възприема като лидер?

Хоа претърсва гардероба ми за нощница и аз се възползвам от тази възможност, за да изпратя най-заповядващия си поглед в посока към всяка Сянка, и завъртам пръст във въздуха, приканвайки ги да се обърнат с гръб. Не че имам начин да разбера дали ще се подчинят, но им имам доверие. Нямам избор.

За всеки случай оставам с гръб към тях, доколкото мога, и стоя с лице към прозореца със завеса, докато Хоа откопчава раменете на хитона ми и го оставя да падне на земята. Нейните топли пръсти се пресягат, за да докоснат една от зарастващите рани, и това ме кара да потреперя. Тя издава приглушен стон на неодобрение и се отдръпва от мен, а след секунди се завръща с гърненце с лечебен мехлем, което мирише на гнило и мръсотия. След като ме намазва предпазливо, нахлузва нощницата през главата ми. Тънкият памук се залепва за мехлема и го кара да ме сърби, но вече знам, че не трябва да го чеша.

— Благодаря ти — казвам й аз.

Ръката й за кратко погалва рамото ми, преди да я отпусне надолу. Без звук тя се изнизва от стаята и ме оставя сама.

Но вече не съм сама. Не съвсем. Никога повече.