Принцеса на пепелта

ПРЕДАТЕЛ

ТРОНЪТ ОТ ОБСИДИАН СТОИ ВЪРХУ подиум в средата на кръгла, куполна тронна зала. Огромно, тромаво нещо, издълбано в твърд камък във формата на пламъци, които изглеждат така, сякаш целуват всеки, седящ на него. Той е обикновен, дори грозен сред всичкото злато и величие, които го заобикалят, но пък за сметка на това със сигурност е доминираща сила, а това е единственото, което има значение.

Според легендата той бил създаден от Брандър — каловаксийския бог на огъня, — който го извадил от дълбините на вулкан и го оставил тук с надеждата, че някой ден един истински император ще спаси земята ни от нейните слаби и своенравни кралици.

Веднъж чух друга история за един друг бог на огъня, който обичал толкова много една смъртна жена, че й дал царство, което да управлява, и наследница, в чиито вени течала и неговата кръв. Чувала съм да я разказват тихичко, докато аз пристъпях прага на съня, но тя едва докосва съзнанието ми и избледнява като далечна звезда, в която се опитваш да гледаш директно. По-добре да си остане забравена. По-безопасно е да не мислиш за преди, по-лесно е да живееш само в настоящето — момиче без минало, за което да копнее, и без бъдеще, което да й бъде отнето.

Насъбралата се тълпа от придворни в техните изискани тоалети с лекота се разтваря, за да премине принц Сьорен, и аз до него, докато си проправяме път към императора. Всички от двора, също като Крес, са окичени с божествени камъни.

Сърцето ми леко се забавя и вече не бие в забързания ритъм на хваната натясно мишка. Ако императорът искаше да ме накаже, тук щеше да има много повече хора. Последния път, цялата столица се бе изсипала на площада, за да наблюдава — дори и робите бяха дошли. Особено робите. Но сега той иска нещо. Единственият въпрос е колко ще ми струва този път.

Сьорен пуска ръката ми и се слива с тълпата, оставя ме сама под тежестта на погледа на императора. Аз съм изкушена да се вкопча в него, или в който и да е друг, само да не съм сама.

Но аз винаги съм сама.

Императорът се навежда напред от мястото, където е седнал, а студените му очи просветват в изсипващата се през куполовидния покрив от витражи слънчева светлина. Той ме гледа така, както би се взирал в смачкана буболечка, изцапала подметката на обувката му. Напоследък в него има и нещо друго, което кара стомаха ми да се изпълва с киселини, но аз не мога — по-скоро няма — да го назова.

Вместо това се взирам в подиума и в издълбаните там пламъци. Докато успявам да правя императора щастлив, и аз ще съм в безопасност. През тия десет години можеше да ме убие хиляди пъти, но не го направи. Нима не е добрина това?

— Ето те и теб, Принцесо на пепелта. — Гласът му звучи приятно, но аз все още потръпвам от него. У императора винаги има някаква хитрост — игра, в която да участваш, пъзел, който да наредиш, тънко въже, върху което да балансираш. Ако сега си играе на доброжелателство, жестокостта ще да е някъде наблизо.

Ще правя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност.

До него е застанала със скръстени отпред ръце и преклонена глава съпругата му Анке, която стрелва мътен поглед през редките си руси мигли, за да намери моя. Предупреждение, което стяга още повече примката на кобрата около стомаха ми.

— Пожелали сте да се явя, Ваше Височество? — изричам аз, докато правя толкова дълбок реверанс, че почти докосвам земята. Дори след цяло десетилетие костите ми все още протестират при тази поза. Те помнят — даже когато останалата част от мен е забравила, — че аз не съм създадена да правя реверанси.

Преди императорът да отговори, гърлен вик разцепва неподвижния въздух. Мъж стои между двама пазачи, а мършавите му крака, ръце и врат са обвити от ръждясали вериги. Те са толкова здраво захванати, че нараняват кожата му. Дрехите му са разкъсани и пропити с кръв, а лицето му е цялото на петна и белези от счупвания.

Той е странник. Само че е странник, който ме познава.

Тъмните му очи търсят моите. Умоляват. Приканват. Но какво иска той от мен? Аз нямам нищо за него. Вече нямам нищо за когото и да било. Но веднъж срещнала погледа му, не мога да отместя очи. Светът под краката ми сякаш се раздвижва.

Има един човек, когото винаги споменават, когато се говори за бунтовете. Един мъж, който има пръст във всеки ход, предприет срещу императора. Един воин, чието име само е достатъчно, за да хвърли императора в сляпа ярост, заради която съм бита с камшик толкова силно, че се налага да остана в леглото дни наред. Един мъж, който ми е причинил толкова много болка, който е бил последната ми искрица надежда, че е възможно и да има „след“ всичките тези адски години.

— Кралице моя! — извиква той. Гласът му се носи надалеч и всички събрани в смълчалата се тронна зала чуват измяната му.

Свивам се. Не, не, не, искам да му извикам. Аз не съм ничия кралица. Аз съм лейди Тора, Принцеса на пепелта. Аз съм никой.

Отнема ми известно време, преди да разбера, че той говори на астрейски, и че изрича забранени думи, с които едно време се обръщаха към майка ми. Моята майка. В един друг живот аз бях друго момиче. Друг вид принцеса. На това момиче му беше казано, че някой ден ще бъде кралица, но самото то никога не бе пожелавало това. Да бъде кралица щеше да означава да живее в свят, в който майка й вече нямаше да съществува, а за нея това бе немислимо.

Но това момиче умря преди десет години. За нея вече няма помощ. Аз съм Тора. Аз не съм принцеса на нищо друго освен на пепелища. Аз ще направя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност. Това е единственото, което има значение — не ръката на майка ми, която се отпуска безжизнено върху моята, не животът, който имах преди, нито пък този странник, изправен пред мен с окървавеното си лице и познати очи.

Мъжът се сгърчва, притеглен от веригите си. Той е твърде слаб, за да стигне до вратата, но дори не се и опитва да го направи. Вместо това се свлича на земята в краката ми, а пръстите му се вкопчват в подгъва на роклята ми и го оцветяват в червено.

Не. Моля ви. Част от мен иска да го вдигне и му каже, че греши. Друга част иска да се отдръпне от него, защото това е толкова хубава рокля, а той я цапа с кръв. Трета пък иска да му извика, че думите му ще навредят и на двама ни, но той поне ще усети милостта да бъде екзекутиран.

— Той отказва да говори с когото и да е освен с теб — казва император Корбинян, гласът му, прояден от киселина.

— С мен? — Сърцето ми бие толкова силно в гърдите, че съм изненадана как дворът не може да го чуе. Всички очи в залата са приковани върху мен. Отчаяно очакват да се поддам, да направя дори и най-малкия намек за бунт, така че отново да видят как императорът ще избие от мен подобни идеи. Няма да им дам това. Аз ще направя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност.

Той се навежда напред от трона си, а очите му блестят. Твърде често съм виждала този поглед. Това е погледът, който ме преследва в кошмарите ми. Той е акула, доловила миризмата на кръв във водата.

— Не го ли познаваш?

Този е от любимия тип въпроси, задавани от императора. От ония, които нямат правилен отговор.

Поглеждам отново към човека, все едно се мъча да си го припомня, докато името му крещи в съзнанието ми. Изникват спомени, които се опитвам да прогоня. Те принадлежат на друго момиче, на друг живот, и единственото нещо, което могат да ми причинят, са неприятности. Императорът ме наблюдава, очаква някакъв знак, че не съм под палеца му. Но аз не мога да си наложа да отвърна поглед от очите на този човек. Не мога да го отблъсна.

В онзи друг живот аз го обичах.

Той беше най-довереният пазител на кралицата и според почти всички, той е моят кръвен баща — макар че дори майка ми не би могла да го твърди със сигурност.

Спомням си как изследвах лицето му за прилики с моето, но така и не намерих нищо убедително. Носът му имаше същия наклон, косата се къдреше около ушите му по същия начин, по който го правеше и моята, но аз приличах твърде много на майка си, за да съм сигурна в каквото и да е друго.

Като пазител той често пътуваше, за да брани страната с огнената си магия — Хаза, — но винаги се връщаше със сладкиши, играчки и нови разкази за мен. Често заспивах в скута му, а ръката ми стискаше медальона му, който той винаги носеше около врата си. Магията му преминаваше в мен като приспивна песен, която ме унасяше в сън.

Когато майка ми умря и познатият ми свят се превърна в прах, аз го чаках да ме спаси, но той така и не дойде. И едва сега, виждайки го сломен пред мен, осъзнавам, че никога не съм спирала да го очаквам.

Опитвам се да прогоня мислите си и да изпразня ума си, но това е безсмислено. Дори сега една бледа надежда тръпне в сърцето ми. Че този ден ще има щастлив край, че ние ще посрещнем още един изгрев заедно. Свободни.

Това е глупава, опасна надежда, но въпреки това тя гори.

Сълзи парят очите ми, но аз не мога да ги оставя да се търкулнат.

Сега той не носи медальона си. Най-вероятно първото нещо, което са направили хората на императора, когато са го хванали, е било да му го отнемат. За необучен член на двора един огнен камък едва ли може да осигури достатъчно топлина, за да изкара зимната нощ, но той би могъл с него да изпепели двореца до основи.

— Това е прочутият пазител Ампелио — казва императорът, провлачвайки всяка дума. — Трябва да си го спомняш. Той сееше предателство в мините, опитваше се да обърне хората срещу мен. Дори стана подстрекател на бунта във Въздушната мина през миналия месец.

— Не беше ли земетресението причина за бунта? — Гласът се изплъзва, преди да успея да го спра, окуражен от присъствието на Ампелио. Той не може да те спаси вече, както и ти него, мисля си аз.

Челюстта на император Корбинян се стяга и аз се отдръпвам, готова за удара, който така и не следва. Засега.

— Причинено от него, както подозираме, с цел да събере повече хора за каузата ти — продължава той.

Гласът има остроумен отговор и на това, но успявам да го принудя да млъкне и позволявам на объркването да покрие изражението ми.

— Моята кауза, Ваше Височество? Не знаех, че имам кауза.

Усмивката му се изостря.

— Онази, целяща да те възстанови на полагащото ти се по право законно място като кралица на Астрея, разбира се.

Преглъщам.

— Аз не съм ничия кралица, а Астрея вече я няма. Аз вече съм лейди, с милостта на Ваше Величество, и Принцеса само на пепелта. Това е моето заслужено място и единственото, което желая.

Докато рецитирам тази реплика, която е жигосана върху сърцето ми, не мога да погледна Ампелио.

— И аз твърдя това — кимна императорът, — но астрейците са упорити стари мулета.

Тронната зала изригва в смях. Аз също се смея, но този смях е изтръгнат от червата ми.

Императорът се обръща към Ампелио с подигравателно съчувствие.

— Ела и се поклони пред мен, муле. Кажи ми къде мога да намеря бунтовниците ти и ще можеш да прекараш остатъка от дните си в някоя от мините. — Той се усмихва на пречупения човек, който все още лежи в краката ми.

Съгласи се, искам да му извикам аз! Вречи му се в лоялност! Оцелей! Поддържай доброто настроение на императора и той ще те държи в безопасност. Такива са правилата.

— Не се прекланям пред никого, освен пред кралицата си — шепне Ампелио, препъвайки се в твърдите звуци на каловаксийския език. Въпреки тихия му глас, думите му обхождат цялата зала и биват последвани от ахканията и шушуканията на двора. — Да живее кралица Теодосия Айрин Хазара, родена от пламък и ярост!

Нещо се разбива вътре в мен и всичко, което съм таяла в себе си, всеки спомен, който съм потискала, всеки миг, който съм се опитвала да забравя, всичко нахлува в мен и този път не мога да го спра.

Теодосия. Това е име, което не съм чувала от десет години.

Теодосия. Чувам как майка ми ми го казва, докато ме гали по косата, докато ме целува по челото.

Ти си единствената надежда на народа ни, Теодосия.

Ампелио винаги ме е наричал Тео, без значение колко го мъмреше бавачката ми. Аз бях неговата принцеса, обясняваше ми Бърди, а Тео е име като за изкалян дрипльо. Той обаче никога не я слушаше. Може и да съм била неговата принцеса, но аз също така бях и нещо повече.

Той трябваше да ме спаси, но така и не го направи.

— Може би той ще отговори на теб, Принцесо на пепелта — приканва го императорът.

Шокът ми избледнява, разсеян от звуците на моето име, които съзнанието ми повтаря отново и отново.

— Аз… не бих допуснала дори, че притежавам подобна сила, Ваше Височество — успявам да изрека.

Устата му се свива в изражение, което познавам твърде добре. Императорът не е мъж, на когото може да бъде отказано.

— Именно затова те държим жива, нали? За да ни помагаш и служиш за връзка с упорити астрейски боклуци?

Колко любезно от страна на императора, че не ме убива. Само че вече не си мисля, че прави това от доброта. Смятам, че ме държи жива, за да ме използва като средство за шантаж срещу моя народ. Защото той се наслаждава да ме наблюдава как се пречупвам отново и отново. А ако ме убие, това би ме направило да изглеждам твърде важна.

Аз ще правя императора щастлив. Но на каква цена? Колко още ще умрат, преди императорът да стане истински щастлив?

В момента мислите ми стават все по-смели и макар да знам, че те са опасни, аз вече не успявам да ги накарам да ги заглуша, а по-важното е, че дори и не искам.

Ти си единствената надежда на нашия народ, Теодосия. Но аз не мога да се справя с това без Ампелио край мен. Нуждая се от него.

— Мога ли да говоря на астрейски? — питам императора. — Възможно е така да успея да го успокоя…

Императорът ми махва с ръка и се отпуска обратно в трона си.

— Стига това да ми осигури отговори.

Поколебавам се, преди да падна на колене пред Ампелио и да взема изранените му ръце в моите. Макар астрейският да е забранен език, някои вероятно го разбират.

— Има ли други? — питам го аз. Не мога да си спомня последния път, в който астрейска дума е преминала през устните ми или дори през ума ми. Налага ми се да се боря, за да успея да запазя звуците омекотени и провлечени, за разлика от насечения и гърлен начин, по който говорят каловаксийците.

Той се поколебава, преди да кимне.

— Ти в безопасност ли си?

Налага ми се за миг да направя пауза, преди да проговоря.

— В безопасност като кораб в циклон. — Астрейската дума за циклон — сигнок — е толкова близка до тази за пристанище — сигнак, че само добре тренирано ухо би доловило разликата. Но все пак би могло. Мисълта за това е парализираща, но успявам да я преодолея. — Къде са другите? — питам го аз.

Той поклаща глава и отвръща поглед от мен.

— Никъде — задавя се той, макар да изкарва втората сричка, така че да прозвучи на несвикналите уши по-скоро като навсякъде.

В това няма никакъв смисъл. Има по-малко астрейци, отколкото каловаксийци. Това наистина е така. Бяха едва стотина хиляди преди обсадата. Повечето от тях сега са роби, но той беше намерил някои съюзници. Минало е доста време, откакто за последно съм говорила астрейски, така че най-вероятно съм си го превела погрешно.

— Кой? — притискам го аз.

Той е вперил поглед в подгъва на полата ми и поклаща глава.

— Денят си отива. Дошло е време малките птички да отлетят. Утре е близо. Дошло е време старите гарвани да умрат.

Сърцето ми разпознава думите преди съзнанието ми. Те са част от древна астрейска приспивна песен. Майка ми я пееше, и бавачката ми също. Дали и той някога не ми я е пял?

— Дай му нещо и той ще те остави да живееш — изричам аз.

Ампелио се смее, но смехът му бързо се превръща в хриптене. Кашля и избърсва устата си с опакото на ръката си. Остават кървави следи.

— Какъв живот ще бъде това, когато ще съм оставен на милостта на един тиранин?

За него щеше да е доста лесно да обедини двойките съгласни и да направи астрейската дума за тиранин да прозвучи като дракон — символа на императора, но Ампелио изплюва думата, набляга на нея и я насочва към император Корбинян, така че дори онези, които не говорят и думичка астрейски, успяват да разберат смисъла.

Императорът се навежда напред в трона си, а ръцете му стискат облегалките толкова силно, че пръстите му побеляват. Той прави жест на един от стражите си.

Стражът изважда меча от ножницата си и пристъпва към проснатата по очи фигура на Ампелио. Той притиска острието в задната част на врата му, така че да пусне кръв, преди отново да вдигне меча и да нанесе убийствения удар. Виждала съм това толкова много пъти с други бунтовници или роби, които не са показали уважение спрямо господарите си. Главата никога не пада още при първия удар. Аз стискам юмруци в плата на роклята си, за да не се пресегна да го предпазят. Сега вече не мога да го спася. Знам това, но не мога да го осмисля. Пред очите ми изплуват образи и виждам как ножът прерязва гърлото на майка ми. Виждам роби, бити с камшик, докато животът напусне телата им. Виждала съм хора, обесени за това, че са тръгнали срещу императора, за това, че са имали смелостта да направят това, което аз не можах.

Бягай, иска ми се да му кажа. Бори се! Моли се! Изтъргувай се! Оцелей!

Но Ампелио не се отдръпва от острието. Единственото движение, което прави, е да се протегне и да прилепи ръката си към глезена ми. Кожата на дланта му е груба, цялата в белези и лепне от кръв.

Дошло е време старите гарвани да умрат. Но аз не мога да оставя императора да ми отнеме още един човек. Не мога да гледам как Ампелио умира. Просто не мога.

— Не!

Гласът си пробива път през изпотрошените частици, които ме съставляват.

— Не ли? — Тихо изречените от императора думи отекват в тишината и карат тръпки да преминат надолу по гръбнака ми.

Устата ми е суха, а когато проговарям, гласът ми стърже.

— Вие му предложихте милост, ако проговори, Ваше Височество. И той проговори.

Императорът се навежда напред.

— Така ли? Може и да не говоря астрейски, но той не ми се стори особено словоохотлив.

Думите излитат напред, преди да мога да ги спра.

— След усърдните ви опити да го унищожите, той е останал само с половин дузина верни другари. Той смята, че останалите мъже и жени са били убити по време на земетресението във Въздушната мина, но ако някои от тях са оцелели, те би трябвало да се срещнат с него южно от руините при Енгълмар. Там има горичка от кипарисови дървета.

В това има поне частица истина. Аз всяко лято си играех сред тези дървета, когато майка ми ме водеше на нейните ежегодни обиколки на руините.

Императорът накланя глава и ме изучава много внимателно, така сякаш може да прочете мислите ми като думи, изписани на лист хартия. Иска ми се да се снижа, но си налагам да издържа на погледа му и да повярвам в лъжата си.

След време, което усещам като часове, той прави жест към стражата до него.

— Вземи най-добрите си хора. Не е ясно с каква магия разполагат тези езичници.

Стражът кимва и бързо напуска стаята. Внимавам да запазя изражението на лицето си спокойно, но отвътре ми идва да се разплача от облекчение. Само че когато императорът обръща студените си очи обратно към мен, това облекчение се втвърдява и потъва в стомашната ми кухина.

— Милостта — казва тихо той — е астрейска добродетел. Това е нещо, което те прави слаб, и аз се надявах, че сме те опазили от това. Но пък може би в крайна сметка кръвта винаги се оказва по-силна.

Той щраква с пръсти и стражът навира дръжката на железния си меч в моите ръце. Толкова е тежък, че едва го вдигам. Земните камъни блестят на светлината, а тяхната мощ преминава през мен като чаша вино. Това е първият път от обсадата насам, в който ми е позволено да държа какъвто и да било божествен камък или оръжие.

Едно време щях да приветствам това — исках всичко, което може да ме накара да се почувствам така, сякаш имам малко повечко власт, — но вместо това сега стомахът ми се свива, докато гледам лежащия в краката ми Ампелио, и разбирам какво императорът очаква да направя.

Не трябваше да позволявам на гласа да излезе. Не трябваше да говоря. Не трябваше да се опитвам да го спася. Защото има само едно нещо още по-лошо от това да гледаш как светлината напуска очите на единствения човек, който ми е останал на света. И то е самата аз да го пронижа с меча.

Стомахът ми се обръща при тази мисъл и в гърлото ми се надига жлъчен сок. Аз стискам меча и потискам тази мисъл, боря се отново да се вкарам в кутията и да заровя Теодосия дори още по-надълбоко, преди и аз да завърша с меч, опрян в гърлото. Само че този път това не може да бъде направено. Всичко е прекалено осезаемо, боли твърде много, омразата е твърде яростна, за да може да бъде удържана.

— Може би запазването на живота ти бе грешка. — Гласът му е нормален, но това прави заплахата още по-ясна. — Предателите не получават опрощение — нито от мен, нито от боговете. Знаеш какво да сториш.

Едва го чувам. Едва чувам каквото и да е. Кръвта пулсира в ушите ми и замъглява зрението и мислите ми. Единственото, което все още виждам, е лежащият в краката ми Ампелио.

— Татко! — намесва се принц Сьорен, който излиза напред. — Това необходимо ли е…

— Да! — прекъсва го императорът и гласът му изсвистява. — Необходимо е. И нека това бъде урок и за теб, Сьорен. Милостта погуби астрейците и страната им, но ние не сме толкова слаби.

В краката ми Ампелио потръпва, а ръката му върху глезена ми внезапно се отдръпва.

— Моля те, кралице моя! — обръща се той към мен на астрейски.

Не съм твоя кралица, идва ми да изкрещя. Аз съм твоята принцеса и ти трябваше да ме спасиш.

— Моля те! — повтаря той отново, но аз вече не мога да направя нищо за него. Виждала съм десетки други мъже преди него, екзекутирани за много по-малко от това. Беше глупаво да си мисля, че той ще бъде пощаден дори и ако информацията, която им бях дала, беше вярна. Мога да се моля на императора, докато гърлото ми пресъхне, но с това няма да постигна нищо добро. Просто ще приключа с острие и в моя гръб.

Трябва да направя императора щастлив, а той ще ме държи в безопасност.

Но внезапно това вече не ми е достатъчно.

— Моля те! — повтаря той и заговаря бързо на астрейски, а аз едва успявам да следя речта му. — Време е Отвъдното да ме посрещне. Време е отново да се срещна с майка ти. Но твоето време още не е дошло. Ти ще сториш това. И ще живееш. Ти ще се бориш! — И аз разбирам. По-добре да не го разбирах. Неговата благословия е сама по себе си вид проклятие.

Не. Не мога да го направя. Не мога да убия човек. Аз не съм императорът, не съм тейнът, не съм принц Сьорен. Аз съм… Теодосия — така ме нарече Ампелио. Това е силно име — име на кралица. Не го усещам като име, което заслужавам, но то ми е дадено от майка ми и аз ще бъда достатъчно силна, за да го заслужа.

Аз мога да бъда Теодосия сега. За него.

Докато вдигам меча, ръцете ми започват да треперят. Направи го! Живей! Бори се! Все някой ще го стори — независимо дали ще съм аз, или някой от пазачите на императора — аз поне ще го направя по-бързо, по-лесно. Дали е по-добре на живота ти да бъде сложен край от някого, който те мрази, или от някого, който те обича?

През тънката, разкъсана риза, която той носи — по-скоро червена, отколкото бяла, — аз усещам прешлените на гръбначния му стълб. Острието се насочва под раменете му, между две изпъкнали ребра. Това ще е като да нарежеш пържола на вечеря, казвам си аз, но вече много добре знам, че въобще няма да е така. Само че ако се поколебая, или започна да се двоумя, всичко това ще стане още по-болезнено за него. Виждала съм достатъчно екзекуции, за да знам, че с бързия и уверен удар се слага край на всичко. Това ми се струва най-малкото, което мога да му дам сега.

Ампелио обръща глава, така че очите му да срещнат моите. В погледа му има нещо толкова познато, че то кара сърцето ми да се свие в гърдите и прави дишането ми невъзможно. В мен вече няма останала и капка съмнение. Този мъж е мой баща.

— Ти си дете на майка си — прошепва ми той.

Аз откъсвам очи от него и се съсредоточавам върху императора, за да издържа погледа му.

— Не се огъвай, не се пречупвай! — изричам ясно, цитирайки каловаксийското мото, преди да промуша гърба на Ампелио със сабята, прорязвайки кожа, мускули и кости, уцелвайки го право в сърцето. Тялото му е толкова слабо, толкова обезобразено вече, че това е почти лесно.

Ампелио потръпва и извиква глухо, преди тялото му да се отпусне. Ръката му пуска глезена ми, въпреки че усещам кървавия отпечатък, оставен от нея. Издърпвам сабята и я връщам обратно на стража. Вцепенена. Двама други стражи пристъпват напред, за да изтеглят тялото, оставяйки след него хлъзгаща се пътечка в червено.

— Оставете тялото на площада, така че всички да могат да го видят. Всеки, който се опита да го премести, ще се присъедини към него — заповядва императорът, преди да се обърне отново към мен. Усмивката му се излива като олио в стомашната ми кухина. — Добро момиче!

Кръв попива в подгъва на роклята ми, оцветява кожата ми. Кръвта на Ампелио. Кръвта на баща ми. Аз правя реверанс пред него, а след това тялото ми се раздвижва без съгласието на ума ми.

— Почистете се, лейди Тора. Тази вечер ще има пиршество, за да отпразнуваме падането на най-големия бунтовник на Астрея, и вие, скъпа моя, ще бъдете наш почетен гост.

Прикляквам в още един лек реверанс и скланям глава.

— Разбира се, Ваше Височество. Очаквам го с нетърпение.

Не усещам тези думи като мои. Умът ми е разтърсен така дълбоко, че съм изненадана как въобще успявам да намеря думи. Иска ми се да крещя. Иска ми се да плача. Искам да взема този кървав меч и да го забия в гърдите на Корбинян дори и аз да умра.

— Още не е дошло твоето време — прошепва гласът на Ампелио в ума ми. — Ти ще живееш. Ти ще се бориш.

Думите не ми носят никаква утеха. Ампелио е мъртъв, при това убит от собствената ми ръка. А с него умря и последната ми надежда да бъда спасена.