Принцеса на пепелта

ДРАГОНСБЕЙН

ПРИЗОРИ БЛЕЙЗ ВСЕ ОЩЕ СПИ до мен и съм сигурна, че ще продължава да спи още дълго време. Това е хубаво, казвам си. Докато се правеше, че е една от Сенките ми, беше твърде зает, за да може да се наспи, така че сега наваксваше. И толкова.

Но все още не мога да забравя думите на Сьорен, нито да се измъкна от усещането, че е прав.

Вратата проскърцва и на прага застава Артемизия със синьо-сивкавата си коса. Все пак вече нямаше никаква причина да я крие.

— Наближаваме кораба на майка ми — обявява тя, без да увърта. — Трябва да станеш и да се приведеш в по-кралски вид.

Не се засягам от забележката й, най-вече защото знам, че е права. Косата ми е сплъстена от солената вода, а кожата ми е загрубяла и напукана от бурния вятър снощи. В момента със сигурност не приличам на никаква кралица.

— Събуждай ги и тях — добавя, посочвайки Блейз и Херон. Погледът й се плъзга над спящото лице на Сьорен, сякаш той изобщо не е там.

— Блейз се нуждае от сън — отвръщам аз. — Аз, ти и Херон можем да отидем сами.

Артемизия изсумтява, но не възразява.

— Тогава, щом се събуди, му кажи, че идеята е била твоя. Хич няма да е доволен, че пропуска събитието.

Тя се измъква точно толкова тихо, колкото се и бе появила, а аз се навеждам от края на леглото, за да погледна спящия на земята Херон. Подбутвам го съвсем леко, но той се сепва в съня си и тъмните му очи започват да оглеждат помещението, без да виждат нищичко. Поема си дълбоко дъх, ала звучи така, сякаш се дави.

— Херон — промълвявам нежно, въпреки че пръстите му болезнено се впиват в ръката ми. Познавам този тип кошмари и знам как да ги прекъсна. — Аз съм, Тео — уверявам го и слагам ръката си върху неговата. — Ти си добре, всички сме добре.

Той постепенно идва на себе си и каквито и кошмари да се опитваха да го тормозят, бяха прокудени. Малко преди да ме погледне, виждам как страхът в очите му избледнява и погледът му се прояснява.

— Извинете, Ваше Височество — отвръща той и пуска ръцете ми. — За момент… за момент си помислих, че отново съм в мината.

— Не е нужно да ми се извиняваш, Херон, макар че ако накараме Артемизия да ни почака още малко, ще се наложи да отправиш извиненията си към нея — предупреждавам го. — И все още можеш да ме наричаш Тео.

Той се изправя на крака и се привежда, защото беше толкова висок, че имаше опасност да се удари в тавана. Сетне ми подава ръка, за да ми помогне да стана, и аз я хващам не толкова защото се нуждая от помощ, а заради краткия приятелски допир.

— С цялото ми уважение, Ваше Височество, но не мисля, че е редно — отвръща той с уморена усмивка. — Важно е да напомним на Драгонсбейн не просто коя сте, но и каква сте.

Стомахът ми се свива и внезапно ме жегва разкаяние задето сложих приспивателни в чая на Блейз. Защото макар и да звучеше егоистично, не можех да си представя как ще се изправя пред хората от Драгонсбейн без него, особено след всичко, което бях чула досега. Опитах се да прикрия страха си.

Срещаме Артемизия на палубата. От там трябва да се прехвърлим на много по-голям кораб с пърпорещи на вятъра черни платна. Стотици лица ни наблюдават в очакване от палубата и от многото прозорчета отстрани.

— Така ли не можа да направиш нещо с косата си? — заяде се Арт.

— Какво по-точно? За всеобща изненада, Сьорен не превозва продукти за коса на борда — отвръщам й по същия начин.

Тя извърта очи.

— Тогава поне махай и се усмихвай. Хората ще разказват на внуците си за този ден и за първия път, в който са видели кралица Теодосия.

Това са изненадващо оптимистични мисли от страна на Артемизия, но си позволявам да им повярвам. Щеше да има бъдещи поколения. Щяхме да оцелеем. Трябваше да оцелеем. Ала веднага щом си помислих това, ме осеня тъжна мисъл.

— Искам веднага да видя майката и брата на Елпис, за да им предам съболезнованията си — казвам на Артемизия.

Тя извръща поглед, но Херон се намесва:

— Ако нямате нищо против, бих искал да се присъединя — добавя тихо той и сега осъзнавам, че сигурно и той се чувства толкова виновен, колкото и аз. От него се очакваше да отведе Елпис от тейна, след като е приключила с отровата.

Артемизия се прокашля.

— Тя загина като герой. Някой ден ще пеем песни за нея — добавя той.

— Беше на тринайсет — отвръщам. — Твърде млада, за да бъде герой. Трябваше да я оставя да се порадва на детството си още мъничко.

— Но тя никога не е била дете — възразява Арт, с пламък в очите, докато наблюдава как от големия кораб спускат въжена стълба. — Детството й бе отнето от тях, не го забравяй. Те са врагът. Ти й даде шанс да бъде нещо повече от жертва и тя го прие радушно. Това беше нейната съдба и да я принизявате отново към една обикновена потърпевша е незаслужено. Ще се погрижа да се срещнете със семейството й, но държа да им кажете именно това. Не вие убихте Елпис, а императорът.

С Херон сме прекалено втрещени, за да отвърнем. Това е по-мило, отколкото бях очаквала от Артемизия, и макар и да не потушаваше напълно чувството ми за вина, поне мъничко го смекчи.

— Хайде — подканва Арт, щом стълбата стига до нас. — Аз ще се кача първа, след мен е Тео. Херон, ти ще бъдеш последен, за да помогнеш в случай, че Тео падне.

— Няма да падна — нацупих се, макар че внезапно ми хрумва, че е напълно възможно. След цялото плуване и изкачване вчера, чувствах ръцете си омекнали и безсилни. Но пък поне тази стълба беше късичка.

— Ще има тълпа — продължава да говори Артемизия, сякаш изобщо не съм се обаждала. — Аз ще направя път през нея, така че стойте близо до мен. Майка ми ще ни очаква в покоите си, далеч от безумната тълпа.

Тя хваща въжената стълба и започва да се изкачва. Реших да почакам малко, преди да я последвам. Болката в ръцете ми е добър начин да разсея притеснението, което ме мъчи. Вече започвам да усещам хилядите погледи, които се впиват в мен така, сякаш съм някой, който си струва да бъде гледан и слушан — а аз още не знам дали съм способна да бъда такъв човек.

Стигам догоре, а Артемизия вече ме очаква с протегната ръка. По лицето й е изписана паника.

— Съжалявам, Тео — тя ме издърпва на палубата и зашептява така забързано, че почти не мога да разбера какво ми казва. — Майка ми все пак е излязла да те посрещне лично, но има нещо, което не знаеш…

— Теодосия.

Познавам този глас. От него по гърба ми полазват тръпки и сърцето му забива силно, и ме изпълва такава надежда, каквато не съм изпитвала от десетилетие. Знам, че е невъзможно, но мога да разпозная този глас навсякъде.

Арт отстъпва встрани и първото нещо, което виждам, е многолюдна тълпа на палубата, и всеки ме гледа щастливо. На раменете на неколцина седят деца. Повечето изглеждат така, сякаш биха се зарадвали повече на храна, но пък нямаше такива гладуващи като робите в столицата.

Тълпата се разделя и една жена се приближава към нас.

Тя има лицето и гласа на майка ми, както и същите тъмни очи, пълни бузи и плътни устни. Същата изправена и горда стойка. Същата непокорна черна коса, която навремето ми позволяваше да сплитам. Същите лунички, които един астрейски поет бе описал като „най-божествените съзвездия“.

Приисква ми се да извикам и да се втурна към нея, но Артемизия ме сграбчва за рамото и лесно разбирам, че това е предупреждение.

Майка ми не е жива. Знам го. Видях как животът я напуска.

— Това някаква шега ли е? — произнасям през зъби, докато жената приближава, нащрек пред погледите на хората. На моите хора. Старая се да не трепвам, да не се хвърля в обятията й.

Тя свива вежди точно така, както някога правеше майка ми, ала очите й са натежали от тъга.

— Не е нарочно — отвръща жената с нейния глас. — Не си ли я предупредила? — пита тя Артемизия.

До мен, Артемизия е изправена като войник.

— Не искахме да рискуваме… Ако Тео бе измъчвана… — Въздъхва и се прокашля леко, после се обръща, за да ме погледне. — Тео, това е владетелката на Драгонсбейн.

Жената се усмихва с устните на майка ми, но в тази усмивка не грее онази топлина, която бе присъща на мама. В тях прозира строгост и горчивина, които тя никога не бе притежавала.

— Можете да ме наричате леля Калистрейд, ако искате.

— Майките ни са близначки — добавя Артемизия, но аз едва успявам да я чуя. Едва успявам да чуя и Херон, който се изкачва по стълбата и застава на палубата до мен.

За мен тези думи са лишени от смисъл. Знам единствено, че в момента гледам лицето на майка ми — лице, което мислех, че никога няма да зърна отново. Има неща, които съм забравила за нея — като например колко гъсти бяха веждите й, или пък как изглеждаше нослето й. Забравила съм как косите й щръкваха леко, освен ако не ги загладеше с мазило.

— Айрин е родена пет минути преди мен — продължава да говори жената с лицето на майка ми. — И макар и разликата ни да е малка, това означаваше, че тя е наследницата, а аз съм резервният вариант.

— Ако майка ми е имала близначка, щях да знам — отвръщам, все още неспособна да повярвам на онова, което виждам.

Тя свива рамене.

— През по-голямата част от живота ви, съм живяла на другия край на света — подема тя. — Кралският двор никога не е бил моето място. Сигурна съм, че сме щели да се срещнем в даден момент, особено ако обсадата не се бе състояла — тя спира за момент и стисва устни, а погледът й омеква, докато оглежда лицето ми. — Не мога да ви опиша колко щастлива съм да ви видя. Чувствам се така, сякаш частица от нея се е завърнала.

И макар и да изрича тези думи, усещам, че не е искрена. Те са повече за публиката, отколкото за мен, и съм наясно, че трябва да отвърна с нещо подобаващо.

— И аз изпитвам същото — уверявам я, макар и да продължавам да си напомням, че тя не е майка ми. Не познавам тази жена и със сигурност не знам дали мога да вярвам на онова, което ми казва.

Изправям се смело.

— Сигурна съм, че имаме много неща, които трябва да обсъдим, лельо — добавям, лепвайки си онази фалшива усмивка, която винаги носех в кралския двор. Същата, която се надявах, че никога повече няма да използвам отново.

— Така е — съгласява се тя със същата усмивка. — Разбрах, че сте ми донесли подарък.

Сетих се, че подаръкът е Сьорен, който в момента спеше с вързани крака и ръце.

— Принц Сьорен не е за вас. Той е политически затворник — заявявам. — Докато е тук, ще се отнасяме възможно най-хуманно с него.

Тя присвива устни.

— Очаквате да храним каловаксиец, докато ние живеем само с половината от провизиите си? — възмущава се тя. — Що за разплата е това?

— Времето за разплата още не е дошло — отвръщам равно, а сетне надигам глас, така че и тълпата да ме чуе добре. — Все още сме замесени в игра, в която имаме малък шанс да спечелим, и принцът е единственото ни асо. Трябва да го поддържаме в добро състояние, иначе ще ни бъде безполезен.

Владетелката на Драгонсбейн за миг поглежда встрани, към тълпата, а щом отново се обръща към мен, усмивката й е още по-широка и по-фалшива от преди.

— Разбира се, Ваше Височество. Лично ще се погрижа.

Тя извиква на двама мъже:

— Доведете затворника на кораба.

— Ще го проверявам редовно, за да съм сигурна, че се грижите добре за него — уверявам я.

Но щом се обръща към мен, усмивката й изглежда направо хищна:

— Не мисля, че ще бъде нужно — отвръща тя. — Нито пък мъдро. Някои хора вече разправят, че принцът ви е твърде мил.

Думите й са добре прицелени и ми е трудно да запазя деловия си израз. До мен Херон се изпъва като струна, която всеки момент ще се скъса:

— Внимавайте как говорите на вашата кралица — предупреждава я той, и макар че гласът му беше тих, в него се усеща известна закана.

Веждите на владетелката на Драгонсбейн потрепват насмешливо:

— Само давах съвет на племенницата си. Хората говорят и трябва да внимаваме какво казват, за да не ни наранят.

— Тогава да дойдат да ми го кажат в лицето — отвръщам й с леден тон. — А междувременно принцът ще се храни с половината от моя дял.

— И от моя — добавя Херон секунда по-късно.

За момент, Артемизия изглежда така, сякаш щеше да се присъедини към нас, ала в присъствието на майка си се бе превърнала в сянка на момичето, което беше — сега тиха и несигурна, каквато никога не съм я виждала. Разбирам я. Все пак аз не помня да съм виждала майка си ядосана, но съм сигурна, че би изглеждала точно така, както ме гледа владетелката на Драгонсбейн в момента — стиснала челюст, със суров поглед и свити устни. За миг се чувствам като дете, което всеки момент ще го накажат. Ала не съм дете. Аз съм кралица и съм се сблъсквала с много по-страшни неща от тази жена. Затова се изправям гордо и издържам на погледа й, докато най-после тя не отмества своя.

— Както пожелаете, Ваше Височество.