Принцеса на пепелта

ИМПЕРАТРИЦАТА

ЕДВА ОБЯД Е, КОГАТО ПО вратата се почуква рязко и официално и сърцето ми започва да препуска. Аз бях тази, която задейства нещата, напомням си аз, но това не прави нищо, за да успокои нервите ми. Императорът няма лесно да приеме, че синът му му се противопоставя, и той ще намери начин да ме обвини за това. Устата ми е суха, без значение колко преглъщам, и не мога да си наложа да не треперя, докато Хоа отива към вратата. Скривам ръце в гънките на роклята си и започвам да се боря с обърканите си, обезумели мисли, да не им позволя да се изпишат на лицето ми.

Ясно съзнавам, че Блейз и другите ме гледат. Те и без това вече си мислят, че съм слабо, пречупено момиче. Не мога да ги оставя да ме видят и уплашена. Трябва да им покажа, че мога да бъда силна и уверена. Теодосия вместо Тора.

Пресичам стаята, за да застана до поста на Блейз и гласът ми преминава в шепот.

— Спомни си какво говорихме. Унижението на банкета беше леко неудобство в сравнение с това, което ще се случи сега. Но ти няма да направиш нищо. Ще го оставиш да се случи и ще стоиш тихо. Разбираш ли?

Той не отговаря, но аз почти мога да усетя как в момента ври и кипи разправия. Аз искам от него да тръгне срещу Ампелио. Той може и да ми беше кръвен баща, но е ясно, че за Блейз е бил духовен такъв. Настояването ми Блейз да наруши обещанието си към него е жестоко, но пък необходимо.

— Аз съм твърде ценна, за да бъда убита — уверявам го аз, смекчавайки гласа си. — Тази ми защита е достатъчна.

Той измърморва нещо в отговор и аз нямам друг избор, освен да приема това като съгласие.

Хоа влита обратно в стаята с мълниеносна походка, а изражението й е непроницаемо. Тя незабавно започва да подръпва роклята ми и да изглажда намачкването, което се е получило от седенето цяла сутрин.

— Императорът ли? — питам аз.

Очите й за кратко се стрелкат към моите, преди да се отклонят. Тя поклаща глава. През мен преминава облекчение и разхлабва кобрата, свила се около корема ми. Налагам си да не избухна в неконтролируем смях.

— Тогава принцът? — предполагам аз, докато тя разресва косата ми с пръсти и я прихваща отзад с инкрустиран с перли гребен.

Още едно поклащане на главата.

Аз се намръщвам и наум преминавам през списък с хора, които също биха могли да я хвърлят в такава треска, само че не се сещам за никого. За кратко мисля дали пък не е тейнът и това ме кара отново да потръпна, докато не си спомням, че той инспектира мините. Все пак трябва да е някой важен, но никой, с изключение на Кресцентия — и сега, очевидно, Сьорен, — не ми обръща лично внимание.

Хоа ме оглежда за последен път — от върха на главата ми до обутите ми в сандали крака, — преди уверено да ми кимне в знак на одобрение и да ме побутне не съвсем нежно към вратата, където ме очакват двама пазачи.

Зная много добре, че не бива да питам охраната си къде отиваме. Повечето каловаксийци — дори и тези, които нямат титли — се отнасят към мен сякаш съм животно, а не момиче. Макар това да не е съвсем точно. Виждала съм много каловаксийци да говорят с кучетата и конете си с известна доза доброта.

Дотолкова съм свикнала със звука от стъпките на моите Сенки, че почти съм спряла да ги чувам, но сега съм прекалено чувствителна. Въпреки обещанието си, аз се съмнявам, че ако се стигне до бой с камшик или друго подобно наказание, Блейз ще може да запази мълчание.

Едно време, когато бяхме малки, той ме мразеше заради това, че навсякъде се влачех след него. Той бягаше, криеше се, обиждаше ме, но аз така и не го оставях на мира. Един ден, проучвахме един тунел в изоставените тъмници под двореца, той окончателно загуби търпение. Затвори ме в тунела и залости вратата. Стоях там само десет минути, преди Птичката да ме намери да плача, но това беше най-голямата неприятност, в която той някога се бе забърквал.

— Един ден тя ще бъде твоя кралица — му каза баща му по-късно. Не си спомня бащата на Блейз да е бил гневен човек. Беше от онези рядко срещани хора, които слушаха далеч повече, отколкото говореха, и никога не повишаваха глас. В този ден обаче аз го видях наистина ядосан. — Ако искаш да бъдеш пазител, ще я пазиш с всичко, което имаш, защото без нея няма да има Астрея.

И ако е дал същото обещание и на Ампелио, много се съмнявам, че ще изпълни моята заповед, независимо от това дали съм кралица, или не.

Моля те, не позволявай да се стига до това, примолвам се аз на който там бог слуша.

Астрейските богове са ми леко объркани в съзнанието, но съм почти сигурна, че няма Бог на шпионите. Делза, дъщерята на Сюта и богинята на заблудата, вероятно е сред най-близките, макар дори да не съм сигурна, че тя ще успее да ме спаси от това, което ме очаква.

Стражата ме отвежда надолу по коридорите към кралските покои и аз трябва да насилвам краката си, за да продължат да се движат напред. Гърдите ми се стягат, докато накрая едва мога да дишам. Не съм идвала тук, откакто това бяха покоите на майка ми. Само че сега те вече са неразпознаваеми. Стените са освободени от картините, които някога висяха окачени тук, цветните витражи са напукани и потъмнели.

Въпреки това, колкото и различно да е това място от онова, което си спомням, то сякаш е навестявано от призрака на майка ми, а присъствието й тежи на раменете ми като погребалния покров, който тя така и не получи. Дочувам смеха й в тишината — начина, по който той отекваше през коридорите — това беше последното нещо, което чувах всяка вечер, преди да заспя.

Охранителите ме избутват през една врата и аз веднага правя реверанс, без дори да поглеждам нагоре, а сърцето ми подскача в гръдния ми кош. Който и да ме чака тук, трябва да е някоя важна персона и всеки намек за неуважение би ми струвал скъпо. Приближават стъпки — по-леки и по-бавни от тези, които очаквах. Червена копринена пола и златни чехли изпълват погледа ми, докато наситеният аромат на рози гъделичка носа ми.

Императрицата. Макар тя да е сравнително по-добрия избор от императора, аз не съм особено убедена, че съм благодарна за това. С императора поне знам какво е положението. Разбирам правилата на игрите му, дори и ако мами, както обикновено прави. Но дори не мога да започна да се опитвам да разгадая какво иска императрицата от мен, а докато я гледам, имам чувството, че виждам бъдещето си, ако се проваля. Колко време ще мине, преди собствените ми очи да станат толкова празни и далечни?

— Оставете ни! — нарежда тя. Гласът й не е по-силен от шепот, но охраната изпълнява казаното и затварят вратата зад себе си с трясък, който отеква в по-скоро празната всекидневна. — Вярвам, че гърбът ти не е достатъчно изпочупен, че да ти пречи да стоиш права? — започва тя.

Побързвам да се изправя на краката си и изглаждам полите си. Стаята е голяма, но скромно декорирана. Има пет големи прозореца, наредени върху една от стените, и всеки от тях е покрит с пердета от дебело, червено кадифе, които не пропускат вътре ни следа от слънчева светлина. Вместо нея са запалени множество свещи — от един голям изправен еднометров свещник край вратата до една дузина високи колкото палеца ми, които бяха разположени върху широката, ниска маса в центъра. Тежкият, месингов полилей отгоре също е запален, но въпреки това стаята оставя впечатление за тъмнина и мрак. Има някаква сбирщина от столове, нахвърляни около масата, сред тях и столове с пискюли, канапета и кушетка — всичките изработени от червено кадифе и със златни рамки. Въпреки че е изпълнена с толкова много пламъчета, стаята е студена.

Това място е напълно различно от времето, когато беше дневната на майка ми. В спомените ми стаята беше ярка и уютна, обляна от слънчева светлина, прецеждаща се като през филтър през цветните витражи, имаше и дебел килим на геометрични форми, покриващ по-голямата част от пода. Удобни столове и дивани заобикаляха камина от слънчев камък, покрай която тя седеше в края на деня с най-близките си приятели и съветници. Спомените ми са мъгляви, но аз добре си спомням как тя се смееше с Ампелио, а в ръката си държеше бокал с червено вино, докато аз си играех с играчките на килима. Все едно още виждам как той й шепне нещо в ухото, а тя полага глава на рамото му. Не знам дали този спомен е реален, или не, но предполагам, че това няма никакво значение. Със сигурност не мога да разпитам никой от двамата по въпроса.

Премигвам, за да изтрия тази мисъл, и се принуждавам да се съсредоточа върху императрица Анке. Минаха години, откакто съм била толкова близко до нея, но при официални поводи, когато кожата й е обработена с кремове и сенки в количества, достатъчни за аптека. Годините не са я пощадили и са превърнали лицето й в подобие на наполовина разтопена свещ, а косата й е тънка и на петна. Червената копринена рокля е фино изработена, но е провиснала върху измършавялото й тяло и прави кожата й да изглежда още по-нездрава. Все още е млада — не е на повече от трийсет и пет, — но изглежда толкова по-стара, въпреки провесените около врата й камъни Сюта.

— Ваше Височество ме призова?

Малките й, млечни очи ме обхождат с поглед от главата до петите и устата й изрича:

— Реших, че е най-добре да поговорим на четири очи, преди да тръгнеш и да направиш нещо глупаво — започва тя. Грубостта в гласа й ме изненадва. Малкото пъти, в които съм я чувала да говори публично, тя винаги ми е звучала по-скоро като дете, отколкото като жена.

Оглеждам стаята. Зад нея не стои никой. Никой не е приклекнал зад групата фотьойли или дивана. И зад мен няма никой. Стражите са изгонени отвън пред дебелата врата. При височината на гласа, с който говори, никой друг не може да я чуе. И все пак, стомахът ми се свива.

— Не знам за какво говорите, Ваше Височество.

Очите й се задържат върху мен за миг, преди устата й да се извие в тънка усмивка и да си хване ръцете отпред. На всеки пръст има пръстен с божествен камък, като липсва само този на Глейди. Боговете забраняват жената да има сила, въпреки че императрицата със сигурност би могла да я използва.

— Ти си усъвършенствана лъжкиня, признавам това. Но той винаги е по-добър, не е ли?

Аз се боря с желанието си да преглътна или да погледна настрани. Издържам погледа й.

— Кой това? — питам аз.

Усмивката й става едва доловима.

— Много добре, малко агънце. Ще играем на твоята игра.

Този прякор убожда задната част на врата ми като досадно насекомо, което не мога да си позволя да пренебрегна. Тя ме наричаше така, когато посещаваше Сьорен по време на уроците ни. Това беше, преди аз да разбера мащаба на всичко, което се беше случило. Това беше, преди да объркам малодушието й с любезност.

— Не разбирам какво искате да кажете, Ваше Височество — продължавам аз, като запазвам гласа си равен.

Тя се обръща и се отдалечава от мен, плъзгайки се към стола с грацията на призрак, а след това потъва в него.

— Някой някога разказвал ли ти е как станах императрица, малко агънце? — интересува се тя.

— Не — лъжа аз. Чувала съм историята десетки пъти, като всеки следващ разказ беше напълно различен от предишния. Дори онези, които са били там и са видели случилото се със собствените си очи, представят своя собствена версия за приказката, в която има всичко — от триумф до трагедия.

Тя се обляга назад в стола и повдига брадичката си едва доловимо с няколко сантиметра. Погледът и е някъде далеч, дори когато гледа директно в мен.

— По-добре да седнеш — кани ме тя.

Колебливо присядам на стола най-близко до нея и се опитвам да имитирам надутия й официален език на тялото, като кръстосвам краката си при глезените и поставям ръце в скута си. Позата е неудобна, но именно така тя винаги седи — дори и сега, когато няма кой да я види освен мен.

— Аз съм родена като принцеса на Раджинка — малка страна по бреговете на Източното море. Четвърта дъщеря, без голямо значение, като изключим обещанието за брак по сметка. За щастие, един от нашите най-големи съюзници имаше син на възраст близка до моята. Нашият годеж бе сключен още преди втория ми рожден ден.

— Императорът ли? — питам аз.

Устата й потръпва в нещо като усмивка.

— Не и по онова време. Не. Аз го познавах като принц Корбинян. Всички го наричаха Корби, колкото и неприятно да му беше това. Срещнах се с него една когато бях на дванайсет, но от този момент нататък бях безнадеждно влюбена. — Тя се смее тихо и поклаща глава. — Предполагам, че сега ти е трудно да си го представиш онова върлинесто момче, винаги усмихнато. Караше ме да се смея. Пишехме си един на друг толкова сантиментални писма, че сега едва ли би повярвала.

Зная накъде върви тази история. Зная, че в крайна сметка той ще се държи жестоко с нея, а тя ще се побърка от страх и омраза. Мисълта за него като за момче, пишещо лигави любовни писма, е направо немислима — все едно да се опитваш да си представиш куче, което танцува валс.

— Сватбеният ми ден беше прекрасен. В небето нямаше нито един облак, а и не мисля, че някога съм била по-щастлива — това беше всичко, за което бях мечтала цели три години. Това беше всичко, за което бях отгледана. В това отношение, ти и аз сме били отгледани в много различни светове — отбелязва тя, задържайки погледа си върху мен, докато аз не поглеждам встрани. Тя се прокашля и после продължава. — Оженихме се в параклиса на семейния ни дворец, където за първи път, още като дете, се бях заклела на моя Бог.

Тя спира, за да си поеме дъх, или може би, за да се успокои. Досещам се вече горе-долу какво следва. В ни една от версиите историята не е приятна — поне не и за императрицата.

— Ние изрекохме обетите си под наблюдението на неговите и моите богове и през цялото време той не можеше да откъсне очи от мен. Имах чувството, че… Имах чувството, че ние бяхме единствените двама души в параклиса… Като че бяхме единствените двама души в света. И… Когато стана официално. Той вдигна ръка и даде сигнал, който тогава не разбрах.

Макар да знам какво се случва в историята, аз все още чакам да я чуя да го изрече и едва дишам.

— Хората на баща му обърнаха остриетата си срещу своите император и императрица, както и всичките му роднини. Просто за да е сигурно. Дори и малките деца, които едва бяха излезли от пелените си. Няколко и от благородниците — всеки, чиято лоялност Корбинян нямаше да може да си осигури. И когато с това бе свършено и подът на параклиса се хлъзгаше от каловаксийска кръв, те се обърнаха към моето семейство. Носенето на оръжия в място за поклонение е грях, така че те дори не успяха да се защитят. Това си беше клане.

Гласът й започва да трепери и аз не мога да спра да си мисля дали пък това не е първият път, в който тя разказва тази история. Та кой друг би я изслушал? Императрицата няма довереници, няма приятели, няма никой, който да е изцяло неин. И като мен, тя има нещо от себе си, което на всяка цена трябва да скрие от императора.

— Родителите ми, сестрите ми, братята ми, момичетата, с които ходех на уроци, лелите ми, чичовците ми, братовчедите ми. Всички те бяха мъртви, още преди да бях имала дори време да извикам. И когато това свърши, знаеш ли какво ми каза моя любим?

— Не. — Гласът ми излиза дрезгав.

— Аз ти дадох две държави, над които да властваш, любов моя. А ти сега какво ще ми дадеш?

По гръбнака ми полазват тръпки от тези думи.

— Защо ми казвате това? — интересувам се аз.

Тя затваря очи и й отнема малко време, за да се успокои. Треперенето й се забавя и когато тя отново отваря очи, облакът в тях е изчезнал, заменен от огън, на който не мислех, че е способна.

— Защото трябва да разбереш, че играеш опасна игра с опасен човек. Аз се опитах да я играя преди теб и изстрадах последствията.

Оглеждам стаята, очаквайки да видя дупки в стените, очаквайки да чуя как стражи нахлуват в стаята, готови да ни арестуват и двете, защото сме говорили срещу императора. Тя вижда това и се усмихва.

— Не, малко агънце. Аз се отървах от собствените си сенки преди години. Единственото, което бе нужно, бе едно десетилетие на послушание и подчинение на Корбинян и той си ги прибра… или предполагам, че ги е прехвърлил на теб. След достатъчно време и ти ще се отървеш от тях. След като Корбинян престане да те вижда като заплаха, или има някой, който може да използва срещу теб по начина, по който ме шантажира със Сьорен.

— Все още не съм съвсем сигурна какво точно искате от мен — заявявам й аз, но сама знам, че не звуча особено убедително.

Тя вдига рамене.

— Снощи при мен дойде синът ми. Каза, че имал някакви… притеснения по отношение на плановете на Корбинян за теб и се надявал, че аз бих могла да променя решението му. За щастие, бе достатъчно умен, че да дойде при мен, вместо да отиде направо при него. Разбира се, ти обаче си била още по-умна, като въобще си се обърнала към него.

Насилвам се да придам на изражението си невинен вид, макар да започвам да си мисля, че с нея това ще е безполезно.

— Принцът и аз станахме приятели, Ваше Височество. А аз бях… смутена, при това разбираемо, когато чух за плановете на императора и затова се обърнах към него. Като приятел.

Доста дълго време тя запазва мълчание.

— Аз си позволих да уредя алтернативен брак за лорд Далгаард — уведомява ме най-накрая тя. — Той го намери за напълно равностоен.

— Много съм ви благодарна, Ваше Височество — поемам си дъх аз. Това може би е първото истинско нещо, което й казвам днес.

Нейните тънки вежди се повдигат.

— Не искаш ли да знаеш чие благополучие бе изтъргувано срещу твоето?

Опитвам се да изглеждам отрезвяла, но някак си не мога напълно да се справя. Истината, колкото и проклета да ме накара да се почувствам, е, че мен изобщо не ме интересува кое разглезено и злобно каловаксийско момиче императрицата е изтъргувала наместо мен. Аз бих могла да ги наблюдавам всичките как умират, без дори да ми мигне окото.

Дори и Кресцентия ли? — пита в задната част на ума ми едно тихо гласче, но аз го пренебрегвам. В крайна сметка, Крес е твърде ценна, за да се ожени за някого като лорд Далгаард.

— Предполагам, Ваше Височество, че най-мъдрият избор би бил лейди Дагмар — отговарям аз. — Като се имат предвид огромните дългове на баща й и дълбоките джобове на лорд Далгаард, подобен брак би бил удовлетворителен за всички. Най-вероятно бащата на Дагмар се е опитал да се противопостави, като се има предвид миналото на лорд Далгаард, но тъй като все пак вие сте я поискали, а — и предполагам, че сте добавили нещичко към финансовия интерес, засвидетелстван от лорд Далгаард — той доста лесно се е предал.

Тя свива устните си.

— Имаш остър ум, малко агънце. И достатъчно разсъдък, за да го държиш скрит. Но не се заблуждавай: за теб ще бъде нагласен друг брак и е много възможно той да е още по-жесток.

— Не виждам кой може да бъде по-жесток от лорд Далгаард.

— Наистина ли? — Тя накланя глава на една страна. — Моят съпруг едва ли ще бъде първият император, убил жена си, за да вземе по-млада булка. Аз вече нямам какво да му дам в края на краищата — изрича тя небрежно. — Но ти си млада. Можеш да му дадеш още деца и да укрепиш контрола му над страната. Виждала съм го как те гледа. Предполагам, че целият двор е ставал свидетел… Включително и моят рицарски настроен глупав син. Той не е особено прикрит, нали?

Опитвам се да отговоря, но думите не излизат. Кобрата се е завърнала и се обвива около стомаха и гърдите ми толкова здраво, че съм убедена, че ще ме удуши. Искам да отрека думите й, но не мога.

Тя се изправя на крака и знам, че и аз би следвало да се изправя и да й направя реверанс, но оставам като вкаменена в стола си.

— Един съвет, малко агънце? Следващия път, когато затвориш прозорец, увери се, че това няма да отвори скрит капан под краката ти.

Тя е на половината път до вратата, когато аз успявам да проговоря.

— Въобще не знам какво правя — признавам аз, шептейки.

Но императрицата ме чува. Тя се обръща и ме поглежда с онзи неин смущаващ, нефокусиран поглед.

— Ти си агне в лъвската бърлога, дете. За момента оцеляваш. Това не е ли достатъчно?