Принцеса на пепелта

КОРОНА

РОКЛЯТА, КОЯТО ИМПЕРАТОРЪТ МИ ИЗПРАЩА да облека, е пурпурночервена. Без ръкави, с почти открит гръб. Тя е подобна на широките, семпло скроени хитони отпреди покоряването ни. През последните години астрейските стилове станаха популярни сред по-младите придворни, но не мисля, че той я е избрал заради това. С тези голи рамене и гръб, белезите ми ще лъснат на показ, а по този начин посланието му ще може да бъде прочетено още по-ясно.

Астрея е победена. Астрея е разбита. Астрея вече не съществува.

Винаги съм се срамувала от червената, загрубяла кожа на гърба ми. Върху нея могат да се проследят бунтовете в Астрея. Всеки път, когато астрейският пират Драгонсбейн потапяше някой от корабите на императора, всеки път, когато някоя от мините се опитваше да се разбунтува, всеки път, когато роб се изплюваше в лицето на своя господар — всичко това бе издълбавано върху кожата ми. Тя е грозна, чудовищна и постоянно ми напомня за това, което съм. Та кой би могъл някога да обича момиче с гръб, набразден от предателства?

Но сега, докато Хоа сплита косата ми на плитки, аз го оглеждам в огледалото и това, което усещам, не е срам. В момента през вените се процежда омраза — като вода от разтапящ се лед. Това обаче е безцелна аура от омраза. Тя се нуждае от цел. Нуждае се от канал. Нуждае се от план.

Само че аз тук съм изолирана. Няма към кого да се обърна за помощ, а и не съм достатъчно глупава сама да се опитам да превзема хиляди каловаксийци. В двореца има два пъти повече астрейски роби, но повечето от тях са по-млади и от мен и са нарочно държани недохранени и слаби. И макар да се мразя, че го мисля, но дори не съм сигурна, че мога да им се доверя.

Не, аз имам нужда от някого, на когото да мога да имам доверие, преди да направя каквото и да било. Само един човек, който да може да отнесе съобщение до останалите хора на Ампелио.

Никой, каза той, но това не може да е вярно. Не мога да го повярвам.

Точно когато Хоа завършва закрепването на моята плитка, на вратата се почуква и един слуга влиза със златна кутия. Заключителната част от моя тоалет.

Вътре има корона, моделирана да прилича на тази, която носеше майка ми: кръг от пламъци, които пресичат челото и се издигат на няколко сантиметра височина, близвайки въздуха.

Хоа я поставя внимателно върху главата ми. Това е рутинно действие, през което сме преминавали толкова много пъти, че вече сме престанали да ги броим. Но този път е различно. Този път аз си мисля за това как майка ми понякога ми позволяваше да нося короната й, за това как тя беше толкова голяма, че падаше около врата ми. Но докато короната на майка ми беше изработена от черно злато и инкрустирана с рубини, изпратената ми от императора е направена от пепел и веднага щом бива поставена на главата ми, започва да се разпада, като оставя следи по косата, кожата и дрехите ми.

Майка ми беше Кралицата на огъня — ожесточена и силна. Аз съм Принцесата на пепелта — едно посмешище.

Погледите натежават върху кожата ми, веднага щом влизам в банкетната зала. Шушукане и хихикане затоплят бузите ми. С всяка стъпка, с всяко най-малко движение на главата върху мен се сипят люспички от пепел. Те трептят по бузите, раменете и гърдите ми. Преструвам се, че не ги забелязвам, и държа главата си високо изправена, като държа очите си широко отворени и безизразни. Най-настойчиво се взира в мен принц Сьорен, седнал до баща си. Неговият поглед има цел и тя не е да ме зяпа тъпо или да злорадства, а да привлече очите ми към своите. Няма да му се дам.

Аз си имам своя собствена цел. Докато те ме гледат, аз наблюдавам сенките, в които чакат робите със своите хлътнали очи, очакващи да бъдат повикани. Те са предимно деца и подрастващи, макар да има и няколко по-възрастни жени. Никой, който да може да се окаже физическа заплаха. Всички те са с крехки кости, стърчащи под жълтеникавата им кожа. Липсващи зъби. Изтъняващи кичури коса.

Не гледай, казвам си по навик, но сега пренебрегвам този глас. Трябва да погледна. Трябва да видя.

— Ето те и теб! — отбелязва Кресцентия, откъсвайки вниманието ми от сенките. Тя се появява до мен и ме хваща през ръка, въпреки че люспите от пепел се посипват и по нея. Нейната приповдигнатост прорязва напрежението в стаята и разсейва вниманието на всички останали. Те вероятно си спомнят, както и аз, какво се случи първия път, когато императорът ми изпрати короната от пепел. Как Кресцентия — по това време само на седем — я размаза с палци по скулите ми и очерта дебели линии с пепелта.

Ето — беше казала тя толкова тихо, че никой друг не я чу. Сега вече наистина си готова за битка. Този малък акт на предизвикателство ми бе донесъл десет удара с камшик и бях сигурна, че тейнът също бе наказал Крес по свой си начин. В момента тя пренебрегва разпадащата се корона точно толкова упорито, колкото и аз.

— Чух всичко за процеса. Колко ужасно! — уверява ме тя.

„Процес“ ми изглежда като доста странна дума, която да опише случилото се. Не бяха изложени никакви аргументи, нямаше жури, камо ли пък съдия. Това си беше убийство и извършителят му бях самата аз.

Логично погледнато, аз знам, че нямах избор. Знам и че той поиска това от мен. Но това не намалява чувството ми за вина.

— Свършено е вече — отбелязвам аз и махам пренебрежително с ръка. Все едно е толкова лесно да се абстрахирам от спомена за острието, захапващо кожата на Ампелио. — Надявам се обаче Хоа да успее да изпере кръвта. Роклята беше толкова хубава, не мислиш ли?

— О, да. Толкова ти завиждам, Тора. Жълтото ми стои ужасно, но на теб ти стои така добре — уверява ме тя и стиска ръката ми, докато ме отвежда към далечния край на банкетната маса, надалеч от кралското семейство и пронизващия поглед на принц Сьорен.

— Принцесо на Пепелта! — Гласът на императора изпраща лед надолу по гръбнака ми, но аз потискам треперенето си, докато се обръщам към него с подготвена мила усмивка. Неговите бледосини очи, които ме наблюдават над бокала с вино, вдигнат в подигравателен тост за мен, са твърди. Подутото му лице вече е червено от опиянение. — Ти си нашият почетен гост. Мястото ти е тук! — Той прави жест към един празен стол досами принц Сьорен.

Кресцентия стиска ръката ми утешително, когато аз я оставям, за да се приближа до императора.

Правя реверанс пред краката му и когато той протяга ръка към мен, целувам пръстена на най-малкия му пръст — онзи, който носеше майка ми, а преди нея и нейната майка. Онзи, който тя ми позволяваше да нося понякога, макар той да беше твърде голям дори и за палеца ми.

Понечвам да се изправям, но ръката му ме докосва по бузата и ме задържа на място. Преборвам се със себе си, за да не се отдръпна. Сега, повече отвсякога, трябва да поддържам щастието на императора, защото аз съм единствената надежда на моя народ.

Някои битки не си заслужава да бъдат водени. Някои битки мога само да загубя. Затова аз се опирам на неговото докосване като верния поданик, в който са ме превърнали. Оставям го да ме бележи с пепеляв отпечатък на ръка.

Ръката му се отпуска и той се усмихва самодоволно, преди да ми махне да седна.

Докато преди това очите на принца бяха залепнали върху мен като кал, сега той се държи, сякаш изобщо не съм тук. Не отмества очите си от чинията с храна, поставена пред него. Не може да е разказал на баща си за по-раншния инцидент, защото в противен случай аз вече щях да съм си платила за това. Но защо не? Императорът търгува с услуги срещу информация и въпреки че принц Сьорен е негов единствен син и наследник, той също се бори за благоразположението на баща си толкова усърдно, колкото и всеки друг. Не знам защо не се е възползвал от случилото се с мен. Та аз със сигурност съм съсипала костюма му.

До мен застава едно момче роб, което трупа в чинията ми риба на скара с подправки по астрейска рецепта. Повечето каловаксийците имат трудности с това да я смелят, но тази вечер тя е по-скоро е символ, отколкото угощение. Храната, музиката, дрехите са астрейски, но на самите астрейци — на нас — вече не ни е разрешено да съществуваме. Каловаксийското господство е пълно.

Момчето роб ме бутва по рамото, докато поставя поредното филе в чинията ми, но това не ми прави впечатление. Аз не си позволявам да го погледна толкова близо до императора, който е обезглавявал астрейци пред мен и за доста по-невинни погледи. Вече имам достатъчно кръв по ръцете си за един ден.

Вместо това се взирам в чинията си, наблюдавам как пепелта се сипе и броя люспите. Това е единственият начин, по който мога да издържа вечерята, без да закрещя.

Той отново се блъсва в рамото ми, при това този път без никаква причина. Император Корбинян, за щастие, е потънал в разпален разговор с някакъв лорд, който е на гости, и чието име не знам, но мътните, отнесени очи на императрицата проблясват към мен и се присвиват за миг, преди отново да погледнат встрани.

Всички казват, че тя полудява, но на моменти аз съм виждала в очите й такава яснота, която е парализираща. Сякаш току-що се е събудила в свят, който изведнъж изобщо не разбира. Тази вечер яснотата в погледа й я няма. Основното ядене все още не е сервирано, а тя вече е напреднала с чашите.

Никой друг не забелязва императрицата. Очите им преминават през нея, сякаш тя е призрак. Аз самата не съм съвсем сигурна дали това не е така.

Моята чиния е пълна с много повече, отколкото мога да изям, но момчето не се отдалечава. Трябва да е или луд, или да е решил да се самоубие, или и двете.

— Желаете ли нещо друго, милейди? — пита ме то. — Може би вино?

Гласът му събужда спомен, макар да не мога точно да го свържа с нещо. Ще го погледна, но само колкото да го накарам да си тръгне. Не повече. След избухването ми по-рано, императорът ще търси извинение, за да удари наново, но аз няма да му го дам. Само че когато очите ни се срещат, замръзвам.

Лицето му е мършаво, косата — подстригана късо до скалпа, брадата му — набола. Един сбръчкан белезникав белег прорязва кафявата му кожа. Но когато се взирам в него, виждам момче с ябълковидни бузки, седящо до мен по време на уроците — винаги в конкуренция с мен за благоразположението на учителя. Виждам състезания, които винаги губех, защото краката ми не бяха толкова дълги, колкото неговите. Виждам сериозни зелени очи, които проверяват одрасканото ми коляно, и чувам нежния му глас да ме убеждава как всичко ще бъде наред, как ме умолява да спра да плача.

— Блейз.

Не се усещам, че съм го изрекла на глас, докато принц Сьорен не се обръща към мен.

— Моля? — казва той.

— Аз… Аз казах моля. Малко вино ще бъде прекрасно. Моля.

Очите на Блейз прескачат към принц Сьорен, а после се връщат към мен. Той кимва рязко, но очите му са изпълнени с обещание. Какво прави тук? Ако работеше в замъка, аз определено щях да съм го забелязал досега, нали? Неговото появяване в същия ден, в който бе екзекутиран Ампелио, не може да е случайно съвпадение.

— Лейди Тора — тихият глас на принц Сьорен ме изважда от мислите ми и аз се насилвам да му обърна внимание.

Успял е да намери баланса между това да ме зяпа и същевременно да не ми обръща внимание. В този миг светлите му очи се вторачват в моите, преместват се към отпечатъка, който баща му остави на бузата ми, и се стрелват встрани. Поглежда към императора, чието внимание е прекалено приковано в робинята, сипваща вино, за да забележи каквото и да е друго. Тя е по-млада от мен — може би на четиринайсет. Това кара кожата ми да настръхне, но не е нещо, което вече да не съм виждала и преди.

Въпреки това гласът на принц Сьорен е тих и едва доловим сред музиката и разговорите.

— Относно случилото се…

— Наистина съжалявам, Ваше Височество — прекъсвам го аз. — Трябва да разберете, че бях в шок. Както бяхте достатъчно проницателен да забележите, това беше първият път, в който… — Блокирам. Просто не мога да изрека думите. Изговарянето им на глас ще ги превърне в непоправима истина. — Благодаря ви, че не сте казали на никого.

— Ама, естествено — отвръща той. — Колкото и объркан да бе опитът ми, аз исках единствено да… — Сега е негов ред да замълчи. Той се прокашля. — Исках да успокоя съвестта ти.

— Съвестта ми е спокойна, Ваше Височество — уверявам го аз.

— Сьорен — уточнява той. — Наричай ме Сьорен.

— Сьорен — повтарям аз. Дори когато съм клюкарствала за него с Кресцентия, не мисля че някога съм изричала името му на глас. Той винаги е бил „Принцът“. Изведнъж съм поразена от това колко каловаксийско е неговото име с тези наистина твърди звуци и дългото „ьо“. То звучи като меч, който разрязва въздуха и намира целта си. Много е странна властта, която имената имат над нас. Как може да има такава разлика между Тора и Теодосия, когато аз съм и двете? Как може просто изричането на глас на името Сьорен да го направи толкова по-трудно да бъде поставен в една обща група с императора, тейна и всички останали каловаксийски воини? Как може да направи трудно да не го харесваш?

— Тогава ти трябва да ме наричаш Тора — отвръщам аз, защото това е единственият отговор, който мога да дам дори и ако това име оставя лош вкус в устата ми. Дори и ако истинското ми име стърже с нокти по гърлото ми.

Теодосия. Казвам се Теодосия.

— Тора — повтаря той, снижавайки глас. — Добре ли си? След всичко?

Да, иска ми се да отвърна. Да, напълно съм добре, така че престани да ме гледаш по този начин.

Но в очите му има нещо открито, което не съм виждала никога досега. Нито в него, нито в който и да е друг каловаксиец.

То достига до гърдите ми и измъква истината от там.

— Не — признавам аз. — Не съм. Въобще не съм.

Челото му се сбръчква, но преди да успее да отговори, Блейз отново се появява зад рамото ми и налива кървавочервено вино в бокала ми. Нужна ми е цялата воля, която имам, за да не го погледна.

От другата страна на масата една робиня изпуска таблата и запраща рибни филета и кафяв ориз към каменния под. Всички се обръщат да я погледнат, докато тя се разбързва да почисти. Дори и принцът. Сьорен.

— В полунощ — прошепва Блейз в ухото ми. — Кухненската изба.

Обръщам се, но той вече е изчезнал в тълпата.

Робинята, която изпусна таблата, е хваната от двама стражи и изкарана от залата. В най-добрия случай тя ще бъде бита с камшик заради непохватността си. В най-лошия — убита.

Преди да изчезне, очите й се втренчват в моите през залата и по устните й преминава лека, напрегната усмивка. Тя изобщо не е непохватна. Това е било умишлено разсейване, което сега може да й струва живота. Не мога да си представя как ще се срещна с Блейз тази вечер, но определено трябва да се опитам.