Принцеса на пепелта

КАМЪНИ

ЦЯЛАТА ТРЕПЕРЯ, ДОКАТО ВЪРВЯ ПО коридора, макар да се опитвам да го скрия. Усмихвам се ведро на лорд Как-во-му-беше-името и дукеса Ала-бала, както и на всички останали, които просто в този момент са излезли на разходка около кралското крило на двореца, но в действителност дори не ги виждам — техните каловаксийски черти ми се сливат в неясно, размазано петно, сякаш са едно-единствено лице. Гласът на императрицата отеква като ехо в главата ми: „Играеш опасна игра с опасен човек“. Не е нещо ново за мен, което още да не знам, но да го чуя, изречено от някой друг — и не от кой да е, а от императрицата, — поставя всичко в напълно нова светлина.

Бях решила, че най-лошите неща, които биха могли да ми се случат, вече са минали — публичните боеве с камшик, екзекуцията на Ампелио, смъртта на майка ми, на която бях свидетел. Не съм си представяла дори, че е възможно и нещо по-лошо. Но ако бъда принудена да се омъжа за императора… Тогава навярно ще се потъна толкова дълбоко в себе си, че не съм сигурна, че някога отново ще се освободя.

По-скоро бих умряла.

Тази мисъл ме вледенява. Колко от моите хора са понесли и по-лоши съдби? Като майката на Елпис и безброй други. А вероятно и все още понасят. Принудени да лягат всеки ден в леглото с каловаксийци. Не бива да се чувствам толкова ужасно за себе си. Наистина ли бих предпочела по-скоро да умра и да изоставя хората си, отколкото да се оженя за императора?

Да, прошепва един тих глас някъде дълбоко в ума ми, макар аз да се опитвам да не му обръщам внимание. Това няма значение. Няма да се стигне до там. След няколко месеца аз ще съм се махнала от това място и никога повече няма да ми се наложи отново да погледна императора.

Дочувам стъпките на моите Сенки на известно разстояние зад мен и устоявам на порива да се обърна назад и да ги погледна. Особено сега не бива да правя каквото и да е, което може да създаде подозрения. А и не мога да си позволя да ме видят така. Не бива да разберат колко съм уплашена. Трябва да им докажа, че съм силна.

Когато се вмъквам обратно в стаята си, заварвам Хоа да изпъва покривалото на леглото ми, но тя спира и ме поглежда тревожно. Опитвам се да не се издавам с изражението си, но не успявам да се справя. Не и днес.

— Остави ме! — нареждам й аз.

Очите й се стрелкат към стените — безмълвно напомняне или стар навик, не съм много сигурна — и за секунда тя изглежда така, сякаш иска да направи нещо, но после само кимва с глава и изчезва през вратата.

Заставам до прозореца. Не толкова заради гледката към сивата градина, колкото да скрия лицето си от моите Сенки. Въпреки това тежестта на техните погледи е непоносима. Отново чувам гърления присмех на Артемизия, както и нареждащия глас на Херон. Виждам как Блейз объркано върти очи и решава да ме изведе оттук още тази вечер, защото ще се окаже, че в края на краищата няма да мога да се справя. Защото аз не съм ничия кралица. Аз съм просто пречупената малка Принцеса на пепелта, която не може да спаси себе си, а какво остава за страната й.

Опитвам се да се успокоя, но веднага щом треперенето ми спира, думите на императрицата закънтяват в главата ми. Спомням си начина, по който императорът ме гледаше през последните няколко месеца. Никога не съм си позволявала да мисля за това, сякаш ако не го мисля, то ще стане от само себе си невярно, но сега осъзнавам, че тя е права. Знам как ще се развие тази история, ако не я спра.

Сълзи парят очите ми и набързо ги избърсвам, преди и другите да са ги забелязали.

Кралиците не се колебаят. Те не се плашат. Не плачат. Но това е Тора и аз трябва да я отблъсна, преди те да са помислили, че съм луда, или дори още по-лошо — слаба.

Вратата се отваря тихо и аз се смразявам. Набързо избърсвам влажните си очи с ръкав. Когато поглеждам през рамо с подготвена фалшива усмивка, Блейз затваря вратата зад себе си и с другата си ръка сваля качулката си.

— Блейз…

Той махва пренебрежително с ръка.

— Нямаше никой в коридора. Уверих се в това. — Очите му се спират бегло върху лицето ми и разбирам, че не съм успяла да скрия сълзите си така добре, както се надявах. Той върти притеснено ръце и свежда поглед. Когато отново ме поглежда, в очите му има мекота, която го кара да изглежда като напълно различен човек.

— Какво стана, Тео? Ти си по-бледа и от каловаксийско момиче.

Опитва се да ме разсмее, но звукът, който излиза от устата ми, е нещо средно между смях и ридание. Взирам се надолу в ръцете си, фокусирам се върху тях, за да ги спра да треперят. Отнема ми няколко секунди и няколко дълбоки вдишвания, преди да успея да ги укротя и преди да съм сигурна, че ще успея да проговоря.

— Имам нужда от оръжие — казвам, като задържам гласа си спокоен.

Блейз започва да клати глава още в момента, в който думите излизат от устата ми.

— Това е твърде рисковано — заявява той. — Ако някой го намери в теб…

— Няма да го намерят.

— Прислужницата ти те вижда чисто гола и сутрин, и вечер — посочва той. — Къде точно предлагаш да го криеш?

— Не знам — признавам шепнешком. Усещам отново гадене и поставям ръка върху стомаха си, като присядам на ръба на леглото си. Матракът поддава, когато и той сяда до мен, а бедрото му почти докосва моето.

— Какво стана? — пита той отново.

Не мога да му кажа. Колкото и думите да са се впили в гърлото ми, не мога да споделя тази тежест. Може и да не познавам Блейз така добре както преди, но знам точно какво ще направи, ако му кажа за поличбата на императрицата. Той ще срути цялата тази фасада и ще ме измъкне от двореца, защото вярва, най-вероятно както и самият Ампелио, че аз съм свещена. А аз знам, че кървя като всички останали, независимо от това дали във вените ми тече божествена кръв, или не. И знам, че няма да имаме друг такъв шанс да си възвърнем страната.

— Казах ти — отвръщам аз и се насилвам да се усмихна. — Императрицата е ядосана. Но тестът ми проработи. Принцът го е достатъчно грижа за мен, че да е готов да се противопостави на баща си. Макар и да го е направил по леко заобиколен начин. Бих могла да се сближа с него и да го притисна по-здраво. Знам, че мога.

Устата му леко провисва в единия ъгъл, а очите му се стесняват. Той знае, че не му казвам цялата истина, но за момента няма да ме разпитва. Все още не.

— Ако можеш да скриеш оръжие някъде, където никой няма да го намери, ще мога да ти донеса нещо. Може би една кама?

Кимвам и в този момент вятърът влетява през прозореца и кара кожата ми да настръхне и тогава ме осеня идея.

— Сезоните се сменят. Скоро ще ми трябва наметалото.

Челото му се сбърчи.

— Предполагам — отвръща той.

Усмихвам се.

— Какви са шивашките ти умения, Блейз?

— Безнадеждни — отговаря той, а очите му да светват. — Но пръстите на Херон са изненадващо гъвкави за такъв огромен на ръст човек. Направо си е великан, нали?

— Достатъчно съм голям, за да те смачкам — изстрелва в отговор Херон иззад стената, но в гласа му се долавя само добронамерен хумор.

— Би ли могъл да зашиеш една кама в подгъва на наметалото ми? — интересувам се аз.

— Лесно — уверява ме той.

Изкашлям се, надявайки се, че гласът ми ще излезе по-силен, отколкото го усещам в момента.

— Поразсъждавах още известно време за Вектурианските острови…

Блейз изстенва.

— Тео, нали се разбрахме…

— Не съм съгласна — казвам му аз. — Не мога да се съглася да си затворя очите пред смъртта и поробването на хиляди хора, сякаш те не са нищо друго освен някакви прашинки.

— Те постъпиха така с нас, когато каловаксийците дойдоха на нашите брегове — намесва се Херон.

— И съм убедена, че ще съжалят за това си решение, когато Сьорен и мъжете с него ги нападнат. Но факт е, че колкото повече императорът вкопава корените си в района, толкова по-трудно ще бъде да го премахнем. Когато започнем войната, за нас битката вече ще е и бездруго трудна, но представете си какво ще бъде, ако имат крепост и на Вектурианските острови — ще могат да ни атакуват и от двете страни и да ни смажат доста по-лесно. Това няма да бъде битка, а клане.

Очаквам протести, но и тримата мълчат. Очите на Блейз обхождат стаята, а устата му е стисната. Той търси аргумент, за който да се хване. Затова аз продължавам, преди той да може да го намери.

— А и нали евентуално ще се махнем оттук. Когато го направим, ще ни се наложи да съберем привърженици, за да изградим по-силни съюзи. Много добре знам, че джасинтианците не са достатъчни, но поне могат да положат началото. Те са повече, отколкото сме ние сега, и могат да направят повече, отколкото ние можем оттук. Не предлагам да изпратим малкото хора, които имаме, в невъзможна битка, но Артемизия каза, че слабостта на вектурианците е в разстоянието между техните острови, нали? Ако ги предупредим и им дадем възможност да се обединят, битката ще се окаже доста по-трудна, отколкото Сьорен очаква. Той може дори да се откаже, след като осъзнае, че е изгубил елемента на изненадата.

— Има прекалено много вероятности — отбелязва Херон.

— А това не е, така ли? — питам аз. — Вие тримата се преструвате, че сте мои Сенки, и се надявате, че може би никой няма да забележи? Надявате се, че Артемизия ще задържи илюзията си достатъчно дълго, когато императорът ви извика? Надявате се, че чувството ми за лоялност е по-силно от чувството ми за самосъхранение и че аз няма да ви предам на секундата, в която императорът отново извади камшика? — Никой няма отговор на това. — Има ли начин да им изпратим предупреждение? — питам ги аз.

Блейз повдига вежди и се взира към стената на Артемизия.

— Майка ти би ли го направила? — пита предпазливо той.

Тя се колебае.

— Може да ми отнеме известно време да я убедя — информира ни тя. — И все още не съм сигурна, че това е възможно най-добрата идея.

— Ако имате по-добри, аз съм отворена към това да ги обмислим — предлагам й аз.

Мълчание. След което:

— Ще се пробвам.

— Благодаря ти! — казвам аз и започвам да се усещам няколко сантиметра по-висока. Заплахата от императора се оттегля малко по-назад в ума ми. Ще мога да се справя с това. Мога да се държа като кралица.

— Чакай! Какво общо има майка ти с островите? — питам я аз.

Артемизия се смее.

— Тя е пиратът, от когото най-много се страхуват в Калодийско море. Може би я познаваш като Драгонсбейн.

Известно време единственото, което мога да направя, е да се взирам в стената, зад която е скрита тя. Чувала съм за Драгонсбейн. Всеки е чувал. Астрейският пират бунтар е отговорен за много от истериите на императора и доста от белезите по гърба ми. Драгонсбейн е известен, но за него винаги са говорили като за него и на мен никога не ми е хрумвало, че може да е жена.

Не мога да се сдържа и се засмивам, усещам прилив на надежда. Ако Драгонсбейн е на наша страна, то шансовете ни току-що се увеличиха доста. Но когато се обръщам обратно към Блейз, челюстта му е така стисната, че той изглежда всичко друго, но не и облекчен. Спомням си какво каза той за Драгонсбейн в мазето. Тя не е на наша страна. Не съвсем. Дори и ако нашите интереси от време на време да съвпадат.

Преди да го попитам нещо повече, той се изправя и ми подава ръка, за да ми помогне да стана.

— Не можем да се туткаме цял ден — изрича той, докато ме издърпва нагоре. От толкова близо усещам топлината, която се излъчва от кожата му. И въпреки че не е бил навън от дни, тялото му излъчва аромат на земя след дъжд. Блейз повдига ръце, за да хване нежно бузите ми, и минава с палци под очите ми, за да изсуши остатъците от сълзи там. Това е изненадващо интимен жест, от всички хора най-малко го очаквах от Блейз, и чувам как Херон се прокашля от неудобство, за да ни напомни за присъствието си. Блейз преглъща и отстъпва назад.

— Имаш да омайваш принц — напомня ми той.

Аз приглаждам полата си с ръце, опитвайки се да не обръщам внимание на това колко топла изведнъж усещам собствената си кожа.

— Как изглеждам? — питам го аз.

— Свали деколтето с още сантиметър и той просто няма да има шанс — ободрява ме той с усмивка.

Аз го побутвам раздразнено към вратата, но след като той излиза, последвам съвета му.

Преди да издиря Сьорен, минавам през стаите на Кресцентия. Рядко посещавам покоите й от страх да не ми се наложи да видя баща й, но тейнът все още е на инспекция в мината Сюта след въстанието, за да се увери, че всички там добре си знаят мястото. Той ще й донесе няколко нови камъка, както прави обичайно. Не е случайно, че нейната колекция от божествени камъни съперничи дори на тази на императрицата.

Точно затова се надявам, че тя няма да се усети, ако изведнъж й изчезнат няколко.

Елпис отваря вратата и ми се усмихва срамежливо, преди да ме преведе през позлатения лабиринт от стаи, съставляващ покоите на тейна. Едно време това бяха стаите на семейството на Блейз, но аз се съмнявам, че той би могъл да ги разпознае сега. Целият апартамент е като обитавана гробница, заради руините, които тейнът е докарал от всички страни.

Повечето от предметите са от Астрея — полираният месингов полилей, който преди висеше в кабинета на майка ми, огледалото в златна рамка, увенчано с корона, представляваща лицето на Белсимия, богинята на любовта и красотата, която бдеше над банята на града — но има и други предмети, за които Кресцентия трябваше да ми разкаже. Свещници от Йокси, изрисувани купи от Кота, кристална ваза от Гораки. Никой не би могъл да определи тейна като сантиментален тип човек, но той определено харесва сувенирите.

Елпис ме води надолу по коридора към стаята на Кресцентия, но нито тя, нито аз се осмеляваме да проговорим. В малкото пространство на коридора, аз се чувствам достатъчно уверена в нашата усамотеност, поради което се пресягам към нея и стискам успокояващо ръката й.

— Ти се справи добре — прошепвам й аз.

Дори и на слабата светлина мога да видя как лицето й се изчервява от удоволствие.

— Има ли още нещо, което да мога да направя, милейди? — отвръща тя.

Елпис е перфектният помощник — момиче, което никой няма да погледне втори път, намиращо се в къщата на тейна. Завива ми се свят, като си представя какви неща би могла да дочуе, какви неща би могла да направи. Но тейнът не е станал тейн, заради това, че е глупак, а и аз съм виждала какво прави императорът с роби, които просто са заподозрени в шпионаж.

Гласът на Блейз отеква в ума ми.

— Тя е твоя отговорност, Тео.

— За момента нищо — уверявам я аз.

В очите й проблясва разочарование, но тя кимва с глава и чука плахо по вратата.

— Лейди Тора е тук, за да ви видя, милейди — обявява тя, а гласът й е достатъчно силен да се чуе от другата страна на дебелата дървена врата.

— Тора? Влизай! — извиква Кресцентия.

Аз се усмихвам на Елпис с благодарност, преди да отворя вратата и да се промъкна вътре.

Стаята на Кресцентия е толкова голяма, че може да побере цяло семейство. Пространството е доминирано от легло с балдахин от прозрачна бяла коприна. Знам, че завивката е златиста на цвят, но точно сега тя е отрупана с толкова много рокли в пастелни цветове, че е невъзможно да се види. Кресцентия стои пред огледалото, а пред нея са натрупани и разпръснати в безпорядък отворени бурканчета с козметика и четки. Нейната изрисувана кутия с бижута — още един артефакт от някоя завоювана земя, убедена съм в това — е отворена и съдържанието й е в пълен хаос.

Самата Крес е с подивели очи и зачервена, макар, доколкото мога да кажа, все още да не е напускала стаята си тази сутрин. На леглото й се вижда поднос със зарязана полуизядена закуска, а тя е все още по нощница. Златистата й коса се спуска в разбъркани къдрави вълни, които нейните слугини още не са опитомили и сплели.

— Натоварена сутрин? — питам я аз, като премествам една очевидно неодобрена рокля от шезлонга край прозореца и сядам.

На лицето й се прокрадва усмивка.

— Тази сутрин принцът изпрати писмо, с което ме кани… Тоест, ни кани да обядваме с него. Не е ли вълнуващо?

— Така е — признавам аз. Сьорен, изглежда, не може да бъде разубеден и аз трябва да призная, че това е доста умен ход от негова страна. Присъствието на Кресцентия там като буфер може и да не попречи на хората да говорят, но поне няма да говорят толкова силно. — И сега, предполагам, че се опитваш да решиш какво да облечеш?

— Нямам нищо — оплаква се тя с драматична въздишка и обхваща с жест остатъка от стаята си, където се въргалят десетки рокли.

Взимам роклята, която избутах настрана, и я вдигам нагоре.

Това е рокля в цвят на лавандула, която никога досега не съм я виждала да носи. Тя е с проста кройка и има парче едноцветна тъкан, което преминава през кадифената горна част на роклята и пада на дипли над едното рамо. Деколтето и подгъвът са покрити със стотици малки сапфири, аранжирани да изглеждат като цветя.

— Какво ще кажеш за тази? — интересувам се аз.

— Отвратителна — обявява тя, без да я погледне истински. — Всичко, което притежавам, е отвратително.

— Това не е вярно — засмивам се и ставам. Тръгвам да се разхождам из стаята, като преглеждам всички отхвърлени от нея варианти. След миг вдигам небесносиня рокля с кройка като на астрейски хитон, но бродирана с листа от златни нишки. — Тази е прекрасна, Крес.

Тя завърта очи.

— Скучна е — отвръща тя, а очите й се стрелкат надолу, за да обхванат моята рокля. — За сметка на това обожавам твоята.

— Тази? — Поглеждам надолу. — Ти ми я подари преди месеци, не си ли спомняш? Каза ми, че била ужасяващо неактуална.

— Така ли? — намръщва се тя. — Не бих се изразила така. — Свива устни, преди да се усмихне. — Имам прекрасна идея, Тора. Няма ли да е забавно, ако аз я облека, а ти сложиш някоя от моите рокли?

За нищо на света не мога да си представя с какво толкова това би било забавно, но единственият отговор, който мога да дам, е пълното си съгласие.

Кървавооранжевият цвят на моята рокля изглежда твърде крещящ за нея и е в пълен контраст с розовата й кожа и руса коса — което беше причината, поради която тя никога не я беше носила, преди да ми я подари, — но това не я разубеждава. Тя се оглежда от всички страни в огледалото, а смръщеното й критично чело и блясъкът в очите й са неща, които лично аз бих намерила за ужасяващи, ако не я познавах толкова добре, колкото я знам. Този поглед е наследила от баща си, но докато той се появява в разгара на битка, Кресцентия го използва в различен вид война.

Чак когато ме кара да облека сива, кадифена, зимна рокля, която ме покрива от брадичката до китките и долу до глезените и в която изглеждам като безформено чучело, аз осъзнавам, че тя води война против мен. Вниманието на принца явно не е било толкова незабележимо, колкото се надявах.

— Този цвят изглежда толкова красив върху теб, Тора — възкликва тя, но няма как да объркам злобния блясък в очите й. Тя накланя замислено глава и ме оглежда с присвити очи. — Боже, та ти изглеждаш направо като каловаксийка, ако питаш мен?

Не те питам, ми идва да извикам, но вместо това се насилвам да се усмихна.

— Само че не съм толкова красива, колкото теб, разбира се — отбелязвам аз. — Принцът няма да може да откъсне очи от теб.

Усмивката й става малко по-топла, когато тя извиква Елпис да дойде, за да нагласи косата й. Нейното и без това незначително чувство за финес напълно изчезва, когато тя инструктира момичето да я направи да изглежда като моята. Елпис ми хвърля бърз, бегъл поглед, преди да се захване да работи, като нагорещява една маша в угасващата камина на Кресцентия.

— Ще ти трябва нещо красиво, с което да я захванеш отзад — казвам аз на Кресцентия, отварям капака на кутията й с бижута и започвам да тършувам из богатата й колекция от скъпоценни камъни. Като на повечето жени в двора, и нейната колекция се състои основно от камъни Сюта и Озам — за красота и грация, както и няколко камъка Хаза за топлина през зимните месеци. За разлика от повечето жени, Кресцентия има също така и един или два камъка Глейди. Обикновено те украсяват дръжки на мечове или са вградени в брони, за да дадат на воините допълнителна сила, и жените от двора нямат никаква полза от тях, но не е изобщо изненадващо, че тейнът е искал единственото му дете да получи допълнителна сила там, където може.

Намирам златен гребен, отрупан с камъни Сюта. Те са толкова тъмни, че са почти черни. Вдигам го нагоре.

— Това би допълнило роклята ти много добре, не мислиш ли?

Тя се взира в гребена в моята коса, украсен с прости перли.

— Ако ти харесва толкова много, сложи си го ти! Аз ще нося твоя.

Полагам истински усилия да изглеждам нещастна, но се справям и изваждам гребена от косата си. Подавам й моя и го заменям с гребена, отрупан с камъни Сюта. Аз не би следвало да имам в себе си божествени камъни. Императорът бе наредил това още преди няколко десетилетия, но или Кресцентия е забравила, или в момента просто не се интересува от тези разпоредби. Така или иначе, нямам намерение да й го напомням.

Камъните Сюта запулсирват под кожата ми и ги усещам чак до пръстите на краката ми. Силата танцува под върховете на пръстите ми и ме моли да я призова. Нямам причина да си променям външния вид, не усещам жажда за вода, но необходимостта да използвам камъните ме привлича толкова силно, че изпълва ума ми с приятно жужене.

Съсредоточавам се върху непосредствената си задача и отново преглеждам кутията с бижута, като се преструвам, че търся обици за Крес. Колкото и да е грозна роклята, аз съм благодарна за дългите ръкави. Те ме улесняват да изнеса още няколко камъка навън. Притиснати към пулса на китката ми, те намират постоянен ритъм, който не мога да пренебрегна, и повтарят като ехо сърдечния ми ритъм.

Пръстите ми се задържат върху камъка Хаза, макар да знам, че нямам нужда от това. Ако останалите камъни протичат през мен като вино, камъкът Хаза ме кара да се чувствам така, сякаш влизам в познат сън. Всичко около мен се изпълва с мекота, светлина и утеха. Сънят ме обвива като ръцете на майка ми и за първи път от десетилетие насам се чувствам в безопасност. Чувствам се, сякаш контролирам нещата. Нуждая се от него повече, отколкото да дишам. Само с частичка от тази сила, само с едно докосване на огъня, аз бих могла да устоя в този кошмар. И ако аз наистина съм потомка на Хаза, как може призоваването на неговата сила да се счита за кощунство? Веднъж бях задала този въпрос на майка ми и все още си спомням отговора й.

Един пазител трябва да се посвети най-вече на своя Бог, но да си кралица означава да се посветиш изцяло на страната си. Не можеш да успееш и в двете. Може да обичаш боговете, можеш да ме обичаш, можеш да обичаш всеки, когото си пожелаеш в този свят, но Астрея винаги ще е на първо място. Това беше дарът на Хаза за семейството ни, но също така и неговото проклятие.

Знам, че тя е била права, дори и ако на мен ми се иска да не е така. Би било толкова по-лесно, ако можех да извиквам магията по начина, по който Ампелио го правеше, но в този случай как бих се различавала тогава от моите врагове? Аз съм точно толкова нетренирана, колкото и всеки каловаксиец, и през повечето дни въобще и не се сещам за боговете. Моля им се само когато имам нужда от нещо. Ако стъпя в мините, или ако се опитам да потърся благоволението им, ако се опитам да завладея божествения камък, боговете със сигурност ще ме повалят.

Виждайки как каловаксийците придобиват мощ, която не са заслужили, заради която не са се жертвали, винаги ме е карало да изпитвам болка в стомаха си. Аз няма да тръгна против моите богове и да рискувам гнева им. А и бездруго вече твърде много приличам на каловаксийците. Това е граница, която няма да пресека.