Принцеса на пепелта

ЕРИК

КОГАТО СЕ ВРЪЩАМ, ПРЕД ВРАТАТА ме чака Ерик. Едната му ръка е на дръжката на меча, който е в ножницата покрай крака му, а другата държи навито парче пергамент. Той изглежда така, сякаш откакто е напуснал кораба, дори не е отделил време да се преоблече. Все още е в грубо изтъкани бричове и бяла риза, която се нуждае от добро пране. По скулите му е размазан въглищен прах, за да отклонява слънчевите лъчи от очите му. Дори на няколко метра от него долавям толкова силна миризма на пот и риба, че главата ми се замайва.

Когато ме вижда, лицето му се разкривява в усмивка и той разтваря ръце. Въпреки миризмата, аз се озовавам в прегръдката му. Ръцете му се увиват около мен и жулят гърба ми. Мехлемът на Хоа вече е започнал да действа. Раните все още болят и аз знам, че от повечето от тях ще оставят белези, но те зарастват доста по-бързо, отколкото ако бяха оставени без лечение.

— Радвам се, че си в безопасност, Ерик — промърморвам аз. — Чух, че е имало повече неприятности, отколкото сте очаквали и се… притесних.

— За да ме убият, ще им трябват повече от няколко пирати — заявява той, освобождавайки ме и правейки половин стъпка назад.

— Радвам се да го чуя — казвам аз. — Кресцентия има други планове за обяд и аз останах без придружител. Би ли се присъединил към мен?

— За мен ще бъде чест — отвръща той с лек поклон, преди да ми подаде пергамента. — От един не толкова таен поклонник.

Аз го удрям игриво, преди да взема писмото и да развия пергамента.

— Тази вечер? — е единственото, което е написано с прибързаните, изкривени драскулки на Сьорен.

Това са едва две думи, но те карат сърцето ми да пропадне в центъра на стомаха ми. Очаквах това, имах нужда от това, но не го искам. Прехапвам устни и вдигам поглед към Ерик.

— Как е той? — интересувам се аз.

Лицето на Ерик посърва.

— Той е… точно както ти би очаквала да е. Каквото и да му беше писала в писмото, то като че ли го утеши. Прочете го поне десетина пъти, преди да го изгори. Нещо повече, императорът вини него за провала на обсадата. Това беше първата операция, която командваше, и очаквахме да бъде лесна, но аз бях там, Тора. Нямаше какво да направи. Бяха ни устроили засада.

Засада, която да спре обсада.

Кимвам, сгъвам писмото на малко квадратче и му го предавам обратно.

— Кажи му — да — потвърждавам аз, като се надявам, че изглеждам по-любвеобилна, отколкото виновна. После го хващам под ръка и ние тръгваме заедно надолу по коридора. — Сега на обяд?

— Страхувам се, че външният ми вид ще бъде… обезпокоителен за останалите придворни, а и исках да си поговорим насаме. Тоест — той спира и поглежда зад мен, където съм сигурна, че чакат моите Сенки, — толкова насаме, колкото е възможно.

— Сивата градина е празна. Сигурна съм. Всичко наред ли е?

Той спира, а сините му очи се стрелкат из празния коридор.

— Когато се срещнахме за първи път, ти ме попита за берсеркерите… — Той прекъсва, но повдига въпросително тъмните си вежди.

Дланта ми се плъзга по ръката му, но гледам да запазя изражението си равнодушно. Лейди Тора в действителност не се интересува от нещо толкова скучно като берсеркери, каквото и да представляват те. Тя просто го бе попитала от чисто любопитство. Не мога да му позволя да види колко отчаяно ми трябва да знам.

— Води ме, Ерик — изричам аз.

Градината е празна, както обикновено, и веднага щом правим една обиколка по периметъра и сме се уверили, че никой не подслушва, Ерик пуска ръката ми и се обръща към мен. Всякаква престореност за приятелско отношение веднага изчезва. Очите изведнъж му стават студени като тези на императора и ме попиват тръпки. Несъзнателно правя стъпка назад.

— Каза ли на някого за вектурианците? — Той задава въпроса тихо, но сякаш вече знае отговора.

— Разбира се, че не — отвръщам аз. Смея се на нелепостта на въпроса, макар че сърцето в гърдите ми бие до полуда.

— Това трябваше да бъде тайна мисия. Търговските маршрути бяха само официалната версия. Но Драгонсбейн, както и жителите на Вектурианските острови, знаеха за нападението. Ти каза ли на някого?

Поглеждам нагоре към прозорците, преброявам една, две, три наблюдаващи Сенки. Ако се стигне до края, те ще могат да спрат Ерик. Никой не е наоколо, за да види — той самият се погрижи за това. Все пак бих предпочела да не се стига до края.

— Разбира се, че не, Ерик — уверявам го аз, като запазвам гласа си игрив и леко флиртуващ. — Та аз дори не знам къде са Вектурианските острови. А и бях забравила, че ти дори ги спомена. Освен това аз винаги съм под наблюдение — дори и сега. Да не мислиш, че съм имала възможността да се измъкна до доковете, да намеря Драгонсбейн и да съобщя какво сте планирали? Аз дори не знаех какво сте планирали. Не знаех и че сте се провалили до вчера, когато императорът ме наказа за престъпления, които не съм извършвала. Сега и ти ли ще ме караш да отговарям за тях?

За миг той изглежда разколебан, очите му шарят наоколо, преди отново да се спрат на мен.

— Нищо друго не обяснява случилото се, Тора — твърдо изрича той.

— И ти намери отговора в мен? — питам го аз, смеейки се. — Значи аз съм шпионка, която продава информация на пиратите? И каква точно е изгодата ми от това?

Той предизвикателно вдига рамене, но вече не с такава решителност.

— Може да е начин да удариш от своя страна, начин да отслабиш войските ни, дори начин да се отървеш от Сьорен…

— Никога не бих го сторила — отвръщам аз, като повишавам възмутено глас, преди да побързам да го снижа и да се приближа до Ерик. — Аз… аз… — Гласът ми затихва, постаравам се да изиграя сцената, като прехапя устни и гледам объркано. — Аз обичам Сьорен.

И чак когато произнасям думите на глас, осъзнавам, че те са истина. Не принцът, който прави всичко, наредено от баща му, а Сьорен — момчето, което ме заведе на среднощно плаване, което позволява на котките да го следват и което обеща да изгради един по-добър свят заедно с мен. То е различно от начина, по който обичам Блейз — без заплетената бъркотия от минало и сериозност, която да хвърля сянка върху всеки разговор, който провеждаме. Това е едновременно по-лесно и по-сложно, но все пак е обич.

— А нас останалите? — пита той. Сега той изглежда по-несигурен, но е твърде упорит, за да се откаже напълно. — Ние завладяхме страната ви…

— Ти точно не си. Това се е случило толкова отдавна, че едва мога да си го спомня — продължавам аз, докато се настанявам върху една каменна пейка. — Аз бях отгледана тук — сред каловаксийци. След всичко, което съм направила, след всичко, което съм преживяла, наистина не мога да повярвам, че ти все още се съмняваш в лоялността ми.

Чувам как той въздиша, преди да седне до мен.

— Съжалявам — казва той след минута и аз влагам цялата си воля, за да потисна усмивката си. — Но когато ти каза, че императорът те е накарал да отговаряш за престъпления… — Гласът му спира.

Въздъхвам и обръщам гръб към него, издърпвам надолу яката на роклята си достатъчно ниско, за да може да види горната част от новите белези, покрити с марля. Той изругава тихо и когато се обръщам, виждам, че е станал няколко нюанса по-блед, преди отново да си върне предишния образ на пълнокръвен каловаксиец.

— Това не е първият път, а и се съмнявам, че ще е последният — отбелязвам аз. — Императорът все още поставя под въпрос лоялността ми.

— Когато Сьорен разбере…

— Какво ще направи, Ерик? — питам аз през смях. — Той няма да се изправи срещу баща си. Той няма да ме отведе оттук. Ще се омъжи за Кресцентия, точно както иска императорът, и ще ме задържи като какво? Негова любовница? Или мащеха, ако императорът изпълни заканите си. А ние двамата знаем, че той винаги го прави.

Идеята е толкова абсурдна, че не мога да се въздържа и се разсмивам, колкото и да ме отвращава това. После хвърлям поглед към Ерик, очаквайки да открия изненадата му, но той не показва признаци на нещо подобно.

— Чул си слуховете — разбирам аз. — Той не е много деликатен. Сьорен знае ли?

Той поклаща глава.

— Сьорен предпочита да не обръща внимание на слухове. Дори и на тези, които знае, че са истина — уточнява той. — През всичките ни години на приятелство той никога не ме е питал дали наистина съм копелето на баща му.

Тази информация ме кара да замлъкна. Бях предположила, че Ерик е незаконен син на някой важен, но си мислех, че става дума за някой барон или граф. Дори и не се бях замисляла за императора, което бе глупаво от моя страна. Сега, когато той ми го казва, откривам сходството в чертите им — челюстта, носа. Той и Сьорен дори имат същите очи.

Ерик вероятно вижда изненадата ми, защото се смее.

— Стига де, Тора. А аз си мислех, че си по-умна, отколкото се представяш. Мислех, че досега със сигурност си го разбрала, особено след като виждаш майка ми по-често от мен.

— Твоята… — Започвам аз, но гласът ми отказва. Хоа. Той трябва да говори за Хоа.

Ерик ми отправя съвсем спокоен поглед и за секунда мога да се закълна, че знае всичките ми тайни. Но това е невъзможно.

— Майка ми кроеше планове срещу императора в леглото му. Той е бил достатъчно добър да пощади живота й, въпреки че тя е предател.

Той изрича думите прекалено лесно, както правя и аз, когато рецитирам сценариите на императора, които са дамгосани в ума ми. Иска ми се да го оспоря, но не мога да го направя, без да изгубя част от маската си, а сега не мога да рискувам това. Очите му оглеждат лицето ми, търсят реакция, но аз внимавам да не се поддам. След малко той въздъхва и се отмества от пейката.

— Това е човек — казва той.

— Моля?

— Берсеркерът — уточнява той. — Астреец, за да бъдем точни. Предполагам, че знаеш какво се случва, когато повечето хора прекарат твърде дълго време в мините.

— Побъркват се и ги убиват — отговарям аз.

Той избягва погледа ми и се взира в каменния под.

— Да, на първото и не, на второто. Сигурен съм, че знаеш, че лудостта бива причинена от прекалено многото магия в кръвта. Някои хора могат да я понесат, но повечето не успяват. Знаеш симптомите — завършва той.

Аз се мръщя.

— Не. Това не е нещо, за което се говори пред дете, а и след завоюването… Никой не е обсъждал нещо толкова важно с мен.

Ерик ги изброява на пръстите си.

— Трескава кожа, спонтанни бурни изблици, емоционална нестабилност, безсъние. Накратко, те стават опасни — обяснява ми той.

В съзнанието ми изведнъж проблясва мисъл, но аз я отхвърлям, преди напълно да се е оформила. Не.

— Човешки барутни погреби — продължава той. — Изпрати ги на предна линия с един свръхестествен камък, който да ги стимулира да пресекат ръба, и е въпрос само на минути, преди тяхната сила да бъде отприщена — неконтролируема и достатъчно мощна, че да унищожи всичко в радиус от шест метра. Чрез огън, вода, земя или въздух. Това няма особено значение. Крайният резултат е един и същ: разруха.

— Лъжеш — обвинявам го аз, макар да не мисля, че е така. Колкото и да се опитвам, не мога да си го представя. Корбинян е злодей. Никога не съм се съмнявала в това, но да стигне до там? То минаваше отвъд всичко, за което си мислех, че е способен. — Откъде знаеш?

Погледът, който ми отправя, не е от онези, с които съм свикнала. Някак е нежен. Кара ме да застана на тръни. Прилича ми на погледа, който хвърляш на човек, преди да го разбиеш.

— Защото го видях. На Вектурианските острови. Сьорен използва няколкостотин от тях, но дори и това не беше достатъчно.

Останах без дъх. Не. Императорът може и да е способен на това, но не и Сьорен. Не и момчето, което яде шоколадова торта с мен и ме пита за астрейската дума за нея. Не и момчето, което обеща да ме отведе от това забравено от боговете място. Не и момчето, което ме целуна така, сякаш можем да се спасим един друг.

Но естествено, че той го е направил. Защото той е именно такъв — каловаксийски воин до последния си дъх. Той не е рицарски настроеният принц, а аз не съм болната от любов лейди Тора, независимо как се преструваме. Той е чудовище, което е използвало хората ми като оръжие, а аз съм кралица, която ще отмъсти за тях.

— Първоначално той отказваше — започва отново Ерик след миг, сякаш това оправдава избора му. — Но императорът настоя.

Преглъщам яростта, която ми изгаря.

— Сигурна съм, че Сьорен е направил онова, което се е изисквало от него — изричам аз, но думите ми не звучат убедително. Сълзи замъгляват погледа ми, но аз няма да им позволя да се търкулнат.

— Тора? — пита Ерик след малко. — Добре ли си?

Как бих могла да съм добре? Искам да крещя и да удрям, или да повърна при мисълта за стотиците мои хора, които са били използвани и са умрели по този начин.

Концентрирам се с усилие, за да се изправя на краката си, и приглаждам полата си. Когато отново поглеждам към Ерик, изражението ми е лишено от емоции.

— Майка ти лоялна ли е към императора, Ерик? — питам го аз.

Той ме гледа предпазливо за миг, сякаш съм се превърнала в тигър, който може да му се нахвърли всеки момент.

— Колкото си лоялна и ти — отвръща накрая той. — Тя не иска неприятности. Имала е такива предостатъчно през целия си живот.

Това всъщност не е отговор. Мога да тълкувам тези думи по много начини, а и след погрешната ми стъпка с Крес, би трябвало да съм по-внимателна. Не трябва да се доверявам на никого. Но не мога да не си спомня как Хоа ме завиваше в леглото, когато бях дете, как ме държеше, когато императорът изгори градината. Не знам какво ще направи императорът, когато разбере, че съм избягала — когато разбере, че съм убила неговия приятел и сина му, — но знам, че не мога да я оставя тук, когато настъпи развръзката.

— Отведи я оттук и се махнете от града тази вечер! — предупреждавам го аз.

Очаквам протест или поне въпрос, но Ерик само се взира в лицето ми в продължение на няколко секунди и кимва.

— Благодаря ти! — казва той с лек поклон. — Дано нашите пътища отново се пресекат, Теодосия.

Чак след като останах сама в градината, осъзнавам, че той ме нарече с моето истинско име.