Принцеса на пепелта

СКРЪБ

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДВЕ СЕДМИЦИ КРЕСЦЕНТИЯ и аз не говорим за това, което видяхме — нито на някой друг, нито дори помежду си. Не обсъждаме и предхождащия трагедията разговор и аз започвам да се чудя дали това не е бил някакъв вид преиначен кошмар. Само че това не е възможно, тъй като всяка сутрин се събуждам и императрицата наистина е мъртва.

Само секунди по-късно стражите дойдоха да ни разпитат, но ние не споменахме императора. И двете сме достатъчно по-умни да не го правим. Из двора се шушукаше, че императрицата най-после се е поддала на лудостта си и е скочила — нещо, за което мнозина си мислеха в продължение на години, а други бяха достатъчно глупави, че дори да заложат на него.

Чух, че императорът бил направил печеливш залог, но това е само слух от тези, в които е доста лесно да се повярва.

Погребението беше малко и на него аз не бях поканена за разлика от Крес. Тя ме посети след това и ми разказа как тялото на императрицата било изложено — чисто, но толкова почупено, колкото когато я намерихме. Крес сподели, че императорът седял в задната част на параклиса и си тръгнал доста бързо, без да изнесе обичайната в подобни случаи реч.

Каловаксийската традиция повелява онези, които са в траур, да подстрижат косата си, но той все още носи своята дълга — като воин, — макар да са минали десетилетия, откакто за последно е бил в битка.

Опитвам се да доловя някаква горчивина в гласа й, някакъв намек, че нещата, за които говорихме преди случилото се, са останали в съзнанието й, но тя като че ли ги е забравила напълно. Това може и да е нещо хубаво. Може пък аз да се проявих като пълна глупачка в желанието си да се доверя на Крес. Не заради това коя е тя, а предимно заради начина, по който е възпитана. Това е единственият свят, който тя познава, и макар за мен той да е кошмарен, това е свят, в който тя си е у дома. Предполагам, че е лесно да се чувстваш така, когато се намираш на върха. Лесно е да не мислиш за онези, върху чиито гръбнаци стоиш, за да се задържиш там.

Блейз се опитва да ме разпитва за случилото се в градината, но въпреки че вече не мога да му се правя на сърдита, все още не съм готова да говоря с него. Ако го направя, всичко ще се излее от мен като потоп — предупреждението на императрицата, похотливите погледи от страна на императора, моите чувства към Сьорен, недовършената ми изповед пред Крес. По-добре ще е той да не знае нищо за тези неща. Блейз ме предпазва по неговия си начин, а аз го защитавам по моя си.

Ние се щипем, щипем и щипем, но същевременно с това се и преструваме, че не забелязваме, когато другият трепва.

Няма вести от императора, въпреки че очаквам нещо да се случи — някаква нова игра, чиито правила ще трябва да съм научила, преди той да започне да мами. Без значение колко пъти се къпя и колко усърдно изтърквам кожата си с гъби и масла, аз все не мога да изтрия усещането за ръцете му върху мен. Понякога, непосредствено преди да се унеса в сънищата си, аз изведнъж се събуждам, убедена, че отново усещам киселия му дъх.

Един ден, когато се събуждам, бутилката с Енкатрио отново е под възглавницата ми и аз знам, че Артемизия я е поставила там. Тя започва да става неспокойна, но очевидно е единствената, която не успява да прикрие чувствата си. Усещам, че Блейз и дори Херон също губят търпение с мен.

Нямам нови вести от Сьорен, макар че той трябваше да се прибере преди седмица. И докато от една страна знам, че това е нещо хубаво, тъй като означава, че на Вектурианските острови все още се бият, не мога да не тъгувам за него. Той е на един океан разстояние оттук, без да може да скърби, неспособен да каже последно сбогом на майка си — разбирам го много повече, отколкото бих искала. Затова му и пиша друго писмо.

Скъпи Сьорен,

Убедена съм вече, че вестите за кончината на майка ти са стигнали до теб и много ми се иска да можех да бъда там с теб, за да ти дам каквато утеха е възможна. Майка ти беше добра жена и много по-силна, отколкото повечето хора смятаха. Ние с нея говорихме няколко минути в онази вечер и тя ми каза колко се гордее с теб и с човека, в който си се превърнал. Знам, че това не е много, но се надявам поне да ти донесе малка утеха. Тя те обичаше силно, Сьорен.

Ако това писмо бъде открито, аз съм убедена, че императорът ще ме накаже тежко за това, което ти пиша, но мисля, че трябва да го чуеш.

Моята майка беше убита преди десет години и много би ми се искало да ти кажа, че с течение на времето ще ти стане по-лесно, но това няма да е самата истина. Не мисля, че някога ще мога да свикна да дишам в свят, в който майка ми вече я няма. Не мисля, че някога вече ще затворя очи през нощта, без да я видя как умира отново. Не мисля, че някога ще спра да искам да се обърна към нея, когато имам нужда от съвет, или пък имам въпроси. Не мисля, че някога ще спра да се чувствам така, сякаш част от мен липсва.

Първо, няма да повярваш. Ще ти се налага често да си припомняш, че нея я няма. И макар много добре да знаеш това, част от теб все още ще очаква да я види на посрещането на кораба ти, когато се завърнеш у дома.

Но тя няма да бъде там и аз много съжалявам за това. После ще скърбиш. Ще се нуждаеш от всичко, което имаш, за да станеш от леглото сутрин и да продължиш с живота си, но ти ще го направиш, защото просто си от този тип хора. В момента от теб зависят хиляди мъже, а ти си прекалено добър водач, за да позволиш това да те разсипе.

След това — или може би по-рано — ще станеш гневен. Ще се ядосваш на боговете, че са ти я отнели, ще се ядосваш на баща ти и на двора, че поначало са я докарали до лудост. Може дори да се разсърдиш и на мен, че станах свидетел на смъртта й, но не можах да я спра. Всичко е наред, ако се чувстваш така. Разбирам те.

Ако има друга стъпка след яростта, то аз още не съм я открила.

Твоя

Тора

За момент обмислям дали да не му разкажа какво видях. Той дали ще ми повярва? Бих ли могла действително да го обърна срещу баща му, срещу страната му? Не. Сьорен може и да се почувства засегнат от императора, но той е каловаксиец до мозъка на костите си. Именно това го накара да влезе в битка сега, със страна, която според него не би могла да се защити. Тази жажда за война е толкова важна част от него, колкото за мен е нуждата да спася Астрея. Любовта няма да го промени, а и аз не мога също да й позволя да ме промени.

Една сутрин Кресцентия ми изпраща покана да се срещна с нея на кафе и тъй като аз мога да усетя как другите гледат, скривам флакона Енкатрио в джоба на сивата си брокатена траурна рокля. Те най-вероятно ме виждат как го правя, но не ми дават никакъв знак, предупреждение или насърчение. Дори Артемизия остава милостиво мълчалива. Вероятно знаят, че това е празен жест, и аз няма да го направя в действителност.

Облекчена съм, че именно Елпис идва да ме придружи, макар че може да си кажем много малко неща, докато вървим по претъпканите дворцови коридори. Достатъчно е дори само един човек да каже на императора, че аз съм си позволила да говоря с нея, и ние и двете ще бъдем наказани. Съмнявам се Елпис да оцелее след подобно наказание, а що се отнася до мен, той ще се погрижи да не умра. Има нужда да съм жива. Сега повече отвсякога.

И все пак това, че тя е наблизо, ми помага да се фокусирам. Елпис е причината, поради която правя всичко това. Поради която играя игра. Трудно ми е да си представя, че мога да спечеля играта, заради която нося в джоба си флакон с отрова, предназначен за най-близката ми приятелка. Елпис е олицетворение на всички останали хора, които са били поробени, откакто се помнят. Всички, които са оковани, бити и гладни, но все още имат силата да мечтаят за един по-добър свят. Аз ще го построя, но не с цената на костите на невинни.

Свиваме по един празен коридор, който води към източното крило на двореца. Все още е твърде рисковано да говорим, но щом като Елпис се уверява, че сме сами, тя ме сграбчва за ръката. Пръстите й са само кожа и кости и през мен преминава поредната вълна на вина. Снощи ядох пет блюда, а кога ли е бил последният път, когато тя е яла нещо повече от купа бульон?

Тя притиска нещо към дланта ми, преди отново да отдръпне ръката си. Поглеждам и виждам малко, смачкано цвете, направено от парченца розова коприна. Разпознавам го — то е от една рокля на Крес. Всяко венчелистче е било старателно срязано и подредено около единична перла, не по-голяма от луничка. Споменът се процежда през пръстите ми като дим.

— Честита Белсимера, Ваше Височество! — промърморва тя, а широката й усмивка е една от първите, които виждам върху лицето й.

Затварям длан над цветето и го пъхам в джоба си — да не го гледам. Заедно с майка ми правехме по десетки копринени цветя за Белсимера за най-близките ни хора, а тя събираше шивачки, които да направят още стотици, така че да има достатъчно за всички пазители и целия персонал на двореца.

Белсимера — рожденият ден на Белсимия, богинята на любовта и красотата. Майка ми разказваше историята за богинята на земята Глейди, която ненавиждала есента, защото цветята й умирали, а дърветата й оставали голи. Тя скърбяла за загубата на цвят в света, за загубата на красота.

Една година, когато сезоните се сменили и Глейди изпаднала в меланхолия, богинята на водата, Сюта, решила да я развесели и изработила за своята приятелка сто цветчета от коприна. Когато Глейди ги видяла, толкова се развълнувала от красотата на цветята и от проявата на любов, че заплакала със сълзи от радост. Една от сълзите капнала върху копринените цветя и от този цвят се родила Белсимия.

За да отпразнуваме Белсимия и дълбокото приятелство, което я създало, ние създавахме копринени цветя и ги дарявахме на приятели и любими през целия ден. Вечерта в столицата имаше празник с танци, сладкиши и копринени цветя навсякъде.

— Благодаря ти, Елпис — казвам на младото момиче. Как тя се е сетила за Белсимера, а аз бях забравила? Най-вероятно е била само на три, когато каловаксийците са дошли. — Съжалявам, аз не… — Гласът ми секва и аз хапя устни. — Бях забравила.

Очите й тържествуват.

— Знам, Ваше Височество. Ние все още празнуваме в робския квартал, но ни се налага да го правим много тайно. Ако някой знаеше… — Тя поклаща глава. — Майка ми ме научи да ги правя тази година и аз исках да ви дам едно. Ще го пазите скрито, нали?

— Разбира се — отвръщам аз. — Благодаря ти.

Обръщам се, за да тръгна отново по коридора, но Елпис докосва ръката ми, за да ме спре.

— Искам да направя нещо — шепне тя.

— Елпис… — Започвам аз, но тя ме прекъсва.

— Каквото и да е, моля ви — умолява ме тя. — Аз мога да помогна, ако ми позволите.

Тъмните й очи — сериозни и искрени — лесно те карат да забравиш, че е само на тринадесет години. В старата Астрея тя все още щеше да бъде смятана за дете.

— Искам да се пазиш — отвръщам й нежно аз.

— Но…

— Времето наближава — промълвявам на астрейски и хвърлям поглед надолу по коридора, за да се уверя, че няма хора, които да подслушват. — Имам нужда от търпението ти.

Тя прехапва устни и пуска ръката ми.

— Просто искам да помогна — казва тя и звучи още по-малка, отколкото е в действителност.

Отчаянието в гласа й се запечатва в сърцето ми.

— Ти го правиш — уверявам я аз. — Вече си направила толкова много.

Тъмните й очи се стрелкат към моите, търсейки някакъв знак, че я заблуждавам. Най-накрая тя леко накланя глава.

— Благодаря ви, Ваше Височество! — завършва тя.

Тя не изрича титлата по същия начин, както го правят другите. Не очаква нищо в замяна. Поверила е доверието си в ръцете ми и то е нещо ужасно крехко. Няма да го счупя.