Принцеса на пепелта

ПИРШЕСТВО

ПОРЕДНОТО ПИРШЕСТВО — и за пореден път трябва да нося короната от пепел, макар и да се бях заклела, че този път ще е за последно. Пазачът, който ми я донесе заедно с роклята, която се очакваше да облека, изглеждаше объркан да види мен, вместо Хоа, но му казах, че тя е отскочила да остави мръсните дрехи за пране, и той ми повярва, подаде ми кутиите и си тръгна, без да каже нищо повече.

Оставям по-малката кутия върху тоалетната масичка, а по-голямата полагам на леглото и я отварям. Хоа винаги започва с роклята, за да запази короната за възможно най-накрая.

Тази рокля е кървавочервена и вече предусещам, че едва ли ще покрива повече плът от нужното. Това е последният път, в който ще бъда негова награда, обещавам си.

Херон и Артемизия още не са се върнали и тук е само Блейз. Казвам му да се обърне, преди да съблека дрехите си и да облека роклята. Надолу, по малкото плат на гърба й се спускат десетки копченца, с които ми е трудно да се справя сама. За разлика от останалите рокли, които императорът ми бе изпращал, тази не само разкрива гърба ми, но и разголва гърдите ми повече, отколкото останалите жени дръзваха да покажат, а цепката отстрани стига чак до бедрото ми. Мисълта, че някой ще ме види така, кара стомаха ми да се преобърне, но колебливо казвам на Блейз да ме погледне отново.

Той мълчи известно време.

— Съжалявам, Тео — промълвява накрая с притихнал глас.

— Наясно съм — отвръщам и тръгвам към малката кутия върху масичката.

Отварям капака с лекота, а вътре, върху червена копринена възглавничка, лежи идеална корона от пепел. В друга ситуация би изглеждала красиво, ала видът й ме изпълва единствено с омраза.

— Блейз? — обръщам се да го погледна. — Никога не съм си я слагала сама. Хоа винаги ми помага, а не искам да давам поводи на императора да си мисли, че тази нощ се различава по нещо.

Блейз помълча малко.

— Добре — рече най-сетне.

Чувам го да се движи, преди да отвори вратата към коридора. След секунди тихомълком се промъкна в стаята ми. Очите му са натежали от тревога и почти съжалих, че поисках помощта му. Аз самата вече съм достатъчно разтревожена и да съзра същото в неговото изражение само ми напомни колко много неща биха могли да се объркат.

Иска ми се да му се усмихна, но се оказва по-трудно, отколкото си мисля.

— Ще се справиш ли довечера? — запитва той с поглед в кутията. — С императора?

Точно за това се мъча да не мисля. Все още усещам ръката му върху тялото си по време на танца с маски, усещам дъха му до ухото си, ръката му по лицето си, когато ми обещаваше, че ще поговорим отново. Опитвам се да потисна вълната на погнуса, ала зная, че и Блейз я вижда.

— Справяла съм се цели десет години — казвам, защото не бих го излъгала. — Ще издържа още една нощ.

Ала дори докато изричам тези думи, се чудя дали са истина.

Императрицата е мъртва и императорът ще стане по-настойчив. Ако Блейз не беше счупил стола и разговорът ни бе продължил, не знам до какво щеше да се стигне. Не искам да знам до какво щеше да се стигне.

— Аз ще бъда там през цялото време — казва Блейз. Опитва се да ме успокои и аз му се усмихвам, и се правя, че съм спокойна, но и двамата знаем, че не би могъл да стори нищо.

— Ще издържа още една нощ — повтарям отново. — Но ще ми обещаеш ли нещо?

Той внимателно взима короната от кутията с поглед, впит в нея, вместо в мен.

— Всичко — отвръща.

— Щом императорът умре, когато и да дойде този миг, искам да изгоря тялото му. Искам собственоръчно да го подпаля, искам да стоя там и да гледам, докато от него не остане нищо, освен пепел. Ще ми обещаеш ли това?

Погледът му се премества върху мен за секунда, и осъзнавам, че треперя. Поемам си дълбоко Въздух, за да се успокоя.

— Заклевам се Хаза. И в теб — отвръща тихо.

Дори не дишаме, когато той нежно поставя короната в косите ми и няколко прашинки пепел кацват по носа и бузите ми. Погледът му се приковава в моя, докато ръката му бавно слиза надолу към лицето ми, ала в последния момент колебливо се отказва. По челото му все още се бърчи тревога.

— Ще оцелееш — казва го сякаш да убеди себе си. За миг се поколебава отново, като че ли иска да добави нещо, ала накрая само кимва и излиза от стаята, толкова тихо, колкото и бе влязъл.

Поглеждам отражението си в огледалото за последно. По носа и бузите ми вече се са се скупчили пепеляви прашинки и ме белязват. Червеното багрило по устните ми прилича на прясна кръв. Под всичко това виждам откъслечните мисли за майка ми да се взират в мен, изкривени от ярост и омраза, за които тя не бива да узнава. Не съжалявам за тях.

Гневна съм.

Гладна съм.

Обещавам си, че някой ден ще ги гледам как горят.

Докато пристигнем на пиршеството, то вече е започнало и по дългите маси се тълпят десетки гости в разкошни копринени и велурени платове. Много от тях са окичени с божествени камъни във всякакви форми, размери и видове, които блещукат на светлината на полилея. Изпълват ме с отвращение. Колко от хората ми се бяха отказали от живота и разума си, за да могат тези тук да получат повече красота и сила?

Кресцентия я няма, осъзнавам, докато оглеждам стаята, което означава, че номерът на Елпис със семената е проработил. Поне нещо бе провървяло добре и сега ще се тревожа за един проблем по-малко. Ала това облекчение не трая дълго, защото щом веднъж очите ми се спират върху очите на Сьорен, всичко в мен се стяга и едва успявам да си поема дъх.

Не прилича на момчето отпреди три седмици. Сега е изпит, с тъмни кръгове под очите. Няма я вече русата му коса — така неравно остригана, че се чудя дали не е негово собствено дело. Това бе традиционна каловаксийска традиция на скърбящите и въпреки всичко ме жегва жалост. Побързах да я удавя в омраза. Макар и да скърби за майка си, пак си беше убиец. Колко от моите хора бе погубил? Съмнявам се, че би могъл да ми отговори, камо ли да назове имената им.

Горя в ярост, омраза и тъга, но бързо ги затулям, за да му подаря мъничка, многозначителна усмивка, сякаш се радвам да го видя, преди да отместя поглед от него, в случай, че някой ме наблюдава.

— Принцесо на пепелта — ревва императорът от мястото си начело на масата и ме поглъща с поглед, изпивайки всеки сантиметър плът, непокрит от разкошната алена рокля.

Целта му е да ме унижи, да ме представи като откраднато бижу, ала за пръв път това не ми пречи. Виждам яростта, опънала лицето на Сьорен, когато ме оглежда. Без да подозира, императорът вършеше всичко вместо мен — и довечера нямаше да е трудно да повлияя на Сьорен. Трудно беше само да сдържам гнева си и към двама им.

— Ваше Величество — отвръщам и се приближавам до императора с реверанс. Лицето му червенее в опиянение. Както винаги, повдига брадичката ми нагоре и лепва длан на бузата ми, за да остави отпечатъка си върху пепелта, която бе посипала лицето ми. Продължавам да гледам надолу, ала с крайчеца на окото си наблюдавам неспокойствието на Сьорен, който гледа баща си с леден гняв.

— Тази вечер ще седнеш до мен — обявява императорът, докато се изправям, и посочи стола от лявата си страна. Онзи, който едно време бе заемала императрицата. Отпива щедра глътка от обсипания си с божествени камъни бокал и го оставя обратно на масата. По брадата му потрепват капчици червено вино, които приличат на кървави пръски.

— За мен е чест, Ваше Величество — отвръщам.

Въпреки че не беше нещо неочаквано, усещам как стомахът ми се свива, докато сядам на сантиметри от императора и точно срещу Сьорен. Макар и да разбирам, че планът работи, щом и двамата ме гледат, все още ми коства безброй усилия да не се възпротивя.

— Тази вечер сте доста красива, Принцесо на пепелта — казва императорът с похотлива усмивка, преди да се обърне ухилено към сина си. — Не е ли красива, Сьорен?

Дразни го, осъзнавам. Значи все пак вниманието, което Сьорен ми бе отдавал, не бе останало незабелязано от императора, ала вместо да го ядосва, това само го радваше повече.

Сьорен само свива рамене, сякаш не го интересува, макар че старателно избягва да ме погледне. Сетне промърморва нещо, забил поглед в чинията пред себе си.

Императорът вдига бокала за поредната глътка, и го оставя с трясък на масата, което кара и двама ни със Сьорен да подскочим, а останалите гости на масата да замлъкнат. Те се правят, че не се интересуват от разговорите тук, но, естествено, че слухтят.

— Не те чух, Сьорен — казва императорът. — Попитах те нещо и очаквам да ми отговориш.

Сьорен трепва от гласа на императора, но най-после вдига поглед към мен, извинителен и изпълнен с болка.

— Казах, че е красива, татко — отвръща той, ала всяка дума е остра като нож.

Императорът се смръщва от тона на сина си така, сякаш му бяха задали загадка, чийто отговор не може да отгатне. Устата му се изкривява и той отпива още една глътка от бокала си. Щом се обръща към мен, погледът му е премрежен.

— Май не ми благодарихте, Принцесо на пепелта — изрича той. — Нима не харесвате роклята, която ви изпратих?

Искам да го погледна право в очите и да му се изплюя в лицето. Но сега не съм кралица Теодосия, а лейди Тора, и просто прехапвам устни и стисвам плата покрай дълбокото деколте.

— Разбира се, че съм благодарна, Ваше Височество — промълвявам с треперещ глас. — Много съм благодарна. Роклята е великолепна.

Той изръмжава като вълк, застигнал плячката си, и сърцето заудря в гърдите ми, а дланите ми се изпотяват. Хората в далечния край на масата отново захващат разговорите си, ала срещу мен Сьорен така силно стиска ножа си за хранене, че кокалчетата му се белеят. Императорът отпуска длан върху бедрото ми, разголено от цепката на роклята.

— Добро момиче — прошепва така, че да го чуя само аз.

Впрягам цялото си самообладание, за да не се отдръпна, и вместо това го поглеждам.

„Ще те изгоря до пепел“, повтарям си на ум. Представям си го — факлата в ръката ми, безжизненото му тяло върху купа сено. Ще допра факлата до него, и той ще изгори, и аз ще се усмихвам, и може би най-сетне ще се почувствам свободна.

— Достатъчно.

Гласът на Сьорен прозвучава толкова тихо, че едва го долових измежду музиката и жуженето на разговорите наоколо. Ала императорът го чу ясно и се напрегна, а пръстите му около бедрото ми го стиснаха така внезапно, че потръпнах. Той се вторачва мълчаливо в Сьорен — сякаш цяла вечност — с безмилостните си ледени очи. Но Сьорен устоява на погледа му така умело, че останалите на масата се отказват да се правят, че не подслушват. В стаята настава тишина и чувам бумтенето на сърцето си.

— Какво каза, Сьорен? — попита императорът и макар че поддържа учтивия тон, в гласа му се процежда змийска отрова и звън от счупени стъкла. Убедена съм, че са го чули чак в другия край на залата.

Бучката в гърлото на Сьорен подскочи, ала той не отстъпи, както може би очаквах, че ще направи. Погледът му за миг се спира на мен, преди да обходи и останалите около масата. Някак разбирам какво става в главата му, докато ги оглежда и преценява как изглежда ситуацията през техните очи. Сьорен не знае как работят кралските дела, но добре познава битките, и е наясно кога се е озовал насред схватка. Знае, че ако сега обяви война за мен, ще подпише документа ми за екзекуция. Знае, че ако отстъпи, пак щеше да последва горе-долу същото.

В рамките на няколко секунди гледам как преценява ситуацията от всички страни, преди да вземе решение, да се изправи на крака и да облегне длани на масата пред себе си, видимо изтощен.

— Казах, достатъчно, татко — повтаря той вече по-силно, за да го чуят всички в стаята. — Сега не е вечер, в която да празнуваме победа, особено когато толкова много от хората ми загинаха във Вектурия.

Ако императорът можеше да убива с поглед, Сьорен щеше да е мъртъв на секундата, ала не последва нищо.

— Тази вечер — продължава Сьорен, отмествайки очи от баща си и поглеждайки останалите придворни, — е вечер на траур, в почит към онези, които загубихме в битка, която изобщо не биваше да се състои. Беше загубена кауза, защото нямахме причина да нападаме Вектурия, и стотици каловаксийци загубиха живота си.

Последва тишина, която продължи сякаш цяла вечност, преди един плешив мъж от другия край на масата да се изправи. Разпознах го от последното си наказание — беше един от придворните, който бе загубил сина си в битката при Вектурия.

— Така е — съгласява се той и вдига бокала си с вино.

Един след друг още мъже и жени се присъединяват към него и вдигат чашите си към Сьорен с одобрителни викове, за да поменат загиналите. Не след дълго по-голямата част от залата вече стои на крака, а дори и онези, които все още седят, изглеждат изумени и несигурни.

Захватът около бедрото ми отслабва и императорът заоглежда залата почти враждебно. И когато осъзнава, че няма как да спечели, бавно се изправя от стола си и хваща бокала с виното.

— Добре казано, сине — казва той и макар че се усмихва на Сьорен, зъбите му хищнически проблясват. — Минута мълчание за онези, които загинаха във Вектурия. Тези мъже се биха с чест и ще бъдат посрещнати с чест от предците си.

Ала щом Сьорен бе надигнал глас веднъж, вече нямаше връщане назад.

— Не загинаха с чест. Загинаха от алчност — промълвява през зъби той и зная, че не говори само за войниците, а и за майка си. Но не е толкова глупав, че да обвини императора в убийство пред всички.

Императорът се усмихва леко.

— Е, значи следващия път ще поискам мнението ти, преди да взимам решения, Сьорен.

— И може би така е редно — отвръща на свой ред Сьорен. — Но, както казах, това не е вечер за празнуване. Ще замълчим в памет на загиналите, а след това предлагам да приключим вечерята по-рано в тяхна чест.

Като тетива, опъната до предела на скъсване, императорът е на прага на търпението си.

— Така ще бъде най-добре — съгласява се той.

Внезапно се питам дали изобщо ще бъде нужно да набеждавам императора за убийството на Сьорен, дали той ще го стори със собствените си ръце. Но императорът е мъж, който действа бавно, но и не обича да чака дълго.

Прекланяме глави в тишината. След няколко секунди вдигам поглед и виждам, че Сьорен ме наблюдава. Всички около нас са затворили очи, затова безгласно промълвявам „В полунощ“. Погледът му сякаш натежава, когато ми кимва и навежда глава отново.