Принцеса на пепелта

ТЕОДОСИЯ

НЕ СЪМ ИЗМИНАЛА И ДЕСЕТ стъпки надолу по коридора, когато една ръка се стоварва върху рамото ми и ме задържа. Идва ми да се бия, да бягам, бягам, бягам, докато не остана сама, за да мога да си позволя да крещя и да плача. Докато в мен отново не остане нищо друго освен празнотата. Ти ще живееш. Ще се бориш. Думите на Ампелио минават като шепот през ума ми. Но аз не съм боец Аз съм изплашената сянка на едно момиче. Аз съм един пречупен ум, прикрепен към треперещо тяло. Аз съм затворник.

Обръщам се, за да видя принц Сьорен, който е свел поглед към мен, а в обичайното му стоическо изражение сякаш има пукнатина, в която може да се долови загриженост. Ръката му е положена леко на рамото ми. Дланта и върховете на пръстите му са изненадващо груби.

— Ваше Височество! — Внимавам да запазя тона на гласа си равен, да скрия бурята, която ме разкъсва отвътре. — Да не би императорът да желае нещо друго от мен?

Мисълта за това би трябвало да ме ужасява, но вместо това аз не усещам нищо. Предполагам, че вече нямам нищо, което да мога да му дам.

Принц Сьорен поклаща глава. Той оставя ръката си да падне от рамото ми и се прокашля.

— Ти… Добре ли си? — пита той. Гласът му притежава онази далечна студенина, както винаги, но сега изглежда някак напрегнат.

— Разбира се — отговарям, макар да не мога да усетя тези думи като мои. Защото не съм добре. Аз съм ураган, едва удържан в кожата ми.

Ръцете ми се разтреперват и ги крия в гънките на полата си, така че принцът да не ги забележи.

— За първи път ли убиваш? — пита ме той. Най-вероятно е забелязал как паниката припламва в очите ми, защото бърза да добави. — Добре се справи. Това беше чиста смърт.

Как е възможно да е била чиста, когато имаше толкова, толкова много кръв? И хиляда вани да си взема, пак ще я усещам по себе си.

Гласът на Ампелио отеква в ума ми. Ти си дете на майка си. Дошло е време за отлитане на малките птички. Ти ще се бориш. Моята кралица.

Един спомен изниква и този път аз не се опитвам да го прогоня. Ръката му около моята, докато ме води към конюшните. Как ме вдига, за да седна на коня му, как се извисявам над него — на върха на света. Името на коня беше Талия и тя обичаше капчици мед. Усещането за ръката му на гърба ми, държаща ме в безопасност. Усещането на сабята, която прорязва кожата му.

Жлъчен сок отново се надига в гърлото ми и аз отново го преглъщам.

— Радвам се, че така мислиш — успявам да изрека аз.

За миг той сякаш е готов да зададе друг въпрос, но после просто ми предлага ръката си.

— Мога ли да те изпратя до стаята ти? — пита ме той.

Аз не мога да откажа на принца, въпреки че ми се иска. Съкрушена съм и не знам как да се усмихвам и да се преструвам, че не съм. Тора е толкова по-простичка. Тя е нещо кухо, без минало и без бъдеще. Няма желания. Не таи гняв. Само страх. Само послушание.

— Когато навърших десет — разказва ми принц Сьорен, докато вървим, — баща ми ме заведе в тъмницата и ми даде нова сабя. Той изведе десет престъпници — астрейска паплач — и ми показа как да прерязвам гърлата им. Той се справи с първия, за да ми покаже. Аз сложих край на живота на останалите девет.

Астрейска паплач.

Думите започват да ме глождят, макар да съм чувала и доста по-лоши определения. Аз самата съм ги наричала с доста по-обидни имена пред постоянно наблюдаващия ме император. Аз самата съм се подигравала с тях и съм се смяла на жестоките шеги на императора. Опитвах се да се дистанцирам от тях, да се преструвам, че това не е моят народ. Та аз отказвах дори да ги погледна. През цялото време те са били поробени, бити и екзекутирани като животни, за да преподадат урок на един разглезен принц. Сега, след като и Ампелио вече е мъртъв, няма кой да ги спаси.

Жлъчният сок се надига отново, но този път не мога да го задържа. Гади ми се и съдържанието на стомаха ми се излива върху целия костюм на принца. Той се отдръпва назад и в един мъчително дълъг миг единственото, което правим, е да се гледаме един друг. Би трябвало да се извиня, би трябвало да поискам прошка, преди той да разкаже на баща си колко слаба и отвратителна съм. Но единственото, което мога да сторя, е да притисна ръка към устата си и да се надявам, че от нея няма да излезе нищо повече.

Шокът в очите му избледнява, заменен от нещо, което би могло да бъде и съжаление.

Той не се опитва да ме спре, когато аз се обръщам и забързвам надолу по коридора.

Дори когато се озовавам в стаята си — вече напълно сама, — аз все още не мога да си позволя да се разпадна. Личните ми стражи се настаняват на пост зад стените ми, ботушите им трополят по каменните подове, а мечовете в ножниците им леко подрънкват. Те винаги са тук, винаги ме наблюдават през три дупки с големина на палец в стените ми. Дори когато спя, дори когато се къпя, дори когато се будя, крещейки от кошмари, които си спомням едва частично. Аз никога не виждам лицата им, нито пък чувам гласовете им. Императорът говори за тях като за моите Сенки — псевдоним, който е станал така обичаен, че дори и аз самата мисля за тях по този начин.

Вероятно те сега се скъсват от смях. Малката Принцеса на пепелта си изкара стомаха заради малко кръв, при това успя да олее принца! Кой от тях ще има честта да разкаже тази история на императора? Най-вероятно никой. Принцът сам ще му се оплаче и императорът ще узнае за моята слабост. Тогава ще направи допълнителни усилия да я избие от мен. Този път даже може и да успее. И тогава какво ще остане от мен?

След известно време прислужницата ми Хоа идва да вземе роклята ми за пране и ми помага да се преоблека в нова. Тъй ми нямат доверие, вместо астрейска робиня императорът ми даде Хоа. Мисля, че тя е от една от източните земи на каловаксийците, в която са нахлули преди Астрея, но тя така и не ми е каза точно от коя. Не би могла, дори и да бе искала. Императорът не могъл да рискува двете да замислим нещо заедно и затова й отрязал езика.

Предполагам, че той си има основание да бъде подозрителен. Аз веднъж наистина се опитах.

Веднага след обсадата имах астрейска прислужница на име Фелиси, която беше на петнайсет години. Беше ми като сестра и когато тя ми каза, че е направила план как да избягаме, аз я последвах, без какъвто и да е въпрос, така убедена, че всичките ми мечти за спасение са на път да се сбъднат. Дори вярвах, че майка ми все още е жива някъде и ме чака.

Бях глупава.

Вместо да ме дари със свобода, Фелиси ме отведе право при императора точно както той я е бил инструктирал.

Той лично ми нанесе десет удара с камшик и преряза гърлото на Фелиси, след като вече нямаше повече нужда от нея. Каза ми, че всичко това било само за да ми даде урок, който ще трае по-дълго от белезите ми, и предполагам, че успя. Аз се научих да не се доверявам на никого.

След като Хоа си тръгва, аз сядам пред огледалото и изплаквам устата си с вода от легенчето, премахвайки вкуса на повърнато. След това потапям ръце, за да ги почистя от петната кръв по тях. Кръвта на баща ми. Моята кръв.

Отново ми се струва, че ще повърна, но се насилвам да дишам дълбоко, докато желанието не преминава. Очите на моите Сенки са се втренчили в мен и очакват да се срина, за да докладват на императора.

В огледалото изглеждам същата като сутринта. Всеки кичур кестенява коса е завит и прикрепен с фиба в каловаксийски стил. Лицето ми е напудрено, а очите и устните ми — гримирани. Всичко си е същото, макар аз самата вече да не съм.

Вземам малката бяла кърпа, която виси над ръба на купата, и я натапям във водата, преди да изтъркам лицето си с нея. Търкам здраво и всички пудри, гримове и бои се махат от лицето ми и оцветяват кърпата. На Хоа й отне почти час, за да ги нанесе, а на мен — по-малко от минута, за да ги измия.

От огледалото към мен гледа лицето на майка ми. Нейните лунички танцуват върху носа и бузите ми като съзвездия, неотбелязани на картата. Тъмната й маслинена кожа блести на светлината на свещта. Широко раздалечените й очи се взират в мен — тъмнокафяви и леко повдигнати нагоре във външните си ъгли. Макар според каловаксийските стандарти за красота това са недостатъци, които би трябвало да прикрия, аз си спомням как хората шушукаха за красотата на майка ми, как пишеха поеми и пееха песни в нейна чест.

После премигвам и виждам ножа на тейна да се притиска в гърлото ми — в гърлото на майка ми. Чувствам ухапването на стоманата, виждам мънистата от кръв, които разцъфват. Премигвам отново и оставам само аз. Едно разбито момиче.

Но аз не съм пречупена. Аз помня коя съм. Аз съм Теодосия Айрин Хазара и съм дете на майка си, а надеждата в мен все още не е задушена. Тя умира, да, но са останали няколко въглена. Виждала съм пожари, възпламенени от къде по-малко.

Дали тя ще ми прости, че убих Ампелио? Дали ще разбере защо го направих? Или пък вече ми е обърнала гръб от мястото си в Отвъдното?

Осъзнавам, че повече не мога да играя играта на императора. Не мога да спазвам правилата му и да се грижа да е щастлив, докато хората от моя народ носят вериги. Не мога да се хиля и да говоря за поезия с Кресцентия. Не мога да говоря на техния твърд, грозен език. Не мога да отговарям на име, което не ми е било дадено от майка ми.

Сядам и се взирам в лицето на непознатата в огледалото, която толкова много прилича на майка ми. Аз все още чувам гласа й в ума си, последните й думи.

— Ти си единствената надежда на нашия народ, Теодосия.

Но аз не мога да бъда нечия надежда, ако не съм жива. Ако искам да се боря, както Ампелио поиска от мен, ще трябва да съм в безопасност, така че ще се грижа за щастието на императора още известно време.

Хоа все още не се е върнала, така че сама рисувам лицето си отново, покривайки и последната останала следа от майка ми. Истинското ми име тежи на езика ми, след като го чух изречено от Ампелио, и искам да го чуя отново. Искам да го изрека, за да прогоня Тора от ума си завинаги. Само че не смея.

Теодосия, Теодосия, Теодосия.

Нещо в мен най-сетне се събужда. Това не е моят дом. Аз не съм тяхната награда. Аз не съм доволна от живота, който те така любезно пощадиха.

Аз съм ядосана.

Аз съм гладна.

И някой ден ще ги гледам как горят.