Принцеса на пепелта

ЗАПЛАХА

КАФЕТО Е СЕРВИРАНО ВЪРХУ ЕДНА от масите от ковано желязо в обществения слънчев павилион. Раирани виолетови тенти от коприна висят над голямата веранда и плющят на вятъра, докато златни свещи, поддържани от камъните Хаза, насипани в Стойките, хвърлят светлина и топлина на всяка маса. Макар зимата да приближава бързо и слънцето да се превръща във все по-рядка гледка, наоколо е все още оживено от присъствието на царедворците. Ако не друго, то смъртта на императрицата оживи двора. Той се пука по шевовете от нови клюки: за кого ще се ожени сега императорът. Всяко знатно семейство има по една дъщеря, която е готово да жертва срещу получаването на допълнително благоразположение.

Вече мога да преброя дванайсет кандидатки — някои по-млади от мен, и всяка в рокля, разкриваща твърде много за настоящото състояние на времето. Те зъзнат в коприните си и отпиват кафе с треперещи ръце, заобиколени от суетящи се край тях членове на семейството, очаквайки появата на императора.

— Бедните момичета — измърморва Крес, едва вдигайки поглед от стихосбирката си, с паче перо в ръка. — Всичкото това суетене за нищо. Баща ми казва, че императорът вече си е набелязал булка.

Замръзвам насред глътката, а стомахът ми се изпълва със страх.

— Предполагам, че си чула за кого става въпрос? — питам аз.

Тя се смръщва и драска нещо.

— Не, не иска да ми каже. Той като че ли смята, че не може да ми довери тайните си.

Насилвам се да се засмея.

— Е, може и да е прав, нали? — дразня я аз.

Очаквам и тя да се засмее, но когато ме поглежда, очите й са мрачни.

— Аз мога да пазя тайни, Тора.

Думите са безобидни, но усещам тежестта им: въпреки че Кресцентия отхвърли моя опит да й се доверя преди време, тя не ме издаде на императора. Това, което й споделих в градината, е равносилно на измяна и тя можеше да го използва, за да си осигури короната. Само че тя не го направи и това определено означава нещо.

— Разбира се, че можеш — тихо потвърждавам и аз. — Ти си ми сестра по сърце, Крес. Аз бих ти поверила и живота си.

Флаконът с отровата е топъл до кожата ми.

Тя кимва и се връща към поемата си.

— Чабър — произнася тя, докато върти пачето перо и размишлява. — Ти мислиш ли, че това е свързано с ориамичната дума Чабор? Сграбчва с нокти?

— Не знам — признавам аз. — Прочети превода на глас.

Тя прехапва долната си устна за момент.

— В долината на Гредейн — това е Подземният свят — моят любим ме чака, все още в прегръдката на Смъртта, сграбчила го с нокти. Не. Това не може да е правилно, нали?

Опитвам се да отговоря, но единственото, което виждам, е отпуснатото посивяло тяло на Крес, сграбчено от ноктите на гигантска птица.

— Освен това, не виждам какво значение има това — продължава тя, като ме изтръгва от мислите ми и записва нещо в книгата си. — Не върви момичето — което и да е то — да каже „не“, нали?

Отнема ми известно време, за да осъзная, че тя вече не говори за поемата, нито пък намеква за моята измяна. Вече сме се върнали обратно на императора.

— Едва ли ще може да откаже — посочвам аз и това ми коства предупредителен поглед от страна на Крес.

— Не я жали много, Тора — отвръща тя. — Мисля, че бих могла да се примиря с императора, ако той върви с короната.

Императрица Анке може и да не е съгласна с теб, приисква ми се да й кажа, но се сдържам. Крес и аз имаме мълчаливо споразумение да не споменаваме онова, което видяхме онази нощ, и аз нямам намерение да го разваля. И все пак ми се иска да споделя с някого онова, което императрицата ми каза, преди да умре — преди да бъде убита. А най-вече искам да говоря за тях с Крес. С моята приятелка.

Ала все още чувам как гласът й шепне в ума ми.

— Това е измяна. Престани, Тора!

И дори не знам дали мога да й се ядосвам заради това. Аз я помолих да избере между мен и страната си — да не говорим за баща й. Трябваше да знам какво ще избере тя. Все пак знам какво избирам аз.

Отровата започва да ми натежава в джоба повече от всеки друг път.

— И — продължава Крес, без да вдига поглед от поемата си. — Той ще бъде доста по-добра партия, отколкото би могла да очакваш.

Замръзвам с чашата ми на половината път до устните ми. С треперещи ръце я поставям обратно в чинийката.

— Какво ми каза току-що? — питам я аз.

Тя повдига незаинтересовано едното си рамо.

— Има смисъл, нали? — продължава тя. — Дочух шушукания за бунтовете. За това как все още има държави, които отказват да признаят претенциите на императора върху Астрея. А и винаги съм се питала защо той те остави жива.

Тя изрича всичко това толкова спокойно, с очи все още вперени в стихотворението й. Но това не е, защото не я е грижа. Прави го, защото се страхува да ме погледне.

— А и, естествено, смъртта на императрицата трябва да е потвърдила подозренията ти — отговарям аз, като поддържам небрежния й тон. Сякаш обсъждаме плановете за вечеря вместо за убийство.

Тя потреперва, когато чува това, но за толкова кратко, че аз почти го пропускам. След като си поема дъх, тя най-накрая поглежда нагоре към мен и оставя перото върху масата.

— Това ще бъде за твое добро, Тора — уверено казва тя. — Ти ще бъдеш императрица. Ще имаш власт.

— Както императрица Анке ли? — питам я аз. — Каза, че съм ти сестра по сърце. Това ли искаш за мен? Да свърша като нея?

Този път потрепването й е по-видимо, а сивите й очи се стрелкат в различни посоки. Тя въздъхва.

— По-добре така, отколкото като предател под сабята на палача — изрича тя тихо.

Усещам отровата в тези думи като шамар. Преглъщам.

— Не знам за какво говориш, Крес — изричам аз, но знам, че това не я заблуждава. Както и да се преструва, Крес не е глупачка.

— Не ме обиждай! — казва тя, облягайки се назад в стола си. Тя се пресяга към джоба си и изважда сгънат лист хартия. Печатът е счупен, но преди да сторят това, е представлявал дракон.

— Откъде взе това? — питам аз.

Тя не ми обръща внимание и бавно отваря писмото.

— Скъпа Тора — зачита тя, а гласът й е равен и лишен от емоция. — Не мога да намеря думите, с които да опиша колко щастлив ме направи писмото ти. Знам, че не се изразих толкова ясно в моето последно писмо, макар да съм сигурен, че ти би могла да го предположиш, но моето сърце също ти принадлежи.

В своето писмо ти казваш, че би искала да има начин да сме заедно, без да ни се налага да се крием. Аз искам същото. Искам да кажа на всички. Искам да се хваля с писмата ти по същия начин, по който хората ми се хвалят с писмата, които им изпращат техните любими. Искам свят, в който за нас има бъдеще, което не се състои в промъкване през тъмни тунели (колкото и приятно да е това промъкване). Но си мисля, че повече от всичко друго бих искал да живея в един по-добър свят от този, изграден от баща ми. Надявам се, че някой ден, когато съм император, аз ще мога да създам този свят. И се надявам, че когато го направя, ти ще бъдеш до мен. Тя отново поглежда към мен, докато сгъва писмото. — Има още, разбира се. Малко за действията на кораба му, за това как върви битката — болезнено скучно в действителност, макар да предполагам, че именно това е частта, от която се интересуваш.

Не мога да кажа нищо и само гледам, докато тя прибира писмото. Сигурно е пристигнало наскоро. Предполагах, че той е бил твърде зает с битките, за да ми отговори, но Крес най-вероятно го е намерила под изтривалката на вратата ми.

— Не е каквото си мислиш — успявам да изрека най-сетне аз, макар думите ми да звучат абсурдно и невярно.

— Мисля си, че ме излъга, Тора — казва тихо тя. — Мисля си, че си се преструвала. Съблазнявала си принца, защото поради някаква абсурдна причина си повярвала, че той действително ще се омъжи се за теб. Какъв е планът след това? Ще убиеш императора ли? Ще освободиш страната си? Ти открадна от моите божествени камъни, затова предполагам, че работиш и с други. Греша ли?

Да — иска ми се да кажа. — Но не и за това, което наистина има значение.

Тя явно приема мълчанието ми за „не“, защото продължава:

— Разбирам те, Тора — гласът й се е смекчил и е станал почти мил. Напомня ми за начина, по който тейна говореше с мен, след като уби майка ми и ме попита дали съм гладна или жадна, а кръвта й все още бе мокра по ръцете му. — Напълно съм съгласна, че животът ти се е развил несправедливо. Начинът, по който се отнася с теб, също е несправедлив. Но това не е начинът, по който да оправиш нещата.

Искам да изкрещя, че въобще не става дума за мен и че несправедливостта в моя живот не е нищо в сравнение с тази в живота на останалите астрейци в града, тези в мините и онези, които избягаха, за да станат граждани от трета класа в други страни.

Поемам си дъх и се насилвам да я погледна, да принудя гласа си да остане спокоен и равен вместо да й закрещя така, както ми се иска.

— Как да го оправя тогава?

Усмивката й е истинска и издава облекчение. Тя се пресяга през масата, за да хване ръцете ми в своите.

— Прави това, което се очаква от теб — изрича тя мило, сякаш това е нещо просто. За Крес може и да е. Тя винаги е вършила онова, което се очаква от нея, и заради това ще си получи принца. Но ние не сме еднакви. Живеем в два различни свята. — Даваш на императора това, което иска. Оставаш жива, докато мога да те спасявам.

Преглъщам отново жлъчния сок, който се надига в гърлото ми. Тя ми мисли доброто, което прави всичко още по-трудно.

— Ще му кажеш ли? — интересувам се аз.

На нея не й е нужно да пита кого имам предвид.

Тя дърпа ръцете си назад и се прокашля.

— Не виждам защо е нужно той да знае. Залитнала си, но това можеше да се очаква. А и няма нанесени никакви реални поражения, нали? — заключава тя, сякаш съм счупила нещо от порцелан, а не съм планирала измяна.

— Не — потвърждавам аз.

Тя кима и притиска умислено устните си. След секунда се усмихва, но усмивката й е толкова остра, че може да среже стомана.

— Е, тогава предполагам, че мога да го запазя за себе си, но при положение че всичко приключи. — Тя млъква и отпива от кафето си. В момента играе игра, в която държи всичките карти, и тя го знае много добре. Навярно претегля колко ще спечели от победата си. — И ще трябва също така да приключиш и с принца. Императорът ще уреди сватбата ни, когато Сьорен се завърне, и аз не бих искала той да откаже само заради твоята измама.

Аз кимам бавно.

— Разбира се.

— А другите? Тези, на които си дала камъните ми? — интересува се тя.

— Те заминаха — отвръщам аз. Става все по-лесно да лъжа Крес. Този път дори стомахът ми не се свива. Знам обаче, че трябва да я убедя, за да запазя останалите в безопасност, затова продължавам. — Осъзнаха, че каузата е безнадеждна, когато проучиха нещата. След като им дадох камъните, си тръгнаха. Казаха, че ще ги заменят за пътуване с кораб до Грейния. Предложиха да ме отведат с тях, но аз… Аз не можах.

Устните на Крес се извиват в усмивка.

— Радвам се, че не си тръгнала — уверява ме тя. — На мен щеше да ми липсваш. — Тя вдига перото си и отваря книгата, преди отново да върне погледа си върху мен. Поколебава се за секунда. — Това е най-доброто за теб, Тора. В противен случай той ще те убие. И ти знаеш това.

Думите полепват по гърлото ми, но аз ги принуждавам да излязат.

— Знам.

Кресцентия се усмихва и се връща отново към поемата си. Умът й отново е спокоен, а единствената гънка в живота й — изгладена. За нея всичко е просто. Като игрите на шах, които играят с баща й. Тя ме докара до шах и мат, така че играта приключи. Свърши. Тя победи.

Съсредоточавам се върху свещта помежду ни. Постоянният танц на пламъка, който се свива и расте със същото темпо, с което нараства и сърдечният ми ритъм. Наблюдавам го, докато той се забавя, и над мен се разпростира странно спокойствие. Не би следвало да съм спокойна. Би следвало да искам да беснея, да крещя, да я ударя през красивото й лице, да я прегърна, да поискам прошка и да я помоля да избере мен пред тях.

Не би трябвало да съм спокойна, но това е реалността. Сега пред мен вече има само един път и аз мога да го видя ясно очертан. Това е ужасен път, който аз мразя. Никога няма да си простя, че ще тръгна по него. А и няма да бъда същата, когато изляза от другата му страна.

Но това е единственият път, по който мога да поема.

Крес поглежда нагоре с още една мисъл върху устните си, но в този момент вижда нещо над рамото ми и се изстрелва на крака. Със секунда закъснение осъзнавам, че всички наоколо също са се изправили и бързам да ги последвам, макар стомахът ми да се свива. При положение че императрицата е мъртва, а Сьорен все още плава в морето, има само един човек, чието присъствие причинява такава бъркотия.

В мига, преди да направя реверанс, виждам императора да стои край двойната входна врата. Облечен е в костюм от кадифе със златни копчета, които изпъкват под натиска на закръгленото му шкембе. И сякаш това само по себе си не е достатъчно гадно — до него е и тейнът. А това може да означава само едно.

Естествено, те идват към нас. Лицето на тейна е с каменно изражение, както винаги, но очите на императора блестят с онова злонамерено веселие, което ме преследва в кошмарите ми. Вече се боря да не затреперя под тежестта на погледа му.

Скоро, напомням си аз. Скоро вече няма да има защо да се страхувам от когото и да е, и от двамата. Скоро те никога повече няма да могат отново да ме докоснат. Но това скоро не е сега. Сега те все още могат да ме наранят. Сега все още трябва да играя на игричките на императора.

Аз ще го правя щастлив, а той ще ме пази в безопасност.

Очите ми отново намират свещта, защото е доста по-лесно да се гледа в нея, отколкото в тях. Макар сърдечният ми ритъм да се ускорява, трептенето на свещта все още е в хармония с него.

— Лейди Кресцентия! Лейди Тора! — поздравява императорът, без да ми дава друг избор, освен да погледна към него.

Наближава следващият му ход — последната му игра, — но за първи път аз съм с една стъпка пред него и ще използвам това в моя полза.

В съзнанието ми Тора е свито кълбо от паника и страх. Тя си спомня ръцете му, спомня си камшика, спомня си отвратителната му усмивка, когато я нарече добро момиче. Но аз няма да се страхувам, защото в джоба си имам флакон с най-смъртоносната отрова, известна на човек, и мога да сложа край на живота му дори само и с половината от нея.

— Ваше Височество! Тейне! — изричам аз, запазвайки гласа си тих и спокоен. Аз съм едно обикновено момиче, което си мисли само обикновени неща. Аз ще ги правя щастливи, а те ще ме пазят в безопасност, докато не ги превърна в пепел. — Толкова е прекрасно да ви видя и двамата. Няма ли да се присъедините към нас за по едно кафе? — питам аз и посочвам към масата. Като че ли имам каквато и да е дума по въпроса.

Погледът на императора се насочва към Кресцентия.

— Всъщност, лейди Кресцентия, ако нямате нищо напротив, бих искал да обменя няколко думи насаме с лейди Тора — изрича той и въпреки че думите са достатъчно учтиви, те прозвучават като твърда команда. Крес вероятно също я долавя, защото се поколебава само за миг, очите й ме намират и в тях има предупреждение, от което нямам нужда.

— Крес! — подканя я баща й. Той й подава ръка и след един последен поглед към мен, тя хваща ръката му и го оставя да я отведе.

Императорът заема мястото й, а аз сядам отново на моето, като се опитвам да успокоя препускащия си сърдечен ритъм. Свещта все още съвпада с него, макар един бърз поглед към свещите по другите маси да ми показва, че те са спокойни и неподвижни. Само моят пламък е променлив и аз идея си нямам защо това е така. Не и сега, когато императорът се взира в мен по начина, по който го прави. Болезнено усещам погледите и шушукането на останалите придворни. Отърсвам се от тях и се съсредоточавам върху императора, върху каната с кафе помежду ни и флакона в джоба ми. Дори и да става въпрос само за императора, Блейз и останалите ще го нарекат успех. Може би дори бих могла да изчезна, преди Крес да разбере, преди да разкаже всичко на баща си и преди да ме арестуват. Но дори и да бъда убита заради това, то ще си заслужава. Майка ми и Ампелио ще ме поздравят с гордост от Отвъдното.

Приплъзвам флакона от джоба си към дългия ръкав на роклята си, така че гърлото със запушалката да е застопорено между кожата на китката ми и маншета.

— Кафе, Ваше Височество? — предлагам аз с любезна усмивка, като повдигам каната. Ако просто се престоря, че се почесвам по китката, ще мога да отворя гърлото и да изсипа отровата, без никой да забележи…

Но той сбърчва нос.

— Така и не успях да развия слабост към това нещо — информира ме той и махва пренебрежително с ръка.

В гърдите ми се надига чувство на раздразнение, но аз го потискам. Толкова съм близо, но все пак не мога да му го навра в гърлото.

— Много добре — съгласявам се аз и оставям каната върху масата. — Какво бих могла да направя за вас, Ваше Височество?

Макар да ми се гади, поглеждам към него през миглите си и призовавам най-сладката си усмивка. Трябва да му дам това, което иска, за да мога да му изтръгна всичко, когато най-малко го подозира. Това е ролята, която трябва да изиграя, за да оцелея и да успея. И аз ще я изпълня, дори ако след това се намразя заради нея.

Усмивката му се разширява и той се обляга назад в стола, който проскърцва под тежестта му.

— Тейнът и аз обсъждахме твоето бъдеще, Принцесо на пепелта, та си помислих, че може би и ти би искала да изкажеш мнението си по въпроса.

Налага ми се да задуша пристъпа на смях. Той вече е планирал бъдещето ми и каквото и да кажа, то няма да го промени. Това е илюзия за избор. Точно като онзи, който ми предостави, когато поиска от мен да убия Ампелио.

— Аз съм убедена, че вие знаете какво е най-добро за мен, Ваше Височество — лаская го аз. — Дотук бяхте толкова мил към мен. Трябва да знаете колко благодарна съм ви за това.

Ръката му се плъзга през масата към моята и аз се насилвам да не си я издърпам обратно. Оставям го да постави дебелите си лепкави пръсти върху моите и се правя, че докосването му не ме отвращава. Преструвам се, че го приветствам, дори когато жлъчен сок се надига в гърлото ми.

— Може би ще можеш да ми покажеш точно колко си ми благодарна — промърморва той, навеждайки се към мен.

Не мога да го погледна и затова съм вперила взор в ръката му. Неговият ръкав докосва основата на свещта — на един дъх разстояние от пламъка. Ако наистина контролирам пламъка, без дори да го правя съзнателно, какво ли друго бих могла да сторя? Колко ли трудно би било да накарам една искра да подскочи и да запали ръкава му. Това би изглеждало безобидно и би го накарало да престане да ме докосва.

А аз бих дала всичко, за да престане да ме докосва. Всичко.

Дори възможността си да отидеш в Отвъдното ли? Дори майка си?

Този въпрос ме възпира за момент.

Едно изпукване прорязва въздуха и императорът отхвръква назад и пада на земята — едно туловище, лишено от всякаква грация, а столът под него се оказва разцепен. Скачам на крака заедно с всички останали в павилиона, но докато тяхното внимание е съсредоточено върху императора — някои едва успяват да сдържат кикота си, — аз се оглеждам за моите Сенки, които дебнат в ъглите, и по-специално за Блейз. Теглото на императора само по себе си не е достатъчно, за да се счупи стол от ковано желязо. Не и без малка добавка на магия Глейди.

Въпреки че всички мои Сенки са с вдигнати качулки, аз веднага разбирам къде е Блейз и му се усмихвам леко, преди да се забързам покрай масата към мястото, където императорът лежи като костенурка, обърната по гръб, а лицето му е яркочервено.

— Ваше Височество, добре ли сте? — интересувам се аз.

Двама от стражите му се втурват напред и заедно го вдигат на крака. Сините му очи — същият цвят като тези на Сьорен — оглеждат целия павилион. Никой не смее да се изсмее на глас и мнозина отклоняват погледите си, като се преструват, че изобщо не са видели инцидента. Но той вероятно усеща лъжата. Вероятно знае, че те всички му се подиграват. Избутва стражите от себе си, стиска твърдо челюсти и тръгва към мен. Миризмата на пот и метал е съкрушителна.

— Скоро отново ще говорим, Принцесо на пепелта — заявява той и протяга ръка, за да докосне бузата ми. Сьорен направи същото, когато бяхме на лодката му, но това е толкова по-различно. Това не е докосване от обич, а предявяване на иск, направен пред десетки придворни. Само след час целият град ще разбере за случилото се.

Когато той се обръща, за да си тръгне, и най-сетне отмества тези студени очи от мен, коленете ми почти се огъват и търся опора в ръба на масата, макар да се опитвам да го прикрия. Сега повече отвсякога всички ме гледат и се молят да падна, така че някое от техните момичета да заеме моето място.

Аз съм агне в леговището на лъва и не съм сигурна дали ще мога да оцелея.