Принцеса на пепелта

КИЛИЯ

ИМПЕРАТОРЪТ НЕ ДОПУСКА ЧЕСТО ГРЕШКИ, но този път той направи една, когато не ме уби веднага. Той смята, че е умно да се изчака, за да се събере по-голяма публика, и астрейска публика, която да бъде допълнително пречупена, след като види как ме убиват. Аз виждам логиката му, но в плана му има един недостатък.

Бях готова да умра за каузата си. Бях убила тейна по пътя си надолу и това ми беше достатъчно. Бях се предала. Бях готова да приветствам майка си и Ампелио в Отвъдното и да гледам как страната ми се надига отново без мен. Не исках повече да се боря. Не исках повече да чувствам как сърцето ми се къса при всеки избор, който правя. Смъртта щеше да е по-лесният избор.

Но сега не мога да изтрия образа на изпепеленото тяло на Елпис от ума си. Не мога да забравя начина, по който императорът се усмихваше, докато гледаше как това се случва. Колкото и да копнея да видя отново майка си, аз все още не съм готова. Не съм приключила с този свят, не съм свършила с него.

Охраната ме отвежда долу в тъмницата, която е под двореца — лабиринт от наблъскани, мръсни килии, които майка ми никога не бе използвала по време на управлението си. Тя смяташе, че такава съдба е твърде жестока дори и за престъпници, вместо килиите тя ги изпращаше да си отработят престъпленията в далечните територии.

Това са същите килии, които Блейз и аз изследвахме като деца. Нозете ми разпознават пътя. Мога да видя схемата в главата си толкова ясно, сякаш е карта, а и знам, че Блейз също си ги спомня.

Те ме заключиха в студена килия, отделно от другите затворници — без одеяло, храна или дори набор от дрехи, които да не са покрити с кръв. Толкова е тясно, че не мога да повдигна ръцете си, а тази тъмнина съществува само в кошмарите. Тежката ключалка изскърца, щом я приплъзнаха, а ботушите им отекнаха по коридора.

Веднага щом останах сама, избухнах в смях. Не можех да го контролирам, а и не държах. Няма кой да ме чуе толкова надълбоко под земята, а ако има такива, нека се оплачат на императора.

Нека той повярва, че съм луда. Това определено няма да е най-голямата грешка, която ще е направил тази вечер.

Трябваше да ме убие, когато имаше шанса.

Не знам колко време е минало, преди смехът ми да утихне, или още колко време се изнизва, преди стъпките да разцепят тишината. Тези са много по-тихи от стъпките на стражите. Прекалено са тихи, за да идват от Блейз. Може би е Артемизия? Аз се стрелвам към решетките и се опитвам да видя надолу по коридора, но там е твърде тъмно, а аз не смея да извикам име.

Бледата светлина от една свещ се отразява зад ъгъла и идва към мен, става все по-ярка и осветява момичето, което я държи. Налага ми се да заглуша вика си на изненада, когато тя спира пред вратата на килията ми, а лицето й се озовава на сантиметри от моето.

Кресцентия може и да е оцеляла от Енкатрио, но отровата я е променила. Меката й розова кожа е станала бледа като тебешир, дори на светлината на свещта се вижда сивкавия блясък, с изключение на шията й, която е черна като въглен от челюстта до ключицата и груба като неполиран камък. Косата, веждите и миглите й са се превърнали от бледо злато в заслепяващо, крехко бяло. Преди косата й падаше на вълни до под кръста, но сега тя стига едва до раменете й, оръфана и начупена по краищата. Опърлена.

Но не е само отровата. Момичето, стоящо от другата страна на решетките на килията, не е онова, което съм познавала през последните десет години — онова, с което се преструвах, че съм сирена, с което се смеех и клюкарствах. Онази Кресцентия беше хубава, сладка и винаги се усмихваше, а това момиче има зачервени очи с ледено изражение. Вече никой не може да я нарече сладка — яростна, поразителна, красива може би, но не и сладка. Когато се срещнахме, аз си помислих, че тя прилича на богиня, и това все още е в сила. Но в нея вече не виждам Евавия, а сестра й Немия — богинята на отмъщението. Преди тя ме гледаше с обич, все едно, че сме сестри. Сега омразата се излъчва от нея на осезаеми вълни.

И аз дори не я обвинявам за това, макар че не мога да изпитам съжаление за убийството на тейна. Той уби майка ми и щеше да убие още хиляди, ако не го бях спряла. Все пак на мен почти ми се приисква императорът да ме бе убил, така че тази кръвопролитна вражда да приключи. Но аз знам по-добре от всеки, че тя никога няма да свърши — дори и след смъртта. Сега, когато тейнът най-после е мъртъв, на мен продължава да ми липсва майка ми, все така ужасно, както преди.

— Искаш ли да знаеш защо го направих? — питам я аз, след като няколко мига минават в тишина.

Нейното трепване е почти незабележимо.

— Знам защо го направи. — Гърлото й е наранено, изгорено и всяка дума сякаш й причинява болка, макар тя да се опитва да не го покаже. Запазва тона си спокоен. Предпочитам тя да ми се развика, да ми се разкрещи дори. Би ми било по-лесно да се справя с това, отколкото с този зловещ стоицизъм.

Тя всъщност не знае, а аз имам нужда тя да го разбере.

— Аз лежах будна през нощта, а в ушите ми звучеше умиращият стон на майка ми. И жестоките очи на баща ти ме преследваха в кошмарите ми. Мислех, че той също ще ме убие рано или късно. Единственият начин, по който можех отново да заспя, беше като си представях, че аз го убивам първа. Отровата не беше идеалното средство, признавам. Една кама щеше да е нещо по-симетрично, а собственият му меч вече щеше да е нещо поетично. Но аз действах с това, което имах.

Докато говоря, следя внимателно лицето й за реакция, опитвам се да я шокирам, но тя дори не мигва. За нея аз съм като едно от трудните стихотворения, които са предизвикателство, но знам, че тя го чете дори през апатията ми. Това не е изненадващо. Ние винаги сме били в състояние добре да се разчитаме една друга. Разликата е в това, че за първи път умът й е затворен за мен. Аз гледам непозната.

— Когато не те уби, баща ми за първи и последен път не изпълни получена заповед — разкрива ми тя след известно време тишина, а гласът й е студен. — Императорът те е искал мъртва. Баща ми му е продал помилването ти като стратегия и в действителност не е грешал, но това не е причината, поради която те е пожалил. Той ми каза, че винаги, като те погледнел, виждал мен. Това се оказа най-голямата грешка, която някога е допускал.

Спомням си как императорът ме издърпа от тялото на майка ми, въпреки че аз стисках роклята й с всичка сила. Спомням си също така как ме заведе в друга стая, в която поговори с войниците си на накъсан, груб език, който по онова време не разбирах. Спомням си как ме попита на ужасен астрейски дали искам нещо за ядене или пиене. Спомням си как плачех толкова неудържимо, че не можех да му отговоря.

Изтласквам тези спомени дълбоко в съзнанието си и се съсредоточавам върху Крес, която стои пред мен и очаква… Какво? Съчувствие? Извинение?

— След живот, изпълнен с безсмислени убийства и жестокости, това определено е интересен прочит на събитията — вметвам аз. — Няма да си изгубя съня заради него, дори и да ми остава само още една нощ да спя.

Челюстта й се стяга. След миг тя проговаря отново.

— А аз защо?

Смехът успява да се измъкне от мен.

— Защо ти ли? — повтарям аз.

— Аз ти бях сестра по сърце…

— Ти щеше да ме предадеш на императора, ако не бях изпълнителна и послушна. Аз не ти бях сестра по сърце, Крес. За теб не бях по-различна от робиня, която си е забравила мястото и е излязла извън ограничителните рамки. Ти размаха камшика и ми напомни кой командва.

Ето го! Трепване, което е толкова леко, че щях да го пропусна, ако не я познавах от толкова дълго време. Сега тя си е сложила маската на непозната, но то се прокрадна макар и само за секунда. Просто достатъчно, колкото да ми напомни какво сме били преди и колко надалеч от това сме се озовали за толкова кратко време. Но веднага щом трепването се появява, изчезва. Запечатано зад студени сиви очи и каменна кожа.

Аз обаче не спирам, отчаяно искам отново да пробия, дори и ако това ми донесе само ярост и омраза. Всичко е по-добро от студените й, празни очи.

— Тора може и да ти е била сестра по сърце — заявявам аз. — Сладката, услужлива Тора, която никога не е искала нищо. Пречупената малка Принцеса на пепелта, която зависеше от теб, защото си нямаше никой друг. Но аз не съм нея.

Проблясък в очите, стягане на челюстта.

— Ти си едно чудовище! — напада ме тя, отхапвайки думите с по-голяма ожесточеност отколкото си мислех, че притежава.

Потръпвам.

— Аз съм кралица — коригирам я тихо аз, макар и едновременно да се чудя дали не съм и двете. Може би всички владетели трябва да бъдат поне частично чудовища, за да могат да оцелеят. Императорът със сигурност е.

„Но майка ми не беше“ — прошепва тих глас в главата ми. Аз го карам да замълчи. Моята майка наистина не беше чудовище. Това е вярно. Но императорът бе прав — тя завърши с прорязано гърло и изгубена страна. Блейз също беше прав. Майка ми беше добра кралица, защото живееше в един добър свят. Аз нямам този лукс.

— Защо дойде тук, Крес? — питам я тихо аз. Очите й се стесняват, навярно заради небрежното използване на стария й прякор и по-добре щеше да е да върна думите си назад. Лесно е отново да се отдадеш на стария навик и пак да си приятел с някого. Но ние не сме приятели и аз трябва да запомня това. Стореното не е нещо, което тя ще забрави толкова лесно.

— Исках да видя лицето ти за последен път, преди да умреш, Принцесо на пепелта — изрича тя и прави крачка напред, докато лицето й се притиска в пространството между двете решетки на килията, а сивите й ръце се вкопчват в решетката под брадичката й. — И държа да знаеш, че утре ще бъда там и ще гледам. Когато кръвта ти зашурти и чуеш как тълпата аплодира, искам да знаеш, че моят глас ще се извисява най-силно. И някой ден, когато стана императрица, ще изгоря страната ти и всички хора в нея до основи.

Озлоблението в гласа й ме плаши повече, отколкото смея да призная. Нямам съмнение, че тя има предвид всяка дума от изреченото и бих била пълна идиотка да не виждам заплахата в нея. Така че правя единственото, с което мога да отвърна на удара.

— Дори и Сьорен да се ожени за теб, ти винаги ще знаеш… — започвам аз.

Тя замръзва.

— Какво ще знам? — интересува се тя.

— Че той би искал мен вместо теб — изричам аз и изкривявам устата си в жестока усмивка. — И ти ще свършиш като императрицата — самотна луда старица, заобиколена от призраци.

Устата й се вкаменява и тя повтаря като в огледало подигравателната ми усмивка.

— Мисля да помоля императора да задържа главата ти — доверява ми тя, преди да се обърне и да ме остави отново сама в тъмното.

Когато тя си тръгва, аз вдигам ръка към металната решетка, която тя бе докосвала, и отскачам. Решетката е изгарящо гореща.