Принцеса на пепелта

СВОБОДНА

СЬОРЕН БЕШЕ ПРАВ. КОГАТО „УОЗ“ започне да плава с пълна скорост, нищо не може да я догони. Известно време корабите на императора са точки, които ни следват, но ние бързо ги губим и по изгрев-слънце зад нас няма нищо друго освен вода. Дори Артемизия, която е поела контрола над кораба, е впечатлена от това как той се движи. Иска ми се да й кажа, че Сьорен го е съградил със собствените си ръце, но се съмнявам, че тя ще го намери за толкова мило, колкото аз. По-скоро щеше да ми хвърли онзи поглед, в който се е специализирала — онзи, който казва, че тя все още не е сигурна дали аз съм надеждна, или не. А аз все се надявам, че вече съм доказала това, но с нея може би никога няма да успея.

Обаче я разбирам. Момичетата като нас са научили какво може да ти причини доверието.

Херон все още не е толкова пречупен. Той стои край мен — отдаден — и използва дарбата си, за да изцери реброто ми, както и останалите разрези и рани. Той лекува също и Сьорен, макар никой да не го е искал от него, а Артемизия дори го укорява за това.

Двете жени и мъжът, които не познавам, ме гледат страхливо, със смесица от възхищение и страх, но постоянното присъствие на Херон ги държи настрани. Скоро ще трябва да поговоря с тях и да се преструвам, че съм кралица, достойна за предаността им, но все още не. Днес не се чувствам като ничия кралица.

Приспиват Сьорен, за да го държат в безсъзнание, докато стигнем до Драгонсбейн. На нейния кораб сигурно има бригантина — с решетки, ключалки и вериги, които ще бъдат по-ефективни в държането му като пленник. Не е нужно да им казвам, че въжетата няма да го задържат задълго.

Въпреки че корпусът е малък и той се е сринал в ъгъла, само на няколко метра от мен, аз се мъча да не го гледам. В момента в съня си той изглежда като дете и в гърдите ми се надига толкова вина, че накрая направо не мога да дишам.

Това беше необходимо. Това беше единственият начин, по който нещата можеха да приключат. Той наистина бе решил да се опълчи на баща си. Аз наистина го вярвам, но никой друг няма да го направи. А и не мога да бъда никаква кралица, ако взимам страната на враговете си, а не на моя народ. Сьорен е мой враг, дори и ако и двамата не желаехме да е така. По ръцете си той има кръвта на стотици.

Макар и моите вече да не са особено чисти.

Не мога да спя, докато той е толкова близо, дори да не го гледам от леглото, на което съм се свила. Неговото легло. То дори мирише на него — на морска вода и прясно нарязано дърво. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще припадна от изтощение, но не мога да намеря съня, а и не съм много сигурна, че го искам. Не знам какво ще ме очаква в сънищата ми.

Вратата към корпуса изскърцва и аз се стягам, подготвяйки се за някой от непознатите — или още по-лошо, за Артемизия — да влезе. Вместо това е Блейз, който държи две чаши чай, изпускащи пара.

Той изглежда по-зле, отколкото се чувствам аз. Очите му са очертани от тъмни сенки, които контрастират на фона на матовата му, пепелява кожа. Чудя се кога ли е спал за последен път. Без да очаквам, чувам гласа на Ерик в ума си, но го изтласквам оттам. Ние сме на топло, в безопасност и свободни, а това е нещо, което трябва да се отпразнува.

— Предположих, че все още ще си будна — изрича той, докато се промъква пъргаво около спящия Херон и хвърля поглед, изпълнен с подозрение, към отпуснатото тяло на Сьорен. После сяда върху ръба на леглото ми и оставя чашата си върху малката сгъваема маса до леглото, преди да ми подаде другата. Понечвам да отпия, но той ме спира.

— Сложил съм сънотворно — уведомява ме той. — Не чак толкова — добавя той и посочва с глава към Сьорен. — Но би трябвало да успееш да заспиш. Реших, че това ще е единственият начин, по който би могла.

Кимам в знак на благодарност и започвам да отпивам, докато той кляка до Сьорен, за да провери връзките на ръцете му. Без много да премислям, сменям чашите ни. Когато той се обръща към мен, очите му се взират в лицето ми. Той съзира изражението ми на вина, но само част от нея.

— Направила си това, което трябваше да направиш, Тео — едва след малко разбирам, че той има предвид Сьорен. — Но сега това свърши.

Не мога да се въздържа и изсумтявам.

— Не, не е! — отвръщам му аз и изпивам дълга глътка от чая си.

— Вече не си сама. Не е нужно да се преструваш — казва той и идва отново да седне на ръба на леглото. — Това е нещо.

Кимвам, макар да не съм сигурна, че е прав. Усещам, че ролята ми на кралица Теодосия е почти същата пародия като на лейди Тора, а и тя е доста по-трудна за изпълнение. Никой не очакваше нищо от Тора, но очакват чудеса от своята кралица. Насилвам се да допия чашата и го гледам внимателно, докато той прави същото.

Клепачите му вече започват да натежават, но той не се предава.

— Добре ли си? — пита ме той.

Не мога да сдържа смеха си.

— Всички ме питат това — ти, Херон, та дори и Арт — и аз продължавам да повтарям, че съм добре. Добре съм, добре съм, добре съм. Но не съм.

— Знам! — казва той, намръщен. Очите му вече губят фокус и ме гледат невиждащо. Той се опитва с мигане да прогони съня. — Май никой от нас не е.

— Не мисля, че някога ще бъдем — признавам аз.

Блейз е тих известно време. После се отпуска назад върху възглавниците.

— Когато Ампелио ме спаси от мините, аз му казах, че трябва да бягаме. Че ти като че ли нямаш нищо против да те държат в двореца. — Той поглежда към мен, за да види реакцията ми. — Така говореха всички. Това бе впечатлението, което императорът се стараеше да остави, освен в дните, когато те наказваше. Той искаше ние да повярваме, че ти си щастлива и че се съобразяваш с властта му, така че и ние всички да започнем да се придържаме към този ред. Но Ампелио никога не се усъмни в теб.

Преглъщам, опитвам се да не мисля за Ампелио, така както го видях за последен път, в мига, преди да го пронижа с онзи меч в гърба.

— Той някога казвал ли ти е нещо за… Виждаше ли ме като кралица, или…

Блейз знае какво го питам.

— Той винаги говореше за теб само като за своята кралица — обяснява ми той, но преди сърцето ми съвсем да потъне от мъка, той продължава. — Преди няколко години бяхме в столицата. Бяхме толкова близо до това да проникнем в замъка и да те спасим, но нещата се провалиха и Ампелио не искаше да рискува безопасността ти за нещо, което не бе напълно сигурно. Но това беше… — Той преглъща. — Драгонсбейн току-що беше потопила един товарен кораб с хиляди камъни, подготвени за севера.

Цялата се напрягам, спомняйки си за случая. По това време бях на дванайсет или на тринайсет години, но все още нося белезите от онзи ден.

— Ние гледахме — продължава той. — Ампелио настоя. Каза, че трябвало да го видим, за да знаем за какво се борим. Но в онзи ден аз едва го удържах, едва успях да се справя. Такава ярост, такова отчаяние… Той не беше просто поданик, който иска да защити кралицата си. Той беше баща, който искаше да защити дъщеря си.

Преглъщам, усещам как сълзи парят в очите ми. Примигвам в опит да ги спра и стискам ръката на Блейз.

— Благодаря ти.

Той стиска ръката ми в отговор, но никой от нас не се отдръпва. Въпросът, който ме измъчва, откакто зърнах Крес, най-сетне излезе наяве.

— От какво е направена Енкатрио? — питам. Мисля си за парещите решетки на килията, след допира на Крес. Отчасти подозирам какъв ще бъде отговорът, но искам да го чуя от него.

Той се намръщва.

— Най-вече от вода — отвръща. — Но опасно е не онова, от което е направена, а мястото, от което идва.

— Огнените мини — предполагам аз.

Той кимва.

— Дълбоко в мините има поток, който е почти невъзможен за откриване. Доколкото знам, каловаксийците никога не са го намирали, макар че те гледат да не прекарват повече от няколко минути в мините, заради лудницата вътре. Защо питаш?

— Знаеш, че Крес е оцеляла — изричам бавно, — но е… променена.

— Забелязах — отвръща Блейз.

Поклащам глава.

— Не е толкова просто.

Сетне му разказвам за решетките и за това как допирът й ги бе затоплил.

— На теория е възможно — казва той след малко. — Магията в мините влияе на водата по същия начин, по който и на камъните, както и на човешката кръв. Убива повечето хора, но…

— Но не всички — довършвам аз. — Само че не съм чувала камъкът Енкатрио да дари с благословия някого.

Той се прозява отново, опитвайки се да се отърси от умората, преди да се излегне удобно на леглото.

— Не си, но бяхме деца и едва ли някой би ни говорил за такива неща. Пък и сигурно не се е случвало често, защото жертвата трябва не само да е благословена от боговете, но и от самия Хаза.

Стомахът ми се свива.

— Защо Хаза би благословил каловаксиец? — запитвам тихо Блейз. — Защо би благословил точно нея?

Той не отговаря. Обръщам се да го погледна и виждам, че очите му са затворени, а лицето му е спокойно. Когато спи, изглежда като съвсем различен човек. Да сложа приспивателно в чая му беше лоша идея, но не съжалявам. Стисвам ръката му в тъмнината. И продължавам да я стискам, докато не спра да усещам разликата в топлината. Докато неговата не стане еднаква с моята.

Кресцентия ме преследва в сънищата ми. В тях ние отново сме деца, играем си в подземните басейни и се преструваме, че сме русалки. Нашият смях кънти из пещерата, докато се пръскаме и се гмуркаме, а нейната бавачка ни надзирава отдалеч. Аз събирам краката си, така че да изглеждат като опашка. Когато пробивам отново повърхността и отварям очи, сцената се е променила.

Сега стоя на повдигнатата платформа в центъра на градския площад и около мен всички се подиграват — каловаксийци и астрейци заедно. Всички те крещят и искат моята смърт, молят се за нея. Дори и Сьорен. Дори и Блейз. Зад мен аз чувам как един меч бива изваден от ножницата си и се обръщам, очаквайки да видя императора или тейна. Но там стои Крес и държи меча на баща си в ръцете си.

Подобно на последния път, в който я видях, вратът й е черен и люспест, а кожата — бледосива, косата — опърлена и бяла. Короната на майка ми блести в черно върху главата й. Тя ме гледа с такава омраза в очите, дори и когато устата й се извива в усмивка. Някакви ръце ме принуждават да падна на колене и тя се приближава, а стъпките й са изящни, както винаги.

Кляка до мен и ме докосва нежно по рамото, като привлича погледа ми към своя.

— Ти си моята сестра по сърце, малко агънце — казва тя и се усмихва още по-широко. Зъбите й са станали като остри шипове.

Тя целува бузата ми така, както го е правила толкова много пъти преди, но този път отпечатъкът, който оставя, е топъл и лепкав като кръв. После се изправя отново, вдига меча над главата си и замахва с него към мен със свистене във въздуха.

Времето се забавя достатъчно, за да осъзная, че дори и сега, аз не я мразя. Съжалявам я, страхувам се от нея, но също така я обичам.

Затварям очи и зачаквам острието да ме намери.

Събуждам се в студена пот и не мога повече да заспя. Тежестта на последния ден се е стоварила изцяло върху раменете ми, но тя е добре дошла, защото ми напомня, че съм жива, че съм оцеляла, за да видя още един ден. Но тя също ми напомня за онези, които не успяха да се спасят. Елпис. Оларик. Хила. Сантино. Аз изричам мълчалива молитва към боговете, молейки се те да бъдат посрещнати топло в Отвъдното като героите, каквито са.

До мен Блейз се размърдва в съня си, а челото му се набръчква. Главата му се извърта настрани и той проплаква в съня си, а сърцето ми се свива. Дори и заспал, той не е спокоен.

Обръщам се настрани, за да съм с лице срещу него, и слагам ръка с разперени пръсти на гърдите му. Леко е наддал през последните няколко месеца в двореца, но аз все още мога да усетя твърдото очертание на гръдната му кост през всичките дрехи и плът. Още известно време продължава да се бие насън, но аз задържам ръката си неподвижно, докато той се успокоява и напрежението в изражението му изчезва. Още веднъж ми заприличва на момчето, което познавах в един различен живот, преди светът да ни превърне в развалини.

Оставям ръката си да се разходи нагоре по врата му, до острата му челюст с наболата брада и грубата буза. В един друг живот — хубав живот — какво ли би станало с нас?

Толкова много хора, които обичах, бяха изтръгнати от мен. Гледах как животът напуска очите им. Аз ги оплаквах и им завиждах. Липсваха ми всеки момент.

Няма да загубя и Блейз.

Зад мен се дочува шумолене и аз се отдръпвам от Блейз. Обръщам се и виждам как Сьорен ме гледа със замаяни, полузатворени очи.

Той ще се ядоса, ще крещи, ще се бори — той има пълното право на това. Като го виждам така, завързан и объркан, усещам как в гърдите ми се надига вина, докато накрая едва дишам. Съжаление раздира сърцето ми, но аз го потискам. Гласът на Артемизия отеква в главата ми: Ние не се определяме от нещата, които правим, за да оцелеем. Ние не се извиняваме за тях. Не мога да се извиня, че направих това, което трябваше.

— Някога било ли е истинско? — пита Сьорен, нарушавайки крехката тишина.

Иска ми се да се ядоса, да крещи или да се бори. По-добре би било, отколкото да ме гледа така, сякаш съм го унищожила. Сьорен може и да е един от най-големите каловаксийски воини, но точно сега той не е нищо повече от момче с разбито сърце.

Би било по-добре да го излъжа. Лъжата ще направи всичко това по-лесно и за двама ни. Да го оставя да ме мрази и може би един ден аз също ще успея да го намразя. Но устата ми не иска да произнесе думите. Вече го излъгах много пъти.

— Всеки път, когато те погледна, аз виждам баща ти — изричам вместо това. Най-жестокото забиване на ножа, което мога да направя, но все пак е истина.

Тялото му се напряга, а юмруците му се свиват. За секунда започвам да се притеснявам, че ще скъса въжетата, все едно са от слама, но той не го прави. Просто ме наблюдава, а студените му сини очи блестят в слабата светлина.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Забивам зъби в долната си устна, сякаш това би могло да задържи думите вътре.

— Да! — признавам аз най-накрая. — Беше истинско.

Той омеква, а борбеността му го напуска и той поклаща глава.

— Ние можехме да оправим нещата, Тора…

— Не ме наричай така! — сопвам се аз, преди да си спомня, че Херон и Блейз спят. Това не е разговор, който искам те да чуят. Снишавам гласа си до шепот. — Моето име е Теодосия.

За него това няма значение — името си е име, — но за мен това означава всичко.

— Теодосия тогава. Аз съм на ваша страна, нали знаеш това?

— Знам — отвръщам аз, след като поемам дъх.

— Тогава защо… — той спира, когато сам открива отговора. — Защото ще загубиш уважението им. Те биха казали, че оставяш емоциите си да замъглят преценката ти и че ме поставяш пред страната си.

— И при това дори няма да грешат — признавам аз. — Не мога да го направя, Сьорен.

— Но ние можем да управляваме заедно и да установим мир между народите ни. Ние искаме едно и също. Искаме мир.

Не мога да не се засмея. Това е толкова просто решение и същевременно толкова невъзможно.

— След десетилетие на потисничество, Сьорен, след като стотици хиляди от моите хора са били убити, а дори и още повече докарани до лудост в мините. След като върху тях са били извършвани експерименти. След като ти си позволил те да бъдат използвани като оръжия. Как може да си мислиш, че мирът между нашите народи е възможен? — Необходим ми е целият ми самоконтрол, за да не се разкрещя, и ми се налага да си поема дъх, за да се успокоя. — Между нас?

— Наистина ли? — пита той. — Аз знам, че ти все още ме обичаш. И аз все още те обичам.

— Само че не е така. Ти обичаш Тора, а Тора не съществува. Та ти дори не ме познаваш.

Той не отговаря, докато му обръщам гръб и свивам крака до гърдите си. Сълзи парят очите ми, но аз ги преглъщам. Нищо от това, което казах, не е лъжа, но ми се иска да бе така. Иска ми се да имаше някакъв начин да спася страната си и него. Но няма как и аз направих своя избор. Може и да го обичам, но не мога да му простя за берсеркерите, а и се съмнявам, че той ще може да ми прости за това предателство, без значение какви ги говори.

Земята помежду ни е изгорена, замръзнала и осолена. Това не е място, където някога нещо отново ще поникне.

Не съм сигурна точно колко дълго мълчим, но аз болезнено осъзнавам присъствието му, очите му върху мен и болката. Почти ми се приисква да бях изпила чашата със сънотворното. Изпадането в забвение би било по-добре от това.

Блейз потръпва в съня си, а ръцете му се размахват, борейки се с кошмарите, които го тормозят. Аз хващам китките му и ги притискам към леглото, преди той да нарани себе си или мен. В съня той е лесен за подчинение и когато отново се успокоява, аз го пускам и отмятам късата му коса от лицето му.

— Това не е лечение — заявява Сьорен. — Не е нужно да ти казвам това.

Аз оставам с гръб към него и се свивам по-наблизо до Блейз.

— Не разбирам за какво говориш — отвръщам му аз.

— Това е като да пиеш лунен чай за болка — действа известно време, но когато влиянието отслабне, болката си е все още там и е все толкова непоносима. Ние го опитахме. В крайна сметка, нищо не се промени. Няма никакво лечение за минната лудост.

Когато чувам този термин, през тялото ми преминава светкавица, макар да съм мислила доста често за това след разговора ми с Ерик. Обръщам се отново, за да съм лице в лице с него и съжалението в очите му кара стомаха ми да се свие. Как се осмелява той да ме съжалява след всичко?

— Грешиш! — казвам аз, а думите ми са едва доловим шепот.

— Виждал съм стотици мъже, преминали през едно и също нещо след мините. Въпрос на време е, преди да стане опасен.

— Той има проблеми със съня — убеждавам го аз, като се мъча гласът ми да звучи равен. — След всичко, през което е преминал, това едва ли е изненадващо.

— Той е един от онези, които ме вързаха — отвръща Сьорен. — Спомням си, че кожата му беше гореща.

— Някои хора просто са по-топли от други.

— Имало е и други неща, нали? — притиска ме той.

Сещам се за стола на императора, който се чупи. Сещам се за тронната зала, когато камшикът на тейна се впиваше в гърба ми, за пукнатините, които се разпростряха върху камъните под краката ми като крака на паяк. Сещам се за страха в очите му, когато ми довери по-късно как в неговата дарба имало нещо различно и как дори Ампелио се страхувал от него. Сещам се как ми призна, че той е причинил земетресението в мината Озам, защото е загубил контрол.

— Грешиш! — Но аз не звуча убедително дори и за собствените си уши. — Той вече от пет години е извън мините. Ако се беше побъркал, вече щеше да е мъртъв.

Сьорен не спори с мен, но и нищо не признава. Той облизва сухите си устни и отново впива очите си в моите.

— Аз говорех сериозно, когато ти казах, че ти вярвам. Яна Кребести — изрича той. — Ще ми се довериш ли за това?

Повечето от чувствата ми към Сьорен са объркани и сложни, безнадеждно заплетени. Аз не мога да отделя любовта от омразата, яростта от комфорта, светлината от тъмнината. Но доверието?

— Яна Кребести — отвръщам му и аз, макар това да разбива сърцето ми.