Принцеса на пепелта

ТЯЛО

БАЛЪТ СЕ ПРОТОЧВА, ДОКАТО НЕБЕТО започва да кърви в пастелни тонове, а луната се превръща в бързо избледняваща сянка. Не знам дали това се дължи на енергията от самия бал, или на надвисналата над главата ми заплаха от страна на императора, но усещам съня на километри от мен, дори и когато тялото ми натежава и ме обзема летаргия. Последните гости си тръгват и аз съм готова да се отправя към това, което съм сигурна, че ще бъдат няколко неспокойни часа в леглото, когато Крес блокира пътя ми, държейки две чаши с подправено с мед кафе, от които излиза пара.

— Нощта е млада — изрецитирва тя с усмивка и ми подава едната чаша.

Сподавям прозявката и отпивам малка глътка. Според астрейските традиции кафето се смесва с мед, канела и мляко. То е прекалено сладко за повечето каловаксийци, но Кресцентия винаги го поръчва такова. Не за първи път се чудя дали тя има тайна слабост към сладките неща, или разбира колко много означава този малък жест за мен.

Кафето има вкус като дъха на майка ми, когато ме целуваше за добро утро.

Кресцентия ме хваща под ръка и ме насочва не към препълненото входно антре, а към едно по-малко. От това, че е толкова близо до мен, знам какво се очаква от мен да направя, и започвам да се чувствам все едно треска е пробола сърцето си — остра и болезнена. Понечвам да се извиня, че се нуждая от сън, но пък какво ме очаква там? Поредния спор с Блейз и Артемизия, и Херон, който се опитва да играе ролята на парламентьор? Блейз ще иска да говори за императора и за това, което видя, а аз не искам да правя това. Дори не мога и да мисля за ръката му върху мен, или за дъха му, без да ми се прииска да повърна.

Ако той започне да ме разпитва за случилото се, аз ще се разпадна и ще загубя и малкото уважение, което все още имат към мен. След което те ще ме напуснат и аз отново ще остана сама. Така ще умра, самотна и пречупена.

Кресцентия е по-лесният избор, защото да съм около нея означава да стана Тора. А Тора не мисли много за нещата. Тя не се тревожи за бъдещето или за миналото. Тя няма никакви очаквания, които да тежат върху раменете й. Никой не гледа към нея, очаквайки лидерство или сила. Тя не е ничия кралица — просто момиче с хубава рокля, което се киска и клюкарства с най-добрата си приятелка. Точно сега Тора ми се струва като благословия.

— Ти сърдита ли си ми? — пита Кресцентия след проточилата се тишина. Тя звучи като оскърбено дете и сърцето ми подскача въпреки волята ми.

— Не — отговарям през смях. — Разбира се, че не съм.

— Ти ме избягваше — настоява тя.

— Бях заета. — Тези думи звучат неуместно дори и на мен.

Тя бута с рамо една врата и я отваря, а студеният утринен въздух ме удря. Сивата градина, осъзнавам аз, когато излизаме навън. Не мисля, че тя отново ще бъде някога толкова красива, колкото беше под грижите на майка ми, но на тази светлина в нея има нещо прекрасно по един зловещ начин. Това е призрачно място, изпълнено със собствени призраци. До мен Крес сбръчква нос от отвращение, докато се оглежда, но после очите й намират моите и тя се усмихва. Още нещо, което прави специално, защото знае колко много то означава за мен, макар и тя да не може да го разбере.

— Всичко е заради обяда, нали? — продължава тя. — Не трябваше да се държа по този начин. Беше… непристойно.

— Нищо, което ти би могла някога да направиш, Крес, не би могло да е непристойно — уверявам я аз. Тя не изглежда убедена, така че аз стискам ръката й. — Откакто те познавам, ти искаш да станеш принцеса. И никога не бих се изпречила на пътя ти към тази мечта. Бих искала да знаеш това.

— Знам — потвърждава тя след известно време и поглежда надолу към кафето си. — Но той харесва теб.

— Като приятел — отвръщам аз и се изненадвам от това колко лесно лъжата се търкулва от езика ми. Та аз почти сама започвам да вярвам в нея, въпреки пресния спомен за устата на Сьорен, долепена до моята. — Естествено е момче, което обмисля брак с момиче, да търси приятелството на най-близката й приятелка. Когато говорим, то винаги е за теб.

Тя леко се усмихва и прехапва устни.

— Искам да бъда принцеса — заявява тя почти срамежливо. Чудя се дали всъщност досега някога е изричала тези думи на глас.

— Ти ще бъдеш страхотна — уверявам я аз. И отново чувам думите на императрицата: единственото, което се изисква от една принцеса, е да бъде красива.

Тя се умълчава за миг.

— И когато стана императрица, на теб никога повече няма да ти се налага да носиш отново тази ужасна корона.

Думите й ме изненадват. От инцидента с бойните краски тя никога не е споменавала короната от пепел, нито дори я е поглеждала. Мислех си, че просто е свикнала с нея и е престанала да я забелязва. Отново съм я подценила.

— Крес — започвам аз, но тя ме прекъсва.

— Когато стана императрица, аз ще променя всичко, Тора. Начинът, по който той те третира, не е честен. Сигурна съм, че и принцът мисли така. Това разбива сърцето ми, нали знаеш. — Тя ми хвърля една толкова тъжна усмивка, че за момент забравям, че аз съм тази, която тя съжалява, а не обратното. — Ще се омъжа за принца, а после ще се погрижа за теб. Ще ти намеря красив съпруг и ние ще отгледаме децата си заедно, както и планирахме. Те ще бъдат най-добри приятели, знам го. Точно като нас. Сестри по сърце.

В гърлото ми се втвърдява буца. Ако оставя живота си в ръцете на Кресцентия, тя ще го оформи в нещо хубаво за мен, нещо просто и лесно. И защо да не й позволя? В този живот Крес бе единственият ми истински приятел. Тя се е грижила за мен повече от Блейз, Артемизия или дори Херон. Те не са сторили нищо, с което да заслужат лоялността ми, но Крес го е направила. Тя ми спаси живота. Тя ме е връщала обратно от ръба десетки пъти. Защитавала ме е по всякакъв начин. Тя е истинското ми спасение в този кошмар. Как мога въобще дори да си помисля да я предам заради тях?

Но не го и правя. Тук не става въпрос нито за тях, нито за мен. Става дума за Астрея и за двадесетте хиляди мои хора, които са гладни, бити и очакват.

— Сестри по сърце — повтарям аз, усещайки тежестта на този обет. Това не е някакво празно обещание. То е обещание не просто да обичаш друг човек, но и да му се доверяваш. Блейз беше прав, когато каза, че не му се доверявам напълно. Аз вярвам, че ние искаме същите неща. Убедена съм, че той ще пожертва живота си, за да ме защити. Но също така вярвам, че това е лоялност от втора ръка, филтрирана през Ампелио. Тя е разредена, обвързана с дълг, а не по избор. След като се целунахме, аз си помислих, че той може би има чувства към мен — като към човек, а не като към символ, — но все още мога да усетя ръцете му около китките ми, държащи ме настрани, както и странното му поведение, когато не искаше да ме погледне в очите. За него аз съм дълг и това е всичко. Не мога да му се доверя повече, отколкото той може да се довери на мен.

Но на Кресцентия й вярвам. Нейната обич към мен не е породена от чувство за дълг. Това не е обич между кралица и поданик — от чувство, което е сложен набор от изпитания и балансиране. Нашето приятелство беше избор. Такъв, който бих направила отново и отново, без значение какви ще са последствията.

Сенките ни гледат, знам, но не ни чуват.

— Крес — започвам аз, забавяйки стъпките си.

Тя спира до мен, а светлите й вежди се извиват очаквателно. Усмивката й е вглъбена. Сърцето ми бие силно в гърдите. Думите се стрелват напред и част от мен знае, че трябва да ги задържа, но друга част от мен не знае защо. Защо да държа нещо в тайна от Крес, когато тя винаги е била искрена с мен? Ние сме сестри по сърце. Тя самата го каза. Тя сигурно ме обича достатъчно силно, за да ме постави на първо място.

— Ние бихме могли да променим нещата. Не само за мен, но също така и за останалите.

Челото й се набръчква тревожно.

— Останалите? Кои? — интересува се тя. Една несигурна усмивка се опитва да се появи на устните й, все едно си мисли, че й разказвам шега, която все още не може да разбере.

Сега мога да спра, но същевременно усещам, че не мога. Спомням си за отровата под леглото си, за нетърпението на моите Сенки. Но аз и преди това успях да променя мнението им — относно вектурианците. Ще мога да им повлияя и сега. Крес е дъщеря на тейна и това я прави идеалната мишена, но това би могло също така да я превърне в още по-безценен актив. Аз мога да им продам тази идея и да я спася.

— Астрейците — обяснявам й аз. — Слугите.

Усмивката й остава за миг призрак на тази от преди малко, преди да избледнее до нищо.

— Това няма как да се промени — изрича тихо тя.

Това е предупреждение. Аз го пренебрегвам. Пресягам се със свободната си ръка, за да хвана нейната. Тя не я отдръпва, но ръката й остава безжизнена в моята.

— Но бихме могли — настоявам аз. — Императорът е жесток човек. Ти много добре знаеш това.

— Той е император. Той може да бъде точно толкова жесток, колкото си иска — отвръща тя, а гласът й се разтреперва.

Смътно осъзнавам колко здраво стискам ръката й, но тя не трепва. Не се и опитва да си я отдръпне.

— Ако можеш да станеш императрица. Ако… ако можеш да се омъжиш за Сьорен. Вие бихте могли да промените нещата.

— Това е измяна — прошепва тя. — Престани, Тора!

Отварям уста, за да се аргументирам и да й обясня, че изобщо не съм Тора, но преди да мога да проговоря, нещо привлича погледа ми към един от високите прозорци над рамото на Крес. Виждам бледа фигура в сива рокля. Виждам как, докато пада надолу, русата й коса я следва, подобно опашката на комета. Чувам писък, който отеква в костите ми, и завършва с ужасяващо тупване откъм другата страна на градината.

И моята чаша, и тази на Кресцентия падат от ръцете ни и се счупват върху камъните. Ние се затичваме към тялото, но аз знам, че ще е твърде късно. Няма начин да оцелееш след подобно падане.

Около нея бързо се събира кръв, която е в остър контраст със сивото на роклята й, сивото на камъните, сивото на кожата й. Тялото й е пречупено, крайниците й са изкривени в неестествено положение — като марионетка, чиито конци са били срязани.

Интуитивно аз много добре знам кой е това, но когато успявам да фокусирам лицето й, шокът ме разтърсва до дъното на душата ми. Толкова съм вцепенена, че едва чувам паническите викове на Кресцентия до мен. Не съм усетила как от страх ме е сграбчила за ръката, напълно забравила за предишната ни дискусия. Сякаш аз мога да я защитя от трупа на императрицата.

Отблъсквам я от себе си и прикляквам до тялото, протягайки ръка, за да докосна бузата на императрицата. Дори и докато беше жива, кожата й беше студена, но сега, когато е наистина мъртва, е съвсем различно. Очите й са вперени надалеч, гледат в нищото и съзират още по-малко. Аз ги затварям, макар да съм сигурна, че те ще ме преследват в кошмарите ми.

Накрая обаче това, което ме изумява, са устните й — сухи, все още обвити в пепел от целувката й върху челото ми, напомняща за целувка от обич. Сега тя се усмихва по-широко, отколкото някога съм я виждала, докато беше жива. И тази усмивка е същата като на Сьорен.

— Тора! — Кресцентия разтърсва рамото ми. — Погледни нагоре!

От прозореца, от който падна императрицата, една фигура ни гледа. Твърде тъмно е, за да се разпознае лицето му, но златната му корона блести на ранната утринна слънчева светлина.