Принцеса на пепелта

ДРАКАР

СПОМНЯМ СИ КАК ХОДЕХ ДО южното пристанище с майка ми, когато бях дете. Отнемаше ни само петнайсет минути пеша, но Кресцентия предпочита каретите. Нейните роби се возят отвън, до кочияша, за да остане вътре повече място за нас. Не знам за какво ни е нужно толкова много място. Каретата е достатъчно просторна, така че и двете да можем да легнем изцяло на пейките и все още да остава достатъчно място и за двете робини също да седнат.

— Косата ми добре ли изглежда, Тора? — пита ме Кресцентия, потупвайки я напосоки, докато гледа през прозореца.

— Прекрасна е — уверявам я аз. И тя наистина е такава. Всичко в Кресцентия е прекрасно! Но след срещата с Блейз, във всяка дума, която й казвам, има сянка на лъжа.

— И ти самата изглеждаш много красива — отвръща тя, хвърляйки отново поглед към деколтето ми, преди очите й да се върнат обратно към лицето ми.

Тя млъква за миг, но очите й сякаш пробиват дупки — сякаш тя може да види всичките ми тайни, извадени на показ. За секунда съм готова да се закълна, че знае за срещата ми с Блейз, но това е невъзможно.

— Днес се държиш странно — обажда се след малко тя. — Добре ли си?

Истината напира вътре в мен. Разбира се, че не съм добре, иска ми се да й отвърна. Аз убих човек, който най-вероятно бе баща ми, осемдесет хиляди от моите хора са мъртви, а аз рискувам живота си, докато замислям измяна. Как може да съм добре?

Никога досега не ми се е налагало да пазя тайни от Крес. Тя е първият човек, на когото искам да кажа нещо. Но аз не съм глупачка. Крес може да ме обича, но най-вероятно обича страната си повече. Тя обича и баща си повече. По някакъв странен начин, аз дори не мога да я упрекна за това. Та в края на краищата нали същото може да се каже и за мен?

— Добре съм — отвръщам вместо това и се насилвам да се усмихна, но тя веднага прозира фалшивостта й.

— Това да не е свързано с онзи ужасен процес? — настоява тя.

Обяснението не е възможно най-доброто, но поне частично представлява истината.

— Беше доста страшно.

Аз се надявам, че тя ще разбере намека ми и ще промени темата, но вместо това тя се навежда към мен.

— Той беше предател, Тора. — Гласът й е нежен, но в него има и предупреждение. — Законът за предателството е ясен и е постановен от самите богове. Нито императорът, нито ти имахте избор.

А какво да кажем за предателството на императора? Той свали майка ми от нейния даден й от боговете трон. Бащата на Кресцентия преряза благословеното й от боговете гърло. Корбинян няма права над Астрея, няма право да се нарече неин владетел и следователно няма право да заклеймява предателството. Ако боговете следва да решават какво е предателство, то защо мъже като баща й и императорът са все още живи, докато майка ми и Ампелио са мъртви?

— Ти си права — лъжа я с усмивка. — В действителност не усещам вина за смъртта на този човек. Не повече, отколкото бих почувствала, ако бях стъпила върху хлебарка.

Вкусът на думите е отвратителен, но тревогата в нейното изражение изчезва и тя взема ръката ми в нейната.

— Баща ми каза, че императорът бил впечатлен от твоята лоялност — казва тя. — Императорът смята, че е дошло време да ти намери съпруг.

— Така ли? — повдигам вежди. Крес и аз често сме говорили за това да се омъжим за някои от момчетата на нашата възраст. За нас това беше игра. Нашите любимци се променяха толкова често, колкото и роклите ни, но единственото постоянно нещо бе, че двете смятахме да го направим заедно. Ще се омъжим за братя или приятели и ще отгледаме децата си така, че да са толкова близки, колкото сме и ние. Това беше една чудесна фантазия, но тя си остана само фантазия. Аз така и няма да се омъжа — осъзнавам, че ще съм изчезнала много преди този момент. Скоро ще настъпи времето, когато никога повече няма да видя Крес. Макар част от мен да копнее да е в безопасност и надалеч от това място, не мога да не скърбя за това. Тя винаги ще мисли за мен с омраза. Като за предател, който е убил момчето, за което тя е възнамерявала да се омъжи. Всички деца, които ние може би някой ден ще имаме, ще израснат от противоположните страни на една война.

— Какво друго са казали? — питам я аз.

Нещо тъмно преминава през изражението й и тя отново се отпуска назад и пуска ръцете ми.

— О, трудно ми е да си спомня. Общо взето, подобни неща. Как си била доказала, че имаш сърцето на истински каловаксиец.

Чудя се какво ли още е било казано, което тя сега отказва да повтори. Дали пък не са злорадствали за смъртта на майка ми? Или пък са правили коментари за брачното ми ложе? Може да са ме нарекли дивачка или изчадие с демонска кръв. Това няма да е първият път, в който ще съм чула подобни неща, а и на Кресцентия се спестяват такива разговори и е възможно да ги е пропуснала. Всичко в нейния свят е толкова красиво, блестящо и изпълнено с добри намерения. Аз просто нямам сърце да погубя всички тези илюзии.

— Много мило от тяхна страна — отвръщам аз с престорено скромна усмивка. — Споменаха ли някого определено?

Кресцентия се поколебава за миг, а очите й се отместват от моите. Тя започва да приглажда гънките на съвършено надиплената си пола.

— Лорд Далгаард май е изразил голям интерес към теб. — Тя се мъчи да звучи така, сякаш просто си говорим, но не успява съвсем. Не я обвинявам.

За своите седемдесет години, лорд Далгаард вече е имал шест жени — всяка следваща по-млада от предишната и всяка умираща при подозрителни обстоятелства. Първата му съпруга живяла достатъчно дълго, за да го дари с наследник, след което тялото й било изхвърлено на брега в една от страните, в която току-що били нахлули. Било прекалено обезобразено, за да можело да се разбере какво точно се е случило с нея. Другите жени си отишли в пожари, ухапани от бесни кучета или паднали от отвесни скали. Но още преди да умрат, те носели синини вместо бижута — къдрещи се около вратовете и ръцете им, отрупани в безпорядък по всяко парче открита кожа. Неговото богатство и близостта му с императора го правят недосегаем, но репутацията му превръща намирането на седма жена в нещо доста трудно.

Разбира се, ако лорд Далгаард се ожени за мен, това ще е удобно за всички. Той ще има жена, за която никой няма да се интересува какво ще й се случва с него, императорът ще получи голяма отплата, а аз ще се окажа в още по-голям затвор отвсякога.

Гледам навън през прозореца, за да прикрия лицето си, но веднага ми се приисква да не го бях правила. Навън столицата изглеждаше такава, каквато е била през по-голямата част от живота ми, но сега тя кара стомаха ми да се преобърне.

Някога красиви вили от полиран слънчев камък стояха гордо покрай брега, блещукайки на слънчевата светлина като самия океан. Улиците бяха широки и оживени, наблюдавани от скулптури от пясъчен камък на боговете, които се издигаха достатъчно високо, че да могат да се видят и от прозорците на двореца. Едно време столицата бе красива сцена, върху която дори най-бедните ъгълчета бяха чисти и грижливо пазени.

Сега, вследствие на обсадата, къщите са занемарени. Дори и след десетте изминали години все още има липсващи парчета от стени и покриви, закърпени със слама и гипс. Слънчевият камък не блести както преди, защото е обвит с мръснобяла морска сол. Многолюдните улици са почти изцяло изоставени, макар от време на време да виждам по някое измършавяло, приличащо на дух тяло да ни наблюдава през счупен прозорец или да изчезва в алея.

Това са моите хора и аз ги предадох със своя страх и бездействие. Докато аз се снижавах, те са гладували, а майка ми ме е гледала от Отвъдното със срам.

Когато каретата най-после завива към пристанището и спира, аз поемам дъх, сякаш бях забравила да дишам.

Тук отново има живот. Кораби са напълнили пристанището, а още повече се спотайват в открито море в очакване да акостират. Десетки опърпани котки крачат горделиво по доковете, сякаш те управляват дори когато се умилкват около моряците за остатъци от риба. Каловаксийските екипажи работят здраво. Русите им глави блестят на слънцето и всички изглеждат добре нахранени. Техните подпийнали, шумни гласове припяват морски песни, докато строят, търкат и махат налепи от долните части на корабите. Странното е, че няма астрейски роби, които да вършат тежката работа, макар че трябва да призная, че това е много мъдър избор. Оръдията, които са наредени от двете страни на корабите, могат лесно да затрият някой вражески кораб — или пък каловаксийски — в зависимост от това кой го управлява.

След като виждам това, духът ми се повдига. Ако императорът няма вяра на моите хора в близост до оръжия, значи той все още се бои от нас.

Броя корабите наум, за да разкажа на Блейз за тях. В пристанището има три дракара, на чиито носове са издигнати дървени глави на дракони. Те са достатъчно големи, за да превозват по сто воини всеки. По-навътре в морето има толкова голям кораб, че аз въобще се съмнявам дали ще може да се побере в пристанището. Той е двойно по-голям от дракарите и аз потрепервам, когато се замислям за това колко ли воини може да побере. Около него има също така и дузина малки кораби, които се клатушкат от вълните, но колкото и скромни да изглеждат те до големия кораб, не би трябвало да бъдат подценявани. Те не са били проектирани да бъдат големи. Предназначени са за бързо придвижване. Всеки от тях може да превозва петдесет души или може би по-малко в зависимост от това с какво друго е натоварен.

Блейз спомена някакво ново оръжие — нещо, наречено берсеркер, — но може би това е просто вид кораб. Каловаксийците имат толкова много имена за корабите си, че аз не мога да ги запаметя всичките.

Събирам корабите и техните екипажи — близо две хиляди воини при пълен капацитет. И това са само новите кораби. Има и други — по-стари, но все още действащи. Те биха могли да утроят това число. Какво планира императорът, че му трябват толкова много хора? Докато се чудя, вече знам точно как да разбера.

На пръв поглед принц Сьорен се слива с останалата част от екипажа. Той помага да се монтира златно платно, върху което е изрисуван каловаксийският магически знак на пурпурен дракон. Неговата обикновена, бяла, памучна риза е навита до лактите и излага на показ силните му, бледи ръце. Косата му като свила е отметната назад и завързана на опашка, подчертаваща по този начин силната му челюст и скулите.

Кресцентия, явно, също го е забелязала, защото издава лека въздишка до мен.

— Ние не би следвало да сме тук — казва тя, а ръцете й са стиснати здраво пред нея.

— Ами, предполагам, че вече е твърде късно — отвръщам с игрива усмивка. Хващам ръката й и я стискам успокоително. — Хайде, мисли за това като за подсилване на духа на нашите смели воини, преди да отплават за… Къде? Ти знаеш ли?

Тя се смее, клатейки глава.

— На север най-вероятно. Да доставят камъни.

Но това не са товарни кораби. Ако бяха натоварени с божествени камъни, те щяха да са потънали още преди да напуснат пристанището. Кресцентия не знае каква е разликата и аз дори не мога да й се сърдя за това. Ако обсадата не се беше случила и аз бях израснала като наивна и разглезена принцеса, доста се съмнявам, че и аз щях да имам какъвто и да е интерес към корабите. Но каловаксийците обичат своите кораби дори повече от децата си и информацията за тях може да се окаже ключът към отхвърлянето на тяхната власт.

Докато наближаваме, ние привличаме погледите на екипажа, предизвиквайки бурни поздрави и няколко вулгарни коментари, които се преструваме, че не сме чули.

— Принцът гледа ли към нас? — шепне Кресцентия. Бузите й са поруменели до нежнорозово, а тя се усмихва сладко на корабите, покрай които преминаваме.

Аз също слагам усмивка на лицето си, макар някои от тези мъже най-вероятно да са се били по време на обсадата, а пък тези, които са твърде млади, да са имали бащи, които са го направили. Двайсет хиляди останали. Думите на Блейз отекват в главата ми. Тези хора са убили десетки хиляди мои поданици, а аз трябва да им се усмихвам кокетно и да им помахвам, сякаш не ги мразя с всяка частица от тялото си. Но аз го правя, колкото и да ми се повдига от това, защото съм кралица и двадесетте хиляди мои поданици, които все още са живи, се нуждаят от мен.

Принц Сьорен е толкова съсредоточен в монтирането на платното, че заедно с останалите членове на екипажа си не поглежда нагоре. Изражението му издава пълна концентрация, докато той връзва сложни възли с набраздено от бръчки чело и присвита уста. Когато най-сетне успява да стегне здраво възела и да вдигне поглед, очите му срещат моите и се задържат върху тях един удар на сърцето по-дълго от необходимото, преди да се прехвърлят на Кресцентия. Блейз може и да е прав, колкото и нелепо да е това. Аз може и да съм девица в беда, но той не може да ме спаси от собствените си хора, нали? От баща си, от себе си? Едно чудовище не може едновременно да играе и ролята на герой.

Той предава такелажа на член от екипажа си и идва до ръба на кораба, скача небрежно на дока и се озовава на няколко метра пред нас. Преди още да е успял да се изправи, Кресцентия и аз вече сме се поклонили в дълбоки реверанси.

— Тора, лейди Кресцентия! — поздравява ни той, когато се изправяме отново. — Какво ви води към доковете днес?

— Жадувах за малко морски въздух, Ваше… — Аз спирам, когато той ме поглежда, за да ми напомни за нашето споразумение от снощи. — Сьорен. — Но когато Кресцентия ме чува да произнасям малкото му име, тя ми хвърля остър, подозрителен поглед. Изглежда, че няма как да спечеля, затова бързо премествам фокуса. — Не осъзнавахме, че тук текат такива събития. За какво са всички тези кораби?

Изражението му леко се поколебава.

— Нищо особено. Драгонсбейн причинява дребни проблеми по търговския маршрут. Миналата седмица потопи няколко наши търговски кораби — уведомява ни той.

Не му вярвам, поне не съвсем. Не и с всичката тази артилерия. Тейнът има няколко ръчно нарисувани карти, които висят по стените на дневната и макар те никога да не са ни били интересни на Крес и мен, ние често се наслаждавахме на красотата им и отбелязвахме разликите между пресъздаванията от страна на художниците. Как например тесен поток в едната карта е нарисуван като широка река в друга. Но аз си спомням, че нито една версия на търговските пътища не беше достатъчно широка, за да може да побере кораби с подобни размери. Във всяко изображение се наблюдаваха различни очертания, криволичещи през планините Хаптейн. А и когато каловаксийската армия нахлу в Астрея, те като цяло избягваха търговските пътища, въпреки че ако ги бяха използвали, времето им за придвижване щеше да се съкрати с цял месец. Корабите са били твърде големи, бе обяснил веднъж един учител по време на час, в който не внимавах особено. Те е трябвало да си останат в океаните.

— Съжалявам, че ще попречим на плановете ви — продължава Сьорен. — Не мога да си представя много пресен морски въздух да успее да премине през тази група и да не се вмирише.

— Моля те. За нас е чест да видим толкова много каловаксийци да работят така усърдно за страната си — уверявам го аз.

Възможно е и малко да преиграх. Дори Кресцентия ми хвърля слисан поглед.

— И вие ще ги водите? — пита тя, обръщайки вниманието си обратно към Сьорен.

Той кимва.

— След една седмица — уведомява ни той, а гласът му е изпълнен с гордост. — Това са вече финалните щрихи. Екипажът преминава през тях лично, като начин да се приведе в хармония с кораба. Това е стар каловаксийски обичай — обяснява ми той.

— Е, старият каловаксийски обичай е екипажът сам да съгради кораба — добавя Кресцентия през усмивка с трапчинка. — Но той беше изменен, след като корабите започнаха да се разпадат на съставните си части. Воините не са сред най-добрите корабостроители.

Очите на Сьорен искрят от смях, който не излиза от него, но тя изглежда доволна от себе си. Трапчинката й се уголемява.

— Определено не са — съгласява се и той. — Но може да ни се има доверие с такелажа и довършителните работи. Почти. Искате ли да ви разведа? — пита ни той.

Кресцентия отваря устата си, за да откаже възпитано, но аз успявам да отговоря първа.

— Да, моля те — отвръщам аз. — Това звучи завладяващо.

Тя ме ощипва от вътрешната страна на ръката, но се опитва да скрие раздразнението си от принца. Едва ли е искала денят й да премине в проверка на кораби и дори и аз трябва да призная, че кораби и завладяващо не могат да съществуват успоредно в едно и също изречение. Но трябва да покажа на Блейз, че мога да правя и нещо повече от това да се усмихвам и кървя.

Сьорен ни води към разнебитената стълба, прикрепена към корпуса на кораба, и помага с ръка първо на Кресцентия да се качи. През рамо тя ми хвърля гневен поглед, а аз отвръщам с окуражителен. Тя има предразположеност към морска болест, а каловаксийците смятат това за нещо много срамно. Ще трябва да измисля нещо, за да смекча по-късно раздразнението й. А ако тя иска короната толкова много, ще й се наложи да свиква с доста неудобства.

Когато идва моят ред и Сьорен ми подава ръка, аз оставям пръстите си да останат върху откритата кожа на ръката му няколко секунди по-дълго от необходимото, както съм виждала Дагмар да прави по време на партита. Това е кратко докосване, едва забележимо, но другата му ръка прихваща кръста ми по-здраво. Усещам очите му върху мен, но не мога да го погледна. Бузите ми почервеняват, когато успявам да се издърпам на палубата на кораба. След няколко секунди той стои до нас и жестикулира.

— Всеки от дракарите може да побере до сто човека — обяснява той, потвърждавайки оценката ми. — Двадесет гребла, дванадесет оръдия — продължава той и предлага на всяка от нас по една от ръцете си, преди да тръгне да ни развежда из кораба.

Неговите мъже спират работата си, когато приближаваме, и ни се покланят дълбоко.

— Това са лейди Тора и лейди Кресцентия, дъщерята на тейна. — Дочуваме как промърморват учтиви думи, въпреки че всички изглеждат насочени към Кресцентия, което не е никак изненадващо. Те са от онези мъже, които почитат баща й като жив бог, но заколиха майка ми като прасе. — А това, дами, е най-добрият екипаж на света — уведомява ни с усмивка Сьорен.

Един член на екипажа — млад мъж, малко по-голям от Сьорен, с изненадващо тъмна коса и златна кожа — присвива очи.

— Той винаги казва така.

— Защото така трябва, Ерик — отвръща Сьорен и му се усмихва в отговор. — Аз лично съм ви подбрал всички, нали така? Защо бих искал в екипажа си някой, който не е от най-добрите?

— Защо отказваш да си подстрижеш косата в това адско време? — продължава закачката Ерик. — Няма гаранция, че преценките ти ще са винаги правилни, Сьорен. Дори и да си принц.

— Особено ако си принц — добавя през смях един по-възрастен мъж с червендалесто, изгоряло от слънцето лице и голям корем.

Виждала съм как баща му екзекутира хора заради много по-малко неподчинение, но вместо това смехът на Сьорен се слива с техния. Разликата е шокираща, особено като се има предвид колко много Сьорен прилича на императора. Аз винаги съм ги смятала за донякъде взаимнозаменяеми — по същия начин, по който воините са горе-долу едни и същи. Като онези, които нападнаха двореца преди толкова много години.

— Добре ли се чувствате, лейди Кресцентия? — пита със загриженост Сьорен.

Осъзнавам, че Кресцентия е позеленяла през последните няколко минути, откакто се качихме на борда, въпреки че корабът е добре прикрепен и едва се поклаща.

— О, боже! — намесвам се аз, защото подозирам, че ако тя си отвори устата, за да отговори, оттам може да излезе нещо съвсем различно, а смятам, че върху принца вече бе повръщано достатъчно в рамките на една седмица. — Не исках да казвам нищо по-рано, но днес Кресцентия нещо не се чувства добре. Ние си мислехме, че малко морски въздух ще й подейства добре, но изглежда, че не е точно така. Може би е по-добре да се връщаме обратно в замъка.

Аз поставям успокоително ръка около раменете й и тя се отпуска върху мен.

— Може би е по-добре да я оставим да се успокои преди грубото тръскане с каретата — разсъждава Сьорен. — Ако мога да предложа, там под дърветата има едно прохладно място, на което може да се седне. Имате ли нещо против? — пита ни той.

Въпреки гаденето, Кресцентия бърза да се съгласи. Аз тръгвам, за да ги последвам, но Сьорен ме спира.

— Остани още няколко минути — моли ме той. — Ерик ще продължи обиколката. Ти изглеждаше наистина заинтересована.

— Бях. Още съм — съгласявам се малко прекалено бързо. — Добре ли си, Крес?

Кресцентия кимва, а очите й са почти два пъти по-големи от обичайното, докато се преместват от Сьорен към мен. Тя изглежда още по-зелена, но някак си си мисля, че това е по-скоро свързано с напрежението от това да остане насаме с принца, отколкото със самото море. Усмихвам й се насърчително, докато Сьорен й помага да слезе от кораба.

Би следвало да съблазнявам принца, а не да го предавам на Кресцентия, но това може да почака още един ден. Тези кораби са били построени поради някаква причина и аз съм готова да заложа десния си палец, че не е било, за да се защитават търговските пътища от един пират, който — поне през изминалата нощ — се криеше в нашето собствено пристанище.

— Кои части на кораба бихте искали да разгледате, лейди Тора? — пита ме Ерик.

Теодосия. Казвам се Теодосия.

Останалите членове на екипажа се връщат към обичайните си задължения, без да ме погледнат дори. Ако Крес беше все още тук, те щяха да следят всяка нейна дума и жест, но дори и с хубавите си дрехи аз все още съм астрейка и следователно не съм достойна за тяхното внимание. Това ме урежда много добре. Тъкмо ще ме улесни да получа информация.

Аз надявам най-невинната си усмивка и прокарвам ръка през неговата.

— Чувала съм истории за берсеркерите. Те толкова ли са страшни, колкото и звучат? С удоволствие бих се срещнала с някого от тях.

Челото му леко се набръчква и той мълчи няколко секунди, преди да отговори.

— Съжалявам, лейди Тора. В момента нямаме такива на борда и… ами, не съм убеден, че императорът би одобрил това, ако нямате нищо против да го кажа.

— А, разбира се — отвръщам аз, ухапвам устната си и започвам да си играя с края на плитката си. — Аз всъщност съм поласкана, че ме смятат за толкова опасна.

Той се смее, а напрежението по челото му се изглажда.

— Нещо друго, което бихте искали да видите?

Замислям се за момент, накланям глава настрани и се опитвам да изглеждам празноглава, докато умът ми ври и кипи.

— Не съм съвсем сигурна. Толкова дълго време мина, откакто съм била на борда на кораб, сър — признавам аз най-накрая.

Наблюдавайки Ерик, аз мога да кажа, че той няма титла. Косата и кожата му са прекалено тъмни, дланите на ръцете му са груби и по тях има големи мазоли. Дрехите му са били кърпени поне десетина пъти. Ако трябва да предполагам, бих си представила, че той не е чист каловаксиец, а по-скоро продукт на някогашна обсада някъде на изток, съжален от който там високопоставен баща е станал причина за раждането му.

След моето изказване вратът му става червен и той бързо размахва ръка.

— На борда на корабите няма господари, лордове или дори принцове, лейди Тора — обяснява ми той.

— Тогава може би не следва да има и дами — отвръщам аз и печеля усмивка.

— Става — съгласява се той. — Защо не започнем с носа и ще изминем целия път до края? — предлага той.

— О, да, моля! — възторжено възкликвам аз и го последвам към предната част на кораба. — Наистина бих искала да видя по-добре челната фигура на дракона. Вярно ли е, че те са толкова много на север, колкото са птиците тук?

— Не бих могъл да знам, лей… Тора. Аз тъкмо съм се учил да ходя, когато за последен път съм бил по на север от Грануел — признава той. — Нямам много спомени оттогава.

— Е, при всички положения, те трябва да са наистина великолепни, макар че не знам дали си струва да изтърпиш студа, само за да ги видиш — опасявам се аз.

Тогава ми идва една идея, макар да знам, че тя е опасна и може да завърши много зле, особено след гафа с берсеркерите. Но заплахата във формата на лорд Далгаард е по петите ми.

— Надявам се, че няма да стане твърде хладно в… О, къде ми беше казал Сьорен, че отивате? Аз никога не съм била много добра по география — довършвам смутено.

Той ме поглежда косо, но ако намира нещо странно във въпроса ми, не го коментира. Прокашля се.

— Да, имената лесно могат да се объркат — съгласява се той. — Но не се безпокойте. Вектурианските острови са доста по на юг оттук. Аз съм много по-загрижен от това да не се изпотим до смърт.

Това беше доста по-лесно, отколкото очаквах. Твърде лесно, не мога да се спра да не помисля, но пренебрегвам подозрението си. Та защо Ерик би сметнал, че това е нещо различно от случаен въпрос от един бездеен ум. На практика водим съвсем обикновен разговор.

Вектурианските острови. Повтарям наум името отново и отново, решена да го запаметя. Нещо, свързано с тях, ми звучи познато, но не мога да се сетя какво. Да се надяваме, че Блейз ще може.

Касетки с боеприпаси са подредени до оръдията. Аз бързо запаметявам числата в главата си. Всяка кутия може да държи приблизително десет гюлета, а до всяко оръдие има пет кутии. Аз преброих дванайсет оръдия от тази страна и може да се предположи, че от другата страна са разположени огледално… Това прави общо шестстотин изстрела. Ако същото се отнася и за другите две дракара, то това не е просто боен кораб. Това е военен кораб.

— Има ужасно много оръдия — отбелязвам аз, докато преминаваме покрай друга група.

— Обитателите на Вектурианските острови са диваци — обяснява ми Ерик и присвива рамене. — Не очакваме твърде много проблеми, но трябва да сме подготвени.

Решавам да изпробвам късмета си.

— Това ми звучи опасно — отбелязвам аз и прехапвам долната си устна. — Не мога да си представя защо е необходимо подобно пътуване.

Той отваря уста, за да отговори, но след секунда колебание отново я затваря.

— Нареждания на императора — отговаря той с напрегната усмивка. — Убеден съм, че той си има своите причини.

— Той винаги има причини — отвръщам аз, надявайки се, че усмивката ми изглежда по-естествена, отколкото я усещам.