Принцеса на пепелта

ПЛАН

НА БЛЕЙЗ МУ ОТНЕМА ПОВЕЧЕ време, отколкото очаквах, за да намери пътя към мен, макар че чувството ми за време е силно изкривено. Честно казано, не мога да преценя дали са минали само мигове, или часове. Реално погледнато, Блейз може и да не се е връщал на брега, след като бях арестувана, и той заедно с другите да са на километри оттук.

Но Блейз е воден от обещанието си към Ампелио — обещанието да ме пази. Иска ми се да си мисля, че чувствата му към мен също са фактор, но ние никога не бяхме говорили за нощта след наказанието ми, а с Блейз е трудно да разбереш какво изпитва. Но и в двата случая той със сигурност би се върнал, а императорската заповед за екзекуцията ми едва ли е закъсняла да стигне до него.

Въпреки това имам чувството, че е изминала вечност, преди отново да чуя стъпки, но този път по-тежки. Той не рискува да носи свещ със себе си, така че не мога да видя лицето му, докато не стига на сантиметри от мен, отделен само от решетките на килията.

Лицето му изглежда по-изпито от обикновено. Под очите му има тъмни кръгове, а челюстта му е покрита с набола брада. Дрехите му са мръсни и влажни.

— Доста време ти отне. Да не забрави пътя? — посрещам го аз, опитвайки се да запазя тона си небрежен. Играта с щипането сега е по-важна отвсякога. Да проверим кой може да издържи повече, кой ще се пречупи първи. Но изведнъж осъзнавам, че не става въпрос за пречупване. А за това да се преструваш, че страхът ти не съществува, така че другият човек също да се страхува по-малко.

— Трябваше да изчакам да се сменят стражите. — Той прокарва ръка през разрошената си коса. — Има двама, поставени пред входа за килиите.

— Входа за килиите — подемам аз като ехо и му хвърлям укорителен поглед. — И двамата знаем, че има доста по-лесни начини за проникване.

Той поклаща глава.

— Това е маршрутът за бягство. Няма нужда да рискуваме да го разкрием още преди него. Щях да дойда по-рано, но твоята приятелка ми обърка плана.

— Тя не ми е приятелка — отричам аз. Не му го казвам за пръв път, но това определено е първият път, в който тези думи са истина.

Той продължава, все едно не ме е чул.

— Освен това, ако не ти беше отнело толкова време да се качиш на кораба, сега нямаше да сме в тази каша. — Усмивката му е мрачна, но все пак е там. Той също поддържа тона си небрежен, все едно моята предстояща екзекуция е само леко неудобство.

Ощипване, ощипване, ощипване. Това е игра, която ще изгубя.

Сещам се за ножа в ръката си, за острието, което се опира в гърба на Сьорен. Сещам се за очите му върху моите, затова как ме напътства да го направя. Тогава щях да мога да стигна до Блейз, преди стражите да са излезли, и ние отдавна щяхме да сме се махнали от това място. А Елпис… Елпис щеше да умре при всички положения, но поне щеше да стане бързо. Като Гади.

— Какво се случи? — пита той, но за щастие, няма предвид Сьорен. Вниманието му е привлечено от моята рокля, която сега е по-скоро червена, отколкото виолетова.

— Добре съм! — уверявам го аз, но той не ми вярва. Не мога да го погледна в очите, докато му разказвам за Елпис.

Очаквам да ме обвини. Той не искаше да й възлагам тази отговорност, но аз настоях. Кръвта й е върху ръцете ми и той има правото да ми го напомни. Заслужавам си да го чуя, макар че това би могло да ме разбие.

Известно време той мълчи и макар аз все още да не мога да срещна погледа му, усещам, че той ме наблюдава. Когато най-накрая проговаря, гласът му е нежен.

— Тя умря, борейки се, Тео. Това е, каквото тя искаше. Ти не си я принудила да го направи. А и тя успя да ни освободи от тейна, което си е подвиг. Тя е герой. Някой ден ще пеем песни за нея.

Той протяга ръката си между решетките, за да хване моята. Това е успокоение, което не заслужавам.

— Тя беше на тринайсет години — напомням му аз. — Беше прекалено малка, за да бъде герой. Трябваше да я оставя да си бъде дете малко по-дълго.

— Тя никога не е била дете — отвръща той, а захватът му върху ръката ми се стяга. — Те й отнеха това право и ти недей да го забравяш. Те са врагът. Ти й даде шанса да бъде нещо друго освен жертва и тя го прие с радост. Аз го видях…

Отдръпвам ръката си.

— Тя не разбираше рисковете…

— Елпис разбираше много повече от това, което ти си мислиш. Повече, отколкото и аз си мислех — изрича твърдо той, пресягайки се през решетките, за да ме хване за раменете. Ръцете му ми причиняват болка, но тя е добре дошла. — Не ти е позволено да се разпадаш, Тео. Не и сега! Защото иначе ще се окаже, че тя е умряла напразно.

Стискам устни, за да задържа протеста си, напиращ отвътре. Знам, че е прав, но не ми се иска да е. Искам да се покрия с вината си като с наметало, но това не би помогнало на никого, освен на мен. А и със сигурност няма да помогне на Елпис.

— Семейството й? — питам след миг. За мое облекчение успявам отново да прозвуча като кралица вместо като обърканото момиче, което знам, че съм в действителност.

— В безопасност са. Вече са с Драгонсбейн — уверява ме той.

— А Артемизия и Херон?

— Те са наблизо и очакват плана.

— Имаш ли такъв? — интересувам се аз.

Той повдига рамене.

— Мога достатъчно лесно да те измъкна оттук — заявява той, докато поставя ръце върху решетките. С мощта на Глейди, колко ли лесно ще бъде за него да ги разтвори? Мускулите на ръцете му се свиват и стоманата започва да се огъва, без да пролее дори капчица пот. — Тунелът, който излиза от тъмниците, води до заливчетата на западния бряг. Спомняш ли си?

— Как бих могла да забравя? — питам го аз през смях. — Та ти веднъж ме заключи в този тунел.

Прекалено е тъмно, за да мога да го твърдя със сигурност, но имам чувството, че ушите му почервеняват. Той също се засмива, но след секунда очите му поглеждат лицето ми и той отново става сериозен.

— Нещо май те притеснява в този план — казва той. След което отдръпва ръцете си. — Усещам го. Какво има?

Въздъхвам и полагам глава върху решетките.

— Аз изчезвам в нощта, да, императорът ще е бесен, когато разбере, че ме няма, но това не е достатъчно. Планът ни винаги е бил да ударим и да избягаме, но ние не сме ударили — тормозя се аз.

— Убихме тейна! — напомня ми той.

Поклащам глава.

— Не е достатъчно. А и след Елпис… Трябва да направя нещо.

— Ще имаме достатъчно време да отмъстим за Елпис — цялото време на света, но първо трябва да те изведем на сигурно място. Заклевам се, че някой ден императорът ще си плати за това, Тео. Но днес не е този ден.

Не искам да призная, че той е прав. Нищо не може да се постигне с прибързване, но кога после ще имаме шанс така да ударим императора? Наблюдавала съм достатъчно военната му стратегия, за да знам, че тя най-вече се състои от криене зад другите, а не в това сам да се бори. Това е много възможно и да остане единственият ни шанс и аз не искам да го изгубя.

— Може пък точно днес да е денят — противореча му аз, докато в ума ми започва да се оформя план.

— Тео! — Блейз изрича името ми като предупреждение. — Обикновено това изражение се появява на лицето ти, преди да извършиш нещо безразсъдно.

Не мога да не се засмея.

— Това може и да е вярно, но в дългия ти опит, Блейз, имаш ли спомен някога да си могъл да направиш нещо, за да ме спреш? — Неговото мълчание е единственият отговор, от който се нуждая. — Добре. Тъй като сме притиснати от времето, нека да пропуснем частта, в която ти ми обясняваш колко безразсъдно е това и ми изброяваш десетките неща, които биха могли да се объркат, и вместо това просто се съгласи да направиш онова, от което имам нужда.

Устните на Блейз трепват, но дали е от удоволствие, или раздразнение, не бих могла да кажа. Предполагам, че има по малко и от двете.

— Добре, Ваше Височество. Какво бихте искали да направя?

— Като начало, върни решетките в първоначалното им положение — заявявам аз. — Все още няма да си тръгвам.