Принцеса на пепелта

ТОРА

— ТОРА!

Обръщам се и виждам как Кресцентия се носи към мен по коридора на двореца, а розовите й копринени поли се вдигат, докато тича. Красивото й лице е озарено от широка усмивка.

Двете й прислужнички се мъчат да не изостават от нея, а измършавелите им тела се губят в домашно ушити рокли.

Не поглеждай към лицата им! Не гледай! От гледането никога не идва нищо добро. От зърването на празните им очи и гладните им усти. От това гласът става по-силен. А когато гласът става по-силен, императорът се ядосва.

Аз ще се грижа императорът да е щастлив, а той ще осигури безопасността ми. Такива са правилата.

Фокусирам се върху приятелката си. Крес прави всичко по-лесно. Тя носи щастието си като слънчеви лъчи, които греят и затоплят хората около нея. И тъй като знае, че имам нужда от повече топлина, отколкото повечето хора, въобще не се колебае да закрачи с мен и да ме хване здраво за ръка.

Кресцентия притежава свободата да изразява привързаността си, която малцина благословени люде имат. Тя никога не е обичала някого, когото да загуби после. Нейната безгрижна, детска красота ще се запази, докато остарее — деликатните й черти и широко отворените й кристалноясни очи, които никога не са виждали ужаси. Бледоруса коса, висяща в дълга плитка, преметната през рамо, обсипана с десетки божествени камъни, които блещукат в изсипващата се през витражите слънчева светлина.

Не мога да гледам към тях, но, така или иначе, ги усещам. Леко привличане, някъде под кожата ми, ме тласка към тях, предлага ми властта им, само да пожелая да я взема. Но аз не ще го сторя. Не мога.

Преди време, за да носи дори един-единствен камък, човек рискуваше здравия си разум и живота си дори, като боготвореше избрания от него бог в една от четирите мини — Хаза, Глейди, Сюта или Озам. Ако впоследствие биваше благословен от бога си и оцелееше, той придобиваше определени дарби и се вричаше във вярност на своята кралица като неин пазител.

Но това беше преди цяла вечност. Преди.

Сега, придворните плащат цяло състояние, за да се покрият с божествени камъни, само и само да притежават едва частица от силата им. Камъните от Сюта, които носи Крес, или водните скъпоценни камъни, както ги наричат каловаксийците, биха могли да дадат на напълно подготвен пазител съвсем ново лице, но на Крес те са осигурили сияйна кожа, красива руменина върху устните и бузите, както и блясък в златната й коса.

— Тате ми изпрати стихосбирка от Лира — уведомява ме тя. — Трябва да я вземем в беседката и да я преведем. Да се насладим на слънцето, докато все още го има.

— Не знаех, че говориш лирийски — изненадвам се аз.

Бузите й се изчервяват и стават още по-розови.

— Само няколко фрази — разяснява тя и маха пренебрежително с ръка. — Но тате е накарал поета да преведе няколко строфи, така че да мога да разгадая останалото. Знаеш колко обича пъзелите той.

Представям си как бащата на Крес притиска камата си във врата на някой беден, изтерзан поет, докато той се е превил над творбата си, по същия начин, по който толкова отдавна държеше камата си, притисната към майка ми. Страхът в очите й. Ръката й в моята. Гласът й — силен и ясен дори и в онзи миг.

Не, няма да мисля за това. Ще се побъркам, ако не се спра.

— Е, ще го решим по-бързо, ако сме двете — отвръщам й с усмивка.

— Може би Дагмар ще бъде там — отбелязва с надежда Кресцентия, като снишава гласа си до заговорнически шепот. — Ти пропусна… смелия й моден избор на обяда на графинята вчера.

Не ме интересува. Тази мисъл изниква внезапно и остро като ужилване от пчела. Не ме интересува дори ако Дагмар е присъствала на обяда гола. Не ми пука за нищо от това. Избутвам мисълта дълбоко надолу и я погребвам. Подобни мисли не принадлежат на Тора. Те са на Гласа. А гласът ще ми създаде неприятности. Присламчвам се към Крес, към разбираемия й ум, към простичките й забавления.

— Съмнявам се нещо да може да бие перата от щраус, с които се беше покрила миналия месец — шепна в отговор аз и я карам да се кикоти.

— О, този път беше доста по-зле. Роклята й беше от черна дантела. Човек на практика можеше да види бельото й… или липсата на такова!

— Не! — изписквам аз и стискам ръката й още по-здраво.

— Да! Говори се, че тя се надява да впримчи херцог Кларънс — разяснява ми тя. — Макар че защо й е, въобще не мога да си го представя. Той е достатъчно възрастен да й бъде баща, а и освен това мирише на мърша. — Тя сбърчва нос.

— Предполагам, че ако се размислиш за дълговете на баща й… — продължавам мислите й аз и повдигам вежда.

Очите на Кресцентия се уголемяват.

— Не! Откъде си чула това? — пита ме тя. Когато аз само й се усмихвам в отговор, тя въздъхва и леко ме сръчква с лакът. — Винаги знаеш най-големите клюки, Тора.

— То е, защото слушам — намигвам й аз.

Зад нас все по-силно започват да се чуват стъпки, които са твърде тежки, за да принадлежат на нейните робини.

— Лейди Кресцентия! Лейди Тора! — проехтява познат глас. Крес най-вероятно също добре го е разпознала, защото хватката й върху ръката ми се стяга, а дъхът й спира.

— Ваше Височество! — поздравявам аз, като се обръщам към него. Крес отеква като мое ехо половин секунда по-късно. Ние приклякваме в еднакъв реверанс и си позволяваме да погледнем към принца едва след като сме се изправили.

Принц Сьорен стои гордо изпънал гръб, а пшениченорусата му коса стига чак до раменете му в пригладена прическа. Облечен е в костюм от кървавочервено кадифе — националния цвят на каловаксийците, — ушит така, че да разкрива изпъкналите му мускули. Лицето му е толкова безизразно, колкото на бяла мраморна статуя. Има остри скули и квадратна челюст, които са особено ценени сред каловаксийците. Макар повечето от тях да са с кожа, бледа като кости, неговата е червеникавозлатиста заради многото време, което прекарва в морето. Очите му са студени като на баща му, което прави присъствието му задушаващо.

Не знаех, че се е върнал в двора, макар той да идва и да си тръгва толкова често, че дори и най-отдадените на клюките люде изпитват трудности да го следят. Сигурна съм, че той скоро отново ще тръгне още преди да е дошла следващата седмица, за да се бори с пирати, да граби градове или да прокарва нови търговски пътища. Там той се чувства повече у дома си, мисля си аз, отколкото докато е в двора. Дори и като дете той предпочиташе да има меч в ръка — макар и дървен — вместо паче перо. Мечът му обаче вече не е дървен. Той е прибран в ножница, висяща покрай бедрото му — изковано сипаничаво острие от желязо с дръжка, блестяща от божествените камъни, с които е обсипана.

Чувала съм, че той е умел в боя — бог сред воините, — но те говорят същото и за бащата на Кресцентия — тейна.

Той ни се покланя леко и сключва ръце зад гърба си.

— Надявам се, че вие двете сте добре.

До мен Кресцентия видимо се вълнува и заглажда гънките на полата си. Тя е обсебена от него още откакто бяхме деца. Както и всяко друго момиче на нашата възраст, което е раснало с мечтата да стане принцеса. Но за Крес това не е напразна мечта. Тейнът е спечелил за императора повече територии, отколкото всеки друг военачалник, включително и Астрея. В двора се шушука, че постът на принцеса за дъщеря му би била справедлива награда. А откакто Крес навърши пълнолетие преди шест месеца, тези шушукания станаха оглушителни.

Единственият, който като че ли не ги чува, е самият принц, който си остава сдържан, въпреки старателните опити на Крес да го омае.

Дори и сега очите му се плъзгат над нея, все едно тя не е нищо друго освен въздух и светлина, и се спират вместо това на мен. Веждите му набраздяват челото му по същия начин като тези на баща му, когато гледа към мен, но сега поне я няма подигравателната усмивка или злобният поглед.

— Баща ми желае да се явите пред него, лейди Тора — уведомява ни той, сдържан и лаконичен.

Страх се обвива около стомаха ми като гладна кобра. Затяга ме отново и отново, докато не мога да дишам. Обзема ме порив да побягна и едва задържам краката си неподвижни.

Не съм направила нищо. Толкова внимавам. Но пък не е нужно да съм сторила нещо, за да заслужа гнева на императора. Още от обсадата преди десет години се носят слухове за бунт — бунтове в мините, атаки срещу търговски кораби, неуспешни опити за покушения срещу самия император. И всеки път, когато те ударят, аз плащам цената.

— Добре! — Гласът ми потреперва въпреки всичките ми усилия. — Не трябва да го караме да чака.

За един кратък миг принц Сьорен има вид, сякаш би изрекъл още нещо, но вместо това устата му се стяга и той ми предлага ръката си.