Принцеса на пепелта

ПРИСПИВНА ПЕСЕН

КОГАТО ВСИЧКО СВЪРШВА И МЕ оставят, трепереща, върху напоения с кръв под, моите Сенки имат задачата да ме отведат. Не ме докосват, а и аз не искам. Ще се пречупя, ако го сторят. Ще се разпадна на парчета като моята корона от пепел. Та в края на краищата аз съм принцеса, направена от пепел. Единственото, което мога, е да се разпадам.

Докато императорът и неговият двор се изнизват един по един, аз призовавам останките си от сила и воля, за да се изправя. Босите ми крака се подхлъзват в собствената ми кръв. Бързам да прибера гърба на нощницата си и потръпвам, когато памукът се допира и залепва към свежите рани.

Нощницата ми беше бяла, когато я сложих, но сега по-голямата част от нея е оцветена в бледочервено.

Връщането в стаята ми отнема почти три пъти повече време от обикновено, защото всяка стъпка причинява болка в цялото ми тяло и на всеки няколко секунди аз се препъвам. Веднъж Херон ме подхваща за лакътя, преди да си спомни ролята, която играе. Налагам си да не се облегна на него.

Хоа чака в стаята ми с подготвена купа гореща вода, парцали и бинтове. Не ме поглежда, тя винаги има проблеми след наказанията ми. Понякога бих могла да се закълна, че те я нараняват повече, отколкото нараняват мен, макар да не съм сигурна как това е възможно.

Мълчанието й, докато прочиства новите рани и ги маже с нейния мехлем, ми действа успокояващо. Процедурата е почти толкова болезнена, колкото и самият бой с камшик, но когато приключва, болката е стихнала и усещам само едно непрестанно туптене. Предпазливо и нежно тя измива кръвта от останалата част от кожата и косата ми, преди да ме облече в чиста нощница. Тя вече знае, че днес няма да нося нищо друго. Утре също най-вероятно. Потръпвам, когато тъканта се докосва до гърба ми, а ръката й се задържа за една кратка секунда върху рамото ми. После се обръща, за да си тръгне.

— Благодаря ти! — Думите излизат като удавен шепот, но тя ги чува и се обръща, за да ме погледне за миг, преди да кимне с глава и да се измъкне през вратата.

Не мисля, че моите Сенки някога са били толкова мълчаливи. Винаги има нещо доловимо — дишане, шепот, движение, — но сега няма нищо.

— Добре съм — успокоявам ги аз, когато вече не мога да издържам. Това е лъжа. Ние всички го знаем, но ако я кажа достатъчно пъти, може пък да се превърне в истина.

Вмъквам се в леглото, внимавам да лежа на една страна, свита като бебе.

Те все още не отговарят, макар да чувам как един от тях се движи на мястото си. После долавям как друг — Херон, мисля — издишва силно. Те няма какво да кажат. Нищо не може да отнеме болката ми, нищо няма да промени онова, което се случи. Мълчанието е най-лесно за всички ни.

Заравям лицето си в една от възглавниците и се оставям да се наплача колкото мога по-тихо, но знам, че те все пак могат да ме чуят.

Пръв идва гласът на Артемизия — по-нежен, отколкото някога съм го чувала. Той се обвива около мен като копринен шал — лек и хладен.

Гласът й секва, докато пее тази стара, астрейска приспивна песен, и аз знам, че тя също плаче. Мисълта за Артемизия, която плаче, е абсурдна. Тя винаги е толкова силна, толкова уверена във всичко. Дали и тя като мен си представя как нейната майка й пее тази песен? Почти усещам пръстите на майка ми, които галят косата ми. Почти долавям градинския аромат, който постоянно се носеше от нея.

Дълбокият баритон на Херон се присъединява като нежна ръка върху рамото ми — спокоен и успокояващ.

Думите изтръгват от мен ридание, което не мога да контролирам. Знам, че те не искат да кажат нищо с това. Те няма как да знаят, че това бяха част от предсмъртните думи, които Ампелио ми прошепна, преди да го убия. Дали някога преди ми е пял тази приспивна песен? Дали ме е държал в прегръдките си поне веднъж и ме е люлял, докато заспя? Иска ми се да повярвам, че го е правил.

Блейз присъединява гласа си, който е толкова ужасен, че въпреки всичко почти се разсмивам. Той пее ужасно фалшиво, с трели в края на стиха, но въпреки това продължава, защото знае, че трябва да го чуя.

Теодосия Айрин Хазара. Името пее в тялото ми и ме успокоява. Аз го повтарям отново и отново, държа се за него като дете за любимото си одеялце.

Сълзите ми спират, макар треперенето да остава. То няма скоро да отмине.

— Сьорен едва ли е далеч според писмото. Най-много ден или два — уточнявам аз след миг. — Веднага щом се върне, ще задействаме плана. Трябва да се погрижим всичко останало да е готово, така че веднага да можем да напуснем това място.

След думите ми настава мълчание, дълго няколко удара на сърцето ми.

— Разбира се, кралице моя! — съгласява се Артемизия.

Това е първият път, в който тя ме нарича така без помен от сарказъм.

Бавно, един по един, те започват да дишат дълбоко и равномерно, но колкото и да се опитвам, не успявам да се присъединя към тях в страната на сънища. Сигурна съм, че там не ме очаква нищо хубаво. Със сигурност не и по-добър свят. Само кошмари, населявани от ръцете на императора, камшика на тейна, кръвта на Ампелио, безжизнените очи на майка ми.

Вратата ми се отваря тихо. Обръщам се и виждам как Блейз се вмъква вътре и сваля качулката си. Би трябвало да му кажа да си тръгне, защото ако сега го открият тук, всичко ще се провали. Той най-вероятно също го знае, но никой от нас не казва нито дума, а той сваля пелерината си и се мушва в леглото до мен. Отваря ръцете си и само след секунда колебание се сгушвам в него. Полагам глава на гърдите му и се вкопчвам за него, все едно той е единственото нещо, което ме задържа в този свят.

Ръцете му се увиват плътно около мен, без да докосват гърба ми.

— Благодаря ти! — шепна аз.

Неговата въздишка разрошва косата ми, но той не отговаря нищо. Вдигам глава нагоре, за да погледна лицето му. На избледняващата лунна светлина зелените му очи изглеждат призрачни, а белегът му рязко се откроява — бледобял на фона на кафявата му кожа. Прокарвам палец над него, усещам как Блейз потръпва, преди очите му да премигнат и да се затворят, а главата му се обляга на ръката ми.

— Какво стана? — интересувам се аз.

Той поклаща глава.

— Не искаш да чуеш точно тази история. Не и сега, след… — той се спира, неспособен да го изрече.

— Моля те.

Блейз леко се размърдва, а очите му гледат покрай мен, за да се взрат в пространството зад рамото ми.

— В мините има норми — започва той след миг. — Трябва да пренесеш определено количество камъни всеки ден. В противен случай ти отнемат порцията за вечеря. Което само те прави още по-слаб и означава, че на следващия ден има още по-голяма вероятност отново да не изпълниш нормата си. Системата не е много справедлива, но тя държи всички на тръни и ни подтиква да не изоставаме. Ако имаш неизпълнение в три последователни дни, те те поставят в килия надълбоко в мините, толкова надолу под земята, че забравяш какъв е вкусът на свежия въздух. — Гласът му започва да се колебае, но той се прокашля и продължава. — Повечето хора, които отиват в килията, не излизат нормални. Да бъдеш толкова надълбоко… причинява нещо на хората. То е равносилно на години в мините, само че в рамките на ден-два. Обикновено хората, които са изпратени там, впоследствие директно ги отвеждат за екзекуция.

— Но нали ти не си го преживял — питам тихо аз.

Той поклаща главата си.

— Аз бях на около десет. Имаше един човек, който спеше на леглото до моето. Ярин. Той беше на възрастта на баща ми, преди да… Както и да е, той не беше добре. Прахът от мините му причиняваше ужасна кашлица и силите му отслабваха. Редовно не изпълняваше дневните норми, но никога три дни поред. Внимаваше за това, а и нашата група винаги си поделяше храната с него, ако той бе загубил вечерята си. Не беше лесно. Порциите поначало бяха оскъдни, но… Какво друго можехме да направим? Ние всички знаехме, че ако той бъде изпратен в килията, никога повече няма да се върне при нас. Стражите също го знаеха. Тези мъже не бяха нормални. Те се наслаждаваха да ни гледат как се проваляме. Харесваше им да ни бият заради това. И може би най-много от всичко ги радваше да отвеждат хора на екзекуция. А Ярин беше лесна мишена. Неведнъж съм ги засичал как избутват по шепа камъни от везните, когато мереха неговите, така че той да не изпълни нормата. Каловаксийците са чудовища. И ти си го видяла, така както и аз.

Мисля си за императора и не мога да не се съглася. Дори и докато мисля за Сьорен и дори за Крес.

Блейз продължава.

— Ярин беше на третия си ден и аз знаех, че няма начин той да изпълни нормата си. Кашлицата му беше по-лоша от обичайно и той трябваше да спира на всеки няколко минути, за да си поеме дъх. Денят преваляше, а той все още не разполагаше дори с половината от това, от което е необходимо. — Блейз преглъща, а буцата в гърлото му подскача. — Но аз вече бях готов. Така че когато пазачите обърнаха гръб, аз размених кофите ни. Ярин се опита да ме спре, разбира се, но вече го бях направил. Когато дойде времето за измерването, Ярин премина, дори и след като охраната махна една пълна шепа от кофите. А аз бях далеч под нормата. Но тези пазачи ни бяха наблюдавали, откакто се помнех. И те знаеха, че още от първия ми ден в мините, аз никога не пропусках да направя нормата си. Усетиха се какво съм направил, макар да не можеха да го докажат. Мислех си, че ще умра в този ден, но те имаха предвид нещо още по-лошо. Убиха Ярин само с един замах на кама по гърлото му — пред цялата ни група, — а после ме отведоха в килията. По-късно разбрах, че са ме оставили там долу цяла седмица, но тогава не го осъзнавах. Там долу, сам в тъмнината, един ден се усеща едновременно като година и като минута. Когато най-сетне дойдоха за мен, аз се бях свил в ъгъла, а пръстите ми бяха целите в рани. Предполагам, че съм се опитал да си прокарам път през камъка, но не помня нищо. Освен това се появи и този белег. — Той посочва към бузата си. — Отличителен знак, предполагам — като косата на Арт.

Докосвам бузата му с пръсти. Въпреки студения въздух, самият белег е горещ и пулсира през мен като втори сърдечен ритъм. Той ме привлича още по-близо и кара мислите ми приятно да зажужат, както когато държа божествен камък. Неговата сила ме плаши и макар да не искам да го пусна, започвам да отдръпвам ръката си. Ръката на Блейз покрива моята и задържа ръката ми върху белега му. Очите му са толкова напрегнати, че не ми позволяват да погледна настрани.

— Ти го усещаш, нали? — пита той.

— Глейди те е благословила — прошепвам аз. — Тя знае колко си силен. Ти не просто си оцелял в мината, а си процъфтял в нея. Баща ти щеше да се гордее.

Мускулите на челюстта му се стягат, докато преглъща.

— Определено не го усещам като благословия, Тео. — Гласът му е по-скоро дъх, отколкото звук. — Аз не умея да го контролирам. Ампелио ми помагаше, доколкото можеше, но това не беше достатъчно. Мисля, че го изплаших. Плаша и себе си. Заради мен го хванаха. Ако не бях изгубил контрол…

— Земетресението в мините — започвам да осъзнавам аз. — Онова, което е предизвикало размириците.

Той кимва и свежда очи.

— Онова, което уби над сто души — добавя той. — И доведе до залавянето на Ампелио.

Понечвам да му кажа, че вината не е негова, че е било случайност и че Ампелио не би го обвинил. Но колкото и да са верни всичките тези твърдения, те нямаше да постигнат нищо. Сигурна бях, защото, въпреки че съм сигурна, че екзекуцията на Ампелио бе единственото нещо, което можех да направя — и въпреки че той сам ме помоли за това, — аз все още се чувствам виновна. Чувството за вина на Блейз е също толкова тежко и нищо, което мога да кажа, няма да отнеме дори и малка частица от нея.

Така че не казвам нищо. Вместо това обвивам ръце около него и просто го прегръщам, докато и двамата се разплакваме. Неговото сърце се притиска към моето, в ритъм, и когато нашите сълзи започват да капят по-бавно, устните му се притискат в косата ми, в челото ми, в облетите ми със сълзи бузи. Отдръпва се назад, но аз го спирам и привличам устните му към своите.

Тази целувка е напълно различна от онази, несигурната, която споделихме преди месец. Онази, за която никога повече не проговорихме. Онази, след която си мислех, че той ме отхвърля, макар сега да се чудя дали не съм разбрала погрешно нещата. Тя също така е и различна от начина, по който се целувахме със Сьорен. Нашите целувки бяха изпълнени с надежда и лекомислие, с изучаването на нещо ново и красиво.

Тази сега е целувка на приемането — както за него, така и за мен. Тя е прошка за нещата, които сме правили и които са непростими. Аз го обичам, но осъзнаването на тази любов не води до усещането за гмуркане в ледена вода, както става, когато се опитвам да разбера чувствата си към Сьорен. Защото влюбването в Блейз, така или иначе, щеше да се случи, дори и да живеехме в по-обикновен свят, в който обсадата не се е случила. Дори ако и двамата бяхме останали без белези. Ние винаги щяхме да се озовем тук.

Виждам този свят толкова ясно, сякаш го гледах през прозорец: нашите родители, все още живи и щастливи, ни подкачат за всяка дребна проява на привързаност. Блейз и аз се разхождаме ръка в ръка през градината на майка ми. Целувката ми за довиждане, когато той тръгва към изпита за пазители. Целувката за посрещане, когато той най-сетне се завръща. Искам този живот толкова много, че гръдният ми кош ме заболява. Какво ли не бих дала, за да го имам.

Той ме прегръща, докато заспивам, но когато се събуждам от проникващото през прозореца ми слънце, всичко ми напомня, че не живеем в онзи по-простичък свят. Защото него го няма, другите ме наблюдават, а гърбът ми крещи от болка.