Принцеса на пепелта

ЗАГОВОР

ВСЕКИ МУСКУЛ В ТЯЛОТО МИ крещи, когато Хоа дърпа завесите и оставя слънцето да нахлуе вътре. Иска ми се да се обърна и да заспя отново, но не мога да рискувам, не бива да направя нещо, което може да изглежда подозрително след стореното от Блейз с пазачите ми. Бях будна почти до сутринта. Изтърках мръсотията от кожата си и пъхнах нощницата, която е неспасяемо унищожена, в долната част на матрака си. Хоа скоро ще забележи, че тя липсва, но за това бих измислила много по-лесни обяснения в сравнение с измяна.

Имам чувството, че всичко от вчера е било сън — или може би кошмар, — но знам, че не е така. Може би това бе единственият истински ден от последното ми десетилетие. Тази мисъл ми дава достатъчно енергия, за да мога да се изправя и да възвърна ясния поглед с няколко премигвания на очите. Тътрейки се, започвам да се подготвям, а Хоа дори да забелязва замаяността ми или различната от снощи нощница, поне не го показва с нищо.

Но докато тя ме обгръща с ярка оранжева коприна и я закопчава на рамото ми с лазурносиня игла, умът изобщо не се е поддал на леността. Ако Блейз е прав и принцът се интересува от мен, аз просто не знам откъде да започна. Наблюдавала съм каловаксийските ритуали на ухажване множество пъти. Те завършват с брак или със смърт и помежду им няма нищо. Но каквото и да иска принцът от мен, то определено няма да е това. Императорът може и да ми даде титла и други луксозни неща, но аз имам точно толкова права, колкото и всеки друг астрейски роб.

— По-долу — моля аз Хоа.

Тъй като челото й се надипля от недоумение, аз сама премествам иглата по-надолу. Разликата е само няколко сантиметра, но тя прави деколтето по-разтворено и излага повече от гърдите ми на показ. Виждала съм как куртизанките разкриват своята плът — дори лейди Дагмар обикновено е облечена в доста по-скандални одежди. И въпреки това очите на Хоа ме гледат неодобрително. Ако тя знаеше какво правя, щеше да ме аплодира, нали? Или може би щеше да ме издаде на императора, още преди да съм успяла да си поема дъх.

Тъкмо когато Хоа приключва с аранжирането на косата и грима на лицето ми, на вратата се почуква и без да чака отговор, Кресцентия се промъква вътре, облечена в рокля от небесносиня коприна. В ръката си стиска малка, подвързана с кожа книга. Точно като моята рокля и нейната оставя дясното й рамо голо в типичен астрейски стил, макар да се чудя дали тя знае, че това е било правено с цел да можеш по-лесно да стреляш със стрела, да боравиш с нож или да танцуваш. Сега това е просто декоративно — такива, каквито трябва да сме и ние.

— Здравей, скъпа — чурулика тя, а очите й за кратко се спират върху дълбокото ми деколте. Чудя се дали ще направи остър коментар, както винаги се случва, когато Дагмар носи нещо скандално, но тя само се усмихва. — Мислех си, че днес бихме могли да се разходим навън. Може би дори надолу, чак до брега? Знам колко обичаш морето, а аз определено имам нужда от помощ за тези стихотворения. Лирийският е доста по-труден, отколкото очаквах.

Бях на седем, когато се запознах с Кресцентия, и бях самотна. Никои не говореше с мен, а и на мен не ми беше позволено да говоря с никого. Аз обаче трябваше да присъствам на гощавките в банкетната зала и да ходя на уроци с децата на благородниците.

Не че уроците всъщност бяха от значение, тъй като моят каловаксийски бе доста непохватен и учителят говореше твърде бързо, за да мога да го следя. Не правих друго освен да чезна в собствените си фантазии, които се повтаряха отново и отново, за това как ще бъда спасена и ще открия майка си жива. Всеки, който искаше да ме изтръгне от собствените ми мисли, срещаше трудности, макар императорът да беше разрешил на всеки човек с каловаксийска кръв да ме удря.

Другите деца бяха особено злобни. Те ме щипеха, пляскаха и ритаха, докато станех синьо-черна и обляна в кръв. Никой не ги спираше. Дори учителят само наблюдаваше предпазливо, готов да се намеси само ако му се стореше, че ще пострадам непоправимо. Именно тогава императорът определи границата. Той нямаше да има никаква полза от мен, ако ме убиеха или обезобразяха.

Най-лош беше Нилсън, който беше само две години по-голям от мен и изглеждаше като дъска от светло дърво — жълта и с твърди ръбове. Бе точно толкова широк, колкото и висок. Дори и лицето му ми напомняше за завъртулките и пръстените в зърното. Той бе очарован от водата, което не беше необичайно за каловаксийците, но при него това достигаше до садистични извращения, на които дори не съм сигурна, че и тейнът е способен.

Първия път той ми набута главата в съд, пълен с вода, дебелите му пръсти натискаха врата ми, а аз се блъсках в него. Хрумна ми добра идея — или може би глупава — да го изритам между краката и да се освободя. Той се преви и двамата се оказахме борещи се за дъх.

За щастие, аз първа си възвърнах своя и побягнах.

За нещастие, той се поучи от грешката си.

На следващия ден двамата му приятели ме държаха на място и независимо от това колко се борих и се опитвах да ритам, така и не можах да се освободя. Дробовете ми изгаряха и умът ми се замъгли. Искаше ми се да припадна — може би дори да видя отново майка си в Отвъдното, — когато внезапно ръцете изчезнаха и аз бях измъкната с нежно движение.

Зашеметеният ми ум първоначално си помисли, че тя е богиня. Евавия, богинята на сигурността и защитата, понякога приема формата на дете, за да си върши работата, а аз със сигурност можех да се възползвам от помощта й. Успях само да мерна с периферното си зрение как Нилсън и приятелите му бягат от стаята толкова бързо, колкото могат да ги носят дебелите им крака.

— Добре ли си? — Тя говореше бавно, за да мога да я разбера. Аз не можех да проговоря, а само кашлях, но тя успокояващо чертаеше кръгове с ръка по гърба ми — майчински жест, който по-късно реших, че е доста странен, като се има предвид, че майка й е изчезнала, докато е била бебе. — Те повече няма да те преследват — продължи тя. — Казах им, че баща ми ще изгори кожата до костите им, ако отново някога те докоснат с пръст. — На нея й се налагаше да ми показва с мимики какво изговаря, но аз я разбирах достатъчно добре.

Бащата на Евавия е Хаза и поради това тя е повече от способна на подобни подвизи, но докато зрението ми се проясни, а съзнанието ми се връщаше обратно на земята, аз осъзнах, че това не е никаква богиня. Евавия може и да приема формата на деца, но никой от моите богове никога няма да изглежда като каловаксиец, а това момиче беше като тяхно олицетворение със своята русолява коса и малки, деликатни черти.

Докато аз си поемах дъх, тя ми каза името си и провъзгласи, че вече сме приятелки, сякаш това беше толкова просто. За Кресцентия очевидно беше. Тя се сприятелява така лесно както диша, но поради причини, които все още не мога да разбера, аз съм нейна любимка. Има мигове, в които се чудя дали пък баща й не я е принудил да направи това, за да може по-лесно да ме държи под око, но също така знам, че нея я е грижа за мен по начин, на който не мисля, че ще бъда в състояние да отговоря. Обичам я, но днес не мога да я погледна, без да видя как баща й прокарва камата си по гърлото на майка ми.

Поглеждам роклята й, която е обшита с малки парченца аквамарин по подгъва и деколтето, които перфектно подхождат на очите й.

— О, не, Крес — противореча й аз с хитра усмивка. — Ти днес си прекалено красива, за да идеш сама до брега. — Правя пауза, все едно тази идея току-що ми е щукнала, макар да измислих този план още снощи. — Знаеш ли какво прави принцът? Ние бихме могли случайно да преминем покрай… — Аз повдигам вежди игриво.

Тя се изчервява и захапва долната си устна.

— О, не бих се осмелила.

— Много други момичета ще се осмелят — обяснявам й аз. — Дори Дагмар може да реши, че един принц е доста по-добра награда от един древен херцог.

Думите ми попадат право в целта.

— Днес принцът инспектира нови бойни кораби — признава тя. — На южното пристанище.

— Перфектно — отвръщам весело аз, хващам ръката й и я отвеждам извън стаята. — Значи, ще успеем да видим също и водата.

Бойни кораби. Защо, по дяволите, са им нужни на каловаксийците още повече бойни кораби?

Отхвърлям мисълта, докато оставяме Хоа зад себе си. На нея не й е разрешено да излиза в обществените пространства, така че само двете прислужници на Кресцентия ни придружават. И моите Сенки, разбира се, макар че те стоят на определено разстояние.

Този път аз си налагам да погледна робите. Няма да продължавам да ги пренебрегвам. Те заслужават да получат много повече от мен. Кои са били те преди обсадата? Аз дори не знам имената им. Кресцентия никога не се обръща към тях, а само щраква с пръсти, когато се нуждае от помощ.

По-младата от двете поглежда нагоре и среща за кратко очите ми. В тях проблясва нещо, преди да отвърне погледа си. Не съм сигурна дали то бе уважение, или омраза.