Принцеса на пепелта

БЯГСТВО

СТЪПКИТЕ ЗАД НАС СТАВАТ ВСЕ по-шумни — тежки и в синхрон. Войници. Те все още са надалеч, но бързо се приближават. Освен тях се чува и борба: викове на изненада, викове на болка, тела, захвърлени върху каменни стени и подове. Сьорен слуша напрегнато, докато аз претърсвам стените за дупката, по-отчаяно отвсякога.

— Те са на няколко минути зад нас — предупреждава ме той и въпреки че се опитва да запази гласа си спокоен, долавям как страхът се промъква в него. — Не са много. Може би само трима или четирима, но имат кучета, обучени да следват следи, така че няма лесно да ни изгубят. Останалите са назад, за да се бият с приятелите ти. Те не се отказват лесно.

— Ти с колко можеш да се справиш, ако ни догонят? — питам го аз.

Той се колебае.

— Зависи от това кои са. Ако аз ги командвах, щях да заповядам най-силните да бъдат изпратени напред. Ние сме приоритетът, а твоите приятели са просто пречка. В този случай, един или двама. Ако имам късмет.

— Шансовете не са вдъхновяващи — отбелязвам аз.

— Поради което ти предлагам да побързаш — напомня ми той, преди да започне да тършува из горната си дреха. След секунда побутва ръката ми с нещо тъпо и аз се протягам, за да го взема. Това е дръжката на моята кама. — За всеки случай — прошепва той.

— Благодаря ти! — казвам аз, задържам я в лявата си ръка и продължавам да опипвам стената с дясната.

Не си спомням да е било толкова тъмно. Когато бях тук като дете, виждах нещата доста по-добре. Ако можех да ги видя и сега, всичко би било толкова по-лесно. Реално погледнато, ние може и отдавна да сме я подминали, или да сме завили някъде неправилно. Паметта е толкова несигурно нещо, особено пък моята. Все пак продължавам да прокарвам пръсти по грубите камъни, докато те се разкървавяват.

Едно куче се разлайва и нямам нужда Сьорен да ми обяснява, че те приближават. Продължавам още по-бързо, а умът ми блуждае като в мъгла. Не мога да мисля за това как ще бъда хваната, не мога да мисля за смърт, не мога да мисля за провал. Единственото, за което мога да мисля, е тази стена и пръстите ми.

Дупката е толкова малка, че почти я пропускам. В тъмното не съм сигурна, че това е, каквото помня. Може да е някаква вдлъбнатина или естествена грапавост в камъка. Но искам да е тя, защото стражите вече са толкова близо, че аз почти ги надушвам. Трябва да е тя, или ние сме мъртви. Трябва да е тя.

— Тора — предупреждава Сьорен, но аз не му обръщам внимание и изваждам камата си.

Измъквам я от ножницата и притискам върха й в дупчицата в камъка, натискам толкова силно, че се притеснявам, че ще счупя камата. Стъпките вече се долавят съвсем ясно, не чувам нищо друго. Даже и звука от отварянето на вратата на тунела.

Поради което падам през нея.

Чувам плисъка, преди да усетя водата, но когато тя ме залива, кожата ми се превръща в лед. Макар да е дълбоко само няколко сантиметра, водата се движи и тече. Предполагам, че трябва да води към океана.

— Тора? — шепне Сьорен и пристъпва с доста по-голяма грация от мен, след което затваря вратата зад себе си. Тук все още е тъмно, но има някаква бледа светлина, която прониква от другата страна на тунела. Достатъчна е, за да видя на няколко сантиметра пред себе си.

— Добре съм.

Той ми подава ръка, за да ми помогне да се изправя, и двамата се ослушваме иззад вече запечатаната врата, докато стражите преминават с гръм и трясък. Не е изтекла и секунда, преди кучетата да се върнат назад, спират над нас и започват да лаят.

Единият от стражите се хвърля срещу стената и Сьорен хваща ръката ми в своята. Усещам как пулсът му препуска, поради което го стискам също толкова здраво.

Вратата издържа, без да ни издаде, а воинът проклина кучетата, опитвайки се да ги издърпа оттам. Те обаче не помръдват.

— Оставете ги! — намесва се друг воин. — Толкова надълбоко кучетата са загубили следата, а и оттук няма изход. Сигурно се крие, но ще я намерим преди изгрев-слънце.

Стъпките се забързват напред и усещам как Сьорен се отпуска до мен, макар да продължава да стиска ръката ми.

— Успяхме! — шепне радостно той. — Не мислех, че ще успеем.

Гледам го изненадана.

— Защо го направи, след като си си смятал, че е обречено?

Той поглежда настрани и свива рамене.

— Ти се противопостави на баща ми заради неща, в които вярваше, дори когато смъртта ти беше съвсем сигурна. А и ти беше права, когато каза, че знаеш коя си именно заради тях. Аз знам кой съм. Знам какво искам.

— И какво е то? — питам го аз.

Очаквам отново да каже, че е заради мен. Как прави всичко това заради някакво объркано желание да ме защити. Вместо това той си поема дълбоко въздух, за да се успокои.

— Искам да живея в по-добър свят от този, създаден от баща ми — признава той. Отнема ми известно време, за да разпозная думите от писмото му — онова, което Крес откри. — Искам да изградя този свят тук. Заедно с теб.

Не мога да не се усмихна. Мирът е толкова красива идея. Иска ми се да можеше да е толкова просто.

Тръгваме надолу през тунела и с всяка стъпка студената вода става все по-дълбока. Не след дълго ние сме до коленете във вода. Не си спомням да ми се е налагало да изплувам от тунела, когато бях дете. Блейз и аз излизахме директно на брега и никога водата не е била по-дълбока от глезените ни. Но тогава най-вероятно е имало отлив.

— Ти трепериш — установява той и аз също го осъзнавам. Въздухът и водата са хапещостудени, а роклята ми е подгизнала от по-раншното ми падане. — Вземи наметалото ми.

Винаги е джентълмен, помислям си аз, преди да вдигна ръка, за да го спра.

— Предполагам, че скоро и на теб ще ти трябва.

— Аз ще съм добре — настоява той и го плъзга от раменете си.

Обшивката на палтото е обсипана с камъни Хаза, осъзнавам аз, идеалният начин да ти е топло през зимата. Силата им ме зове, забръмчава в кръвта и ума ми като силна чаша вино. Ако взема наметалото, ще стана неудържима. Всички тези камъни Хаза, цялата тази сила…

Тунелът стига до кръстопътя. Единият път води до тронната зала. Императорът вероятно е там. Той вероятно вече знае, че съм избягала. Лицето му вероятно е подуто и червено от ярост, докато седи на трона на майка ми и сипе заплахи към стражите си.

Колко просто би било да причиня пожар? Да гледам как се разраства и разраства и поглъща двореца и всички в него, които някога са наранили хората, които обичам? Никога повече няма да имам друга подобна възможност да отмъстя за майка ми. Да отмъстя за Ампелио. Аз мога да сложа край на това сега, да сложа край на живота му. Какво не бих дала за това?

Отвъдното. Дори бих се отказала от възможността отново да видя майка си и Ампелио. Боговете ще ме прокълнат, а може също така да прокълнат и страната ми. Не знам дали вярвам в това. След всичко, което изстрада моята страна, аз дори не знам дали умът ми още приема боговете. Но аз все още ги чувствам в сърцето си, в историите, разказвани ми от моята майка. Аз все още искам да вярвам в тях.

— Не мога да взема това — обръщам се към Сьорен, макар че връщането на наметалото е едно от най-трудните неща, които ми се е налагало да правя. Той се намръщва.

— Защо не?

— Камъните. Аз… — Гласът ми заглъхва. Сега не е най-подходящият момент за обяснения, но аз нямам избор. — Камъните трябва да бъдат използвани от някого, който ги е заслужил, и никога не бива да са толкова много накуп. Преди обсадата пазителите прекарваха години в обучение и боготворене в мините за привилегията да носят един камък. Използването на божествен камък без правилното обучение е… кощунство.

— А нима във вените ти не тече кръвта на един огнен бог? Ако някой може да ги използва…

Поклащам глава в отказ.

— Майка ми винаги казваше, че ние владетелите сме последните хора, които би следвало да притежават подобна сила. Никога преди не съм разбирала това, но вече започвам.

Сьорен се колебае и все още държи наметалото в ръцете си.

— Без него ще замръзнеш — казва ми той. — Водата става все по-дълбока и ако уменията ми да се ориентирам са все още добри, ние ще излезем почти до кораба. Ще доплуваме до него и така ще имаме шанс да избегнем излишното внимание. Ти не изстрада всичко дотук, за да замръзнеш до смърт.

— Ще оцелея! — уверявам го аз.

Той задържа наметалото още секунда, преди да осъзнае, че няма да променя решението си. Намества го на раменете си, но изведнъж се спира и отново го сваля. Хваща го така, сякаш ще го захвърли, но аз го спирам и поставям ръка върху плата. Дори и през дебелата вълна мога да усетя приятното жужене на камъните, което прониква в мен.

— Можем да имаме нужда от него — спирам го аз. — Много от моите съюзници са избягали от мините и са почти напълно подготвени пазители. Единственото, от което се нуждаят, е камък. Аз откраднах няколко от Крес, но сега може да имаме нужда от много повече.

Той кимва и го дръпва.

— Тези твои съюзници… — започва той.

— Ти си ги виждал — обяснявам му аз. — Моите Сенки през последните няколко месеца.

Сьорен се намръщва.

— Твоите Сенки? — повтаря той като ехо. — А какво е станало с другите?

— Не знам — признавам аз. — Бях толкова облекчена от тази промяна, че никога не съм питала. Предполагам, че са били убити.

Водата вече е до кръста ми. Тя започва да облизва моите прясно отворени рани и ми причинява толкова остра болка, че прехапвам долната си устна, за да не се разплача. Знам, че водата ще ги почисти, но сега това не ми помага да намаля болката. Светлината пред нас нараства.

— Уморих се от смъртта — признава той накрая. — Когато убих стражите… Това дори не ме притесни. Не се замислих дори. Не почувствах вина. Какъв човек не чувства вина след убийство?

— Някой, който го е правил прекалено много пъти — отговарям му аз. — Но ти нямаш нужда аз да ти обяснявам, че това е било необходимо. Откупи ни времето, необходимо, за да избягаме. Ако тези воини бяха стигнали до нас дори секунда по-рано…

— Знам — промълвява той. — Просто имам чувството, че всеки път, когато го правя — дори и в битка, — се превръщам малко по малко в него.

Не е нужно да питам кого има предвид.

— Ти не си баща си, Сьорен! — уверявам го аз.

Казвала съм му същите думи няколко пъти вече, но мисля, че след всеки нов път, той вярва все по-малко в тях, докато аз пък започвам да вярвам все повече.

Той не ми отговаря и между нас настъпва мълчание, докато газим все по-надълбоко, всеки изгубен в собствените си мисли. Блейз най-вероятно вече е разказал на останалите за плана ми. Как ли са реагирали те? Предполагам, че не особено добре. Артемизия се е намръщила, завъртяла е отчаяно очи и е направила някакъв язвителен коментар. Херон е бил по-фин, но и той е демонстрирал тихото си неодобрение, като е сбърчил вежди и изкривил краищата на устните си. Аз обаче мога да ги накарам да разберат. Това е правилният ход, колкото и да е неприятен.

— Ето! — гласът на Сьорен прекъсва мислите ми.

Пред нас небето е все още тъмно, индиговосиньо, но има достатъчно лунна светлина, за да видим къде сме излезли. Това е устието на залива, на западния плаж, където не се вижда нищо друго освен малък, поклащащ се в далечината кораб. „Уоз“.

— Ти беше прав — отбелязвам аз. — Ще се наложи да плуваме.

— Няма да е лесно — предупреждава ме той. — Като изключим това колко е студено, най-вероятно ще ни отнеме около трийсет минути? И макар течението да не е силно, то ще бъде срещу нас.

Това не е нищо за него, сигурна съм. Но се тревожи за мен. И има основателна причина за това. Плувала съм само в отоплените басейни под двореца. В неподвижна, топла вода. Нищо подобно на сегашната.

— Звучи забавно — отвръщам му аз, надявайки се да звуча по-убедително, отколкото се чувствам.

Явно не. Той вижда право през мен, но също така знае, че нямаме друг избор. Или ще плуваме, или ще умрем. С плуването поне имаме шанс.

— Стой близо до мен! — напътства ме той. — Кажи ми, ако имаш нужда от почивка. Не трябва да стигаме до самия кораб, а само до онези скали. — Той посочва към купчина скали, към които е привързан корабът.

Те са по-близо, но не чак толкова, че да направят разликата осезаема. А също така съществува и допълнителният риск да бъдем видени, когато се качим върху скалите. Във водата поне ще е трудно да ни забележат. А в този момент императорът най-вероятно е наредил на всичките си воини да ме търсят. Ако аз бях на негово място, щях да изпратя повечето от тях на пристанището и по пътищата, но рискът все пак е значителен.

Но докато има шанс, има и надежда.

— Да вървим! — подканвам Сьорен. Не можем да губим нито миг повече.

Имам чувството, че след всеки сантиметър, който успявам да спечеля, вълните ме връщат поне два назад. Ако това е нещото, което Сьорен нарича слабо течение, въобще не бих искала да видя някое силно. Толкова ми е студено, че вече не усещам нищо. Мислех си, че това е нещо хубаво, докато престанах да усещам също и пръстите на ръцете и краката си. Сега се тревожа, че те може и да изпаднат, преди да съм стигнала до скалите.

Сьорен е пред мен, но виждам, че постоянно се спира, за да остане наблизо.

— Почивка? — пита той, издишвайки думите над вълните. Въпреки пелерината с камъни Хаза, с която е увит, и той усеща студа.

Зъбите ми тракат едни в други и удавят всеки друг шум наоколо.

— Почти сме там — отвръщам аз и продължавам решително.

— На половината път — коригира ме той.

Иска ми се да заплача, но това би било загуба на енергия, която сега не мога да си позволя. Ще поплача по-късно, когато съм на топло и в безопасност. Тогава мога да си плача колкото си искам, но не и сега.

Единственият начин да оцелея сега е да позволя на съзнанието ми да напусне тялото ми, както правя по време на наказанията на императора — както правех, напомням си аз. Той никога повече няма да ме докосне. Ако умът ми не е тук да ми пречи, единственото, което трябва да правя, е да дишам, да се плъзгам и да ритам. Умът ми е далеч пред мен — вече на кораба — на топло, в безопасност и свободен.

На топло, в безопасност и свободен.

На топло, в безопасност и свободен.

Повтарям си думите като мантра, изричайки ги в ритъма на ударите на сърцето ми и загребванията ми. Нищо друго няма значение. Едва осъзнавам дори, че Сьорен плува пред мен, въпреки че той все се оглежда назад, за да се увери, че съм добре.

Цяла вечност минава, преди да стигнем до скалите, и той ми помага да се кача.

— Т-т-т-ти… к-к-каза… с-с-само трийсет… минути — заеквам аз, когато стигам до него, и притискам един каменен блок толкова силно, че назъбените му ръбове разраняват краищата на пръстите ми.

— Всъщност мисля, че постигнахме доста добро време — отвръща той и звучи впечатлен. — Може да си го минала дори за двайсет и пет.

Зъбите ми тракат така неудържимо, че не мога да отговоря. Той отново се опитва да ми даде наметалото си, но аз го избутвам.

— Само за минута — моли ме.

Поклащам глава.

— Добре съм! — успявам да изрека, но не очаквам Сьорен да ми повярва.

— На кораба има одеяла — окуражава ме той и завързва наметалото около раменете си. Хваща ме за кръста и ми помага да се кача върху скалите. — А имам и няколко комплекта дрехи за смяна. Малко ще са ти големи, но ще свършат работа.

— А к-к-кафе? — интересувам се аз, докато се опитвам да се закрепя на скалите. По време на плуването съм си изгубила обувките, така че се налага да го направя боса. Бедните ми пръсти са окървавени, студени и щипят от солената вода. Изненадана съм, че могат да правят каквото и да е, но все пак успяват да ме задържат. Намирам си по-солидна площадка и се възползвам от тази възможност, за да се ориентирам. Корабът е на един хвърлей разстояние — може би на няколко ярда.

Сьорен се намества до мен.

— Няма кафе. Но има вино. Хубаво вино — отвръща ми той.

Поемам дълбоко дъх и започвам да се движа към кораба — сантиметър по сантиметър. Леденият вятър смразява ставите на ръцете ми и затруднява способността ми да се захващам, но успявам да се справя. Знам, че трябва да се движа по-бързо, особено сега, когато сме толкова видими от брега, но не мога. Дори и сегашното движение сякаш ще ме убие.

— Добре се справяш! — ободрява ме Сьорен през стиснати зъби. Доста по-доволна съм, отколкото би било редно, да виждам, че и на него му се налага да се бори. Той все пак е роден да бъде воин. Създаден е за доста по-тежки изпитания, но въпреки това среща трудности като мен. — Просто не гледай надолу! — предупреждава ме той.

Но, разбира се, веднага щом го казва, аз правя точно това. И, разбира се, съжалявам незабавно за стореното.

Стигнали сме доста напред и доста нависоко и под нас вече няма вода. Вместо това по-малки, назъбени скали начупват повърхността, заплашващи да ме разкъсат на парчета, ако се подхлъзна. Изтръпнала, поемам дъх и връщам погледа си обратно напред.

— Казах ти — изръмжава той. — Просто гледай само напред.

Стискам зъби и не споря. Вече наближаваме. Носът на кораба е достатъчно близо, че да може да бъде докоснат, макар да е привързан на няколко метра, за да не се разбие в скалите.

— Ще трябва да се изкачим по-нависоко — съобщава ми Сьорен, сякаш чете мислите ми. — И след това ще се наложи да скочим.

— С-т-т-т-рахувах се, че ще к-к-кажеш н-н-нещо п-п-по-одоб-но — успявам да изрека аз.

Макар да му е трудно, той се засмива.

По-нагоре става още по-трудно за краката ми да намерят сцепление в хлъзгавите скали и по-често ръцете ми вършат основната работа, като ме задържат върху тях. След това най-вероятно ще ги усещам като водорасли. Убедена съм. Но това, което е истински важно, е, че ще има след това.

Императрицата беше права. Понякога е достатъчно просто да оцеляваш.

Вик от брега разцепва въздуха до мен и Сьорен бълва куп ругатни. Аз зная едва половината от тях.

— Всичко е наред! — казва той, след като поглежда през рамо. — Ние сме почти стигнали, а всичките им кораби са от другата страна на полуострова. Докато този страж стигне до другите, ние ще сме изчезнали. Всичко е наред. — Имам чувството, че той уверява повече себе си, отколкото мен.

Иска ми се сама да се обърна и да погледна, но не ми е необходим Сьорен, за да разбера, че това е лоша идея. Единственото, което мога да направя, е да слагам единия си крак пред другия, едната си ръка пред другата и да се изкачвам. Всичко останало е извън моя контрол. В известен смисъл има усещане за свобода да знаеш това.

— Добре! — изрича той след миг. — Сега ще се наложи да скочиш.

Поглеждам надолу към кораба, който е на няколко метра под нас, и преглъщам.

— Няма да те лъжа, Тора. Ще те заболи — подготвя ме той. Гласът му е толкова успокояващ, че аз почти не трепвам при чуването на името. — Ще трябва да запазиш коленете си пружиниращи и да поемеш удара от падането, като се превъртиш настрани, така че да не си счупиш нищо. Можеш ли да го направиш?

Кимвам, въпреки че не съм особено сигурна. Това е единственият отговор, който мога да му дам.

— На три. Аз ще бъда точно зад теб. Едно, две… — Аз се подготвям и присвивам колене. — Три! — Отскачам от скалата с последния си остатък от енергия.

В продължение на един блажен миг имам чувството, че летя и около мен няма нищо друго освен въздух. Но когато идва приземяването, то е твърдо, и макар да следвам указанията на Сьорен да задържа тялото си пружиниращо, когато падам, чувам звук като от сцепване. Секунда по-късно болката нахлува в дясната ми страна. Реброто ми. Не му обръщам внимание, доколкото мога, и се отдръпвам настрани, за да направя място и за скока на Сьорен.

Неговото падане му изважда въздуха от тялото и той изхриптява за миг, борейки се да поеме дъх.

— Добре ли си? — пита той, когато отново може да говори.

— Мисля, че имам спукано ребро. Но като изключим това, съм добре.

Той кимва, но очите му издават притеснение. Успява да се изправи на крака и започва да ни развързва от скалите.

— Ще подкарам кораба. Ти слез долу в корпуса и се затопли. В сандъка, който е до леглото, има дрехи — обяснява ми той. Макар да куца и трепери, все пак звучи като командир на кораб. Напълно делови…

— Сьорен! — тихо изричам аз. Моят глас за малко да бъде отнесен от вятъра, но той го чува и се обръща да ме погледне. Усмихва ми се, дори след всичко, готов да се впусне в ново приключение, готов да се бори срещу единственото си семейство, което има. Готов да стои край мен, независимо от това какво се случва.

— Всичко ще бъде наред — успокоява ме той, разчитайки неправилно изражението ми.

Аз поклащам глава.

— Сьорен, толкова съжалявам.

Преди той да има шанса да ме попита за какво говоря, шест фигури с наметала и черни качулки излизат от корпуса и се втурват към нас. Сьорен изтегля меча си, но той е все още слаб от плуването и катеренето, а шокът забавя движенията му. Една от фигурите го избива от ръката му без каквото и да е усилие. Друг го бута на колене и хваща ръцете му зад гърба и ги завързва с въже.

Замръзнала съм на място, неспособна да сторя каквото и да е освен да гледам.

— Ако я нараните, ще ви убия всички — изрича през зъби Сьорен, докато се бори с тях.

— Сьорен! — казвам отново и той премества погледа си върху мен.

И чак тогава той осъзнава, че те няма да ме наранят. Един от тях дори идва напред, за да обвие раменете ми с одеяло — Блейз. По изражението му преминава объркване, но то бързо е заменено от студенина, която разпознавам твърде лесно. Вече я видях няколко часа по-рано по лицето на Кресцентия. Преди това я виждах всяка сутрин в огледалото си. Това е лицето на някого, който е видял как всичко бива изтръгнато от пръстите му. Той спира да се бори, но очите му остават твърди.

— Отведете го долу! — изричам аз, изненадана от това колко е равен гласът ми. Дори и треперенето ми е спряло. — Оставете го да се преоблече в нещо сухо. Няма да ни е от полза, ако умре.