Принцеса на пепелта

ТЕСТ

НИЕ СИ РАЗМЕНЯМЕ БЪРЗИ, ОТЧАЯНИ целувки по целия път на връщане, едва успявайки да се вместим в рамките на двата часа, отпуснати ни от Блейз. Сьорен и аз приемаме вечерния час много сериозно поради съвсем различни причини. Сьорен се страхува, че моят страж Сянка ще ни издаде на императора, докато аз се притеснявам, че Блейз ще си помисли, че съм в беда, и ще извърши нещо безразсъдно. Дори когато Сьорен ме целува пред вратата, водеща към гардероба ми, аз не мога да се възпра и продължавам да си мисля за целувката на Блейз от по-рано. Техните черти се размиват в съзнанието ми, докато накрая не мога точно да различа кой кой е.

— Ще се видим, когато се върна — обещава ми Сьорен. — Ще ти донеса нещо за спомен.

Спомен от Вектурианските острови, напомням си аз. Спомен от страна с нищо по-различна от моята, която Сьорен и хората му ще завладеят. Защото те са нашественици. И той е точно такъв.

Целувам го за последно, преди да отворя вратата на коридора и да започна да пълзя.

Зад мен ключалката изскърцва, когато се затваря, и макар да знам, че той прави това, за да задържи другите хора навън, аз имам чувството, че всъщност то е, за да ме задържи вътре.

Когато влизам, в стаята ми е тихо, като се изключи силното хъркане, долитащо иззад стената на Херон.

— В кърпа ми е вързан — казвам на когото ме слуша. — Или почти. Вече е наполовина влюбен в мен, а когато се върне от Вектурианските острови, ще мога да го довърша. Как се движат останалите неща?

Блейз се прокашля.

— Майката на Арт тръгна тази вечер, а корабът й е бърз. Би трябвало да стигне няколко дни преди тях. Няма да има много време да се подготвят сериозно, но може би ще успеят да ги задържат в залива. Каловаксийците мислят, че обсадата ще бъде лесна. Ако видят, че неприятностите са повече, отколкото си струва, много е възможно те и да се откажат.

Кимвам.

— Другите спят ли?

— Да. Почти изгрев-слънце е — отбелязва той.

Тялото ми е изтощено, но умът ми е буден, изпълнен с мисли за Драгонсбейн, свободата и звука от редкия смях на Сьорен. Опитвам се да не мисля за Блейз и неговата целувка, както и за това, че не искаше да ме погледне.

— Мисля да се присъединя към тях — информирам го аз и изпълзявам в леглото, без да си правя труда да си сменя роклята. — Ти трябва да направиш същото.

— Не съм уморен — отказва той. — А и освен това, някой трябва да наблюдава.

Започвам да протестирам, но напипвам под възглавницата си нещо твърдо, така че се протягам. Първият предмет е тънко острие от полирано сребро, прибрано в ножница. Бях забравила колко елегантни са астрейските ножове с филигранни дръжки и малки остриета — така различни от назъбените железни мечове, които каловаксийците предпочитат. Като онзи, с който убих Ампелио.

Вторият предмет е малък стъклен флакон, пълнен с не повече от една лъжица опалесцентна течност.

— Предполагам, че това не бива да го пия? — интересувам се аз, обръщам флакона в ръцете ми. През стъклото прониква топлина.

— Не, освен ако не искаш да се превърнеш в пепел отвътре навън — отвръща Блейз.

Едва не изпускам флакона, което би било катастрофално. Енкатрио — течен огън. Бях чувала слухове за Енкатрио, но рецептата е строго пазена тайна, която само малцина знаят. Дори императорът не е успял да се добере до нея, при това не поради липса на многократни опити.

— Нещо, което си помислихме, че би могла да предадеш на приятелката си и на нейния очарователен татко — продължава той ядно.

Стискам флакона с течността с копнеж и ужас. Тейнът населява кошмарите ми толкова често, колкото и императорът. Той е мъжът, който уби майка ми, който ме бие и тероризира, без да чувства никаква вина. Няма да изпитам никакви угризения на съвестта.

Крес обаче… Тя ми беше истински приятел, дори когато не би следвало да ми бъде. Пазила ме е като щит безброй много пъти, вдигала ме е да се изправям, когато вече не можех да стоя сама. Заради нея ставах от леглото сутрин, когато толкова исках да умра. Без Крес от мен нямаше вече да е останало нищо до деня, в който Блейз се появи. Как въобще бих могла да я убия?

Знаех, че ще се стигне до това — да се наложи да я предам заради страната ми. Но никога не съм си представяла, че това ще стигне толкова далеч. Спомням си начина, по който светлината напусна очите на майка ми, начина, по който ръцете й се отпуснаха върху моите. Мисля си за меча, пронизващ гърба на Ампелио, и как той притрепери и пое един последен дъх, преди да застине. В ума ми и двамата биват заменени от образа на Крес. Виждам очите й, усещам ръката й, наблюдавам как душата й бива изтръгната от тялото й.

Колко пъти тя ме е наричала своя „сестра по сърце“ — каловаксийски израз за приятелство, което е по-силно и от чувството за принадлежност към семейството, толкова силно, че двама души споделят едно и също сърце. Смятах го за глупаво, като се имаше предвид, че бащата на Крес бе причината, поради която вече нямах свое семейство, но сега усещам колко болезнено точен е този израз. Загубата на Крес, убийството й, ще издълбае в сърцето ми една гниеща дупка, която никога няма да зарасне.

Това е слабостта на Тора, казвам си аз, но не е така. Не съвсем.

— Тео — продължава Блейз, а в гласа му има предупреждение, от което не се нуждая. Не желая. Стискам отровата още по-силно и съм изкушена да я запокитя към стената — тази на Блейз.

Той ми даде надежда в момент, в който нямах никаква, и е моето спасително въже в тази буря, но точно сега ми се иска никога да не се бе връщал. Иска ми се да бях сама в тази стая, заобиколена от моите истински Сенки, и блажено неосведомена за всичко случващо се извън двореца. Иска ми се отново да бях Тора, защото на Тора никога не й се налагаше да прави избор.

Но аз и сега нямам избор. Не и в действителност. И точно от това ме боли най-много.

— Уморена съм. Заспивам — казвам му и набутвам отровата и острието обратно под възглавницата си.

— Тео! — Гласът му изплющява като платно на вятъра.

— Чух те — отговарям, наподобявайки тона му. — Не мога да го направя тази вечер, нали?

Дългото му мълчание натежава.

— Но ще го направиш — довършва той. Мразя съмнението в гласа му. Повече от ясно е, че той все още не ми вярва. Но пък и не мога да го обвинявам. Не съм сигурна, че и аз самата вече мога да се доверя на себе си.

Не отговарям, а и той не ме притиска, но знам, че търпението му няма да е вечно.