Принцеса на пепелта

ПРОЦЕС

ТЕ МЕ ПРЕТЪРСВАТ, ПРЕДИ ДА ме заведат пред императора, и аз съм благодарна, че Сьорен не ми се довери достатъчно, че да ми върне камата. Не намират нищо, но това няма да ми помогне. Дори и да бях невинна, императорът щеше да ми вземе главата. Той току-що е загубил най-близкия си приятел и най-великия си воин. Той ще иска възмездие и няма да бъде сам в това си желание.

А и аз не съм невинна.

Тейнът е мъртъв. Повтарям думите отново и отново наум, очаквайки да ги почувствам истински. В продължение на десет години стоях до убиеца на майка ми, докато той се смееше, усмихваше се и живееше. Вече не трябва да се страхувам, че ще го видя. Вече не трябва да се тревожа, че ще ме преследва в кошмарите ми. Вече не трябва да потъвам все по-надълбоко и надълбоко в себе си всеки път, когато дишаме един и същи въздух. Това е, което исках — от което се нуждаех — от толкова дълго, но чувството на удовлетворение не идва. Единственото, което усещам, е облекчение, че Крес е жива.

Когато ме избутват през вратата на тронната зала, претърсвам тълпата, оглеждайки се за лицето й, но тя не е тук. Енкатрио е най-смъртоносната отрова, позната досега. Тя не би могла да е оцеляла, без значение какво казаха стражите. Няма да повярвам, докато не я видя със собствените си очи, но като се има предвид накъде съм се запътила днес, това не ми изглежда много вероятно.

Може би някой ден ще я видя в Отвъдното. Може би дотогава ние ще сме си простили една на друга.

Когато стигаме до основата на подиума, върху който стои императорът, стражите ме бутат грубо на колене и аз се взирам в позлатената дърворезба. От толкова близо мога да видя, че пламъците на Хаза са нещо повече. Огнената арка образува букви. Буквите изграждат думи. Астрейски думи. Толкова са деликатни, че се съмнявам някой каловаксиец да ги е забелязал.

Да живеят дъщерите на Хаза, родени от пламък и ярост, защитнички на Астрея.

Това са думи, предназначени за моите предци отпреди векове. Това са думи, предназначени за майка ми. Това са думи, предназначени за мен. Днес аз ще умра, но ще умра с тях в сърцето си. Аз ще умра в битка, а майка ми и Ампелио ще ме посрещнат в Отвъдното с широко отворени ръце. Може би и императрицата ще бъде там, най-после постигнала мир.

Аз можех да направя повече, да се борех по-усърдно, да се колебаех по-малко, но Хаза, поне се опитах. А и Артемизия имаше право: бунтът няма да свърши с мен. Тя, Херон и Блейз ще продължат борбата. Хората ми ще продължат да се бият и може би някой ден Астрея отново ще узнае как се усеща свободата. Аз ще отида в Отвъдното щастлива, ако мога да задържа вярата си в това.

— Принцесо на пепелта! — Тази титла никога не е била изричана по друг начин освен с презрение, но сега тя е изпълнена с отрова.

Аз обаче вече не съм Принцеса на пепелта, нито пък съм лейди Тора. Моето име е Теодосия Айрин Хазара и като майка ми и всичките ми предшественички преди нея аз съм Кралица на пламъка и яростта. Дори и ако това е само за още няколко мига. Затова изправям раменете си и посрещам студения поглед на императора. Не поглеждам настрани, дори и докато стомахът ми кипи.

Устата му се свива.

— Обвинена си в организирането на убийството на тейна. Как отговаряш на тези обвинения?

Няма правилен отговор. Дори да го отрека, той ще ме убие. Но аз ще отида в Отвъдното като кралица. Нека това е начинът, по който ме запомнят.

— Тейнът преряза гърлото на майка ми преди десет години. Единствено съжалявам, че ми отне толкова дълго, за да изплатя дълга си — изричам аз, повишавайки гласа си достатъчно, така че да зазвънти из притихналата тронна зала.

Лицето на императора се изостря и той хваща ръкохватките на трона на майка ми. Ако бяхме сами, той щеше да си достави удоволствието да ме убие сам, но сега трябва да продължи шоуто си. Той иска също те да си спомнят за мен по определен начин: трепереща и на колене. Малката Принцеса на пепелта, която се моли за живота си. Но този път аз няма да го оставя да спечели, няма да го оставя повече да тормози душата ми.

— Какво си сложила във виното? — пита той, а гласът му е плашещо спокоен. Той все едно ме разпитва за тайната съставка в рецепта за торта. И все пак очите му блестят опасно — в същия цвят като колието около врата му. Огърлицата на Ампелио. Той иска да ме изплаши, но вече няма власт над мен. Той ми отне всичко и сега вече нямам какво да губя. Затова и няма от какво да се страхувам.

Повдигам брадичката си и задържам погледа си върху него, без да трепна.

— Течен огън, който изгаря пиещия го отвътре навън — отговарям му аз. — Това е безмилостна смърт. Знаете ли, че първо изгаря гърлото, така че пиещият дори не може да изкрещи, докато умира.

На лицето му се изписва ужас, макар и само за секунда, преди да бъде заменен от глад.

— Откъде взе тази отрова? — пита той и се навежда напред.

— Има мнозина, които познават законния владетел на Астрея и са готови да ми помогнат. Един ден вие ще видите колко много са те. Иска ми се само и аз да бъда там, когато това се случи.

Императорът кимва с глава към стража зад гърба ми, който пристъпва напред и ме удря силно в гърба с ножницата на меча си, превивам се напред и се задържам с ръце върху плочките. Не мога да се въздържа и извиквам, а болката вилнее в тялото ми, все още пресните от боя с камшик рани отново се разтварят. Силен крясък пронизва тишината над смълчаната тълпа. Сьорен. Не съм сигурна дали присъствието му е утеха за мен, или не, затова ще се опитам да не му обръщам внимание. Поемам дъх, преди да се изправя.

Аз съм кралица Теодосия Айрин Хазара и няма да умра на колене.

Стражът прави крачка напред, за да ме удари отново, но императорът вдига ръка, за да го спре.

— Те знаят ли, че вие убихте императрицата? — извиквам аз така, че всички в залата да ме чуят. — Бутнахте я от онзи прозорец. Аз лично го видях.

Той се навежда напред, а лицето му почервенява.

— А може би ти си убила скъпата ми съпруга — изплюва той и подава сигнал отново към пазача.

Този път обаче аз съм готова за това. Точно когато покритото острие ме удря, аз падам на земята, за да намаля силата на удара, докато все пак той изглежда реален. Този път се изправям на краката си по-бързо, а болката усещам само като тъпо пулсиране в рамото ми.

— Императрицата беше мила с мен — защитавам се аз. Гласът ми потреперва, но е ясен. — Тя знаеше какво чудовище сте бил. Нейната омраза към вас я беше завладяла до лудост. Има ли въобще някой, Ваше Височество, който не би се радвал да ви види мъртъв? Колко от тях — правя жест към тълпата зад мен — не биха ви наръгали с радост в гърба, ако имаха дори и малко шанс? Те не ви обичат, те не ви уважават, те само се страхуват от вас, а това не е правилният начин да се управлява държава.

— Това е единственият начин да се управлява страна! — изръмжава той. — Да не искаш да управлявам с любов и състрадание като майка ти? Това не свърши добре за нея.

Стискам зъби. Няма да позволя да използва майка ми, за да ме примами.

— Майка ми беше по-добър владетел, отколкото вие някога ще бъдете — отвръщам аз. — Но и плъх щеше да е по-добър владетел от вас. Дори и мравка.

Той отново прави жест към стража и този път ударите валят един след друг, не спират дори и след като падам на земята. Раните отново са отворени и роклята ми лепне от кръв. Но аз почти не усещам болката. Единственото, което изпитвам, е омраза. Всичко, което чувствам, е ярост. Тя ме изгаря, докато накрая кожата ми започва да гори като огън. Когато стражът най-накрая се отдръпва, аз се опитвам да си поема дъх. Отнема ми доста повече време да се изправя отново на крака. Те отказват да удържат тежестта ми, но аз ги принуждавам. Само още малко и после няма да има болка. Само майка ми. Само Ампелио.

— Доведете ги! — заповядва императорът и махва с ръка.

Един пазач се приближава, за да ме хване грубо за ръката, докато вратата зад трона се отваря и две робини биват вкарани вътре с ръце в общи белезници. Отнема ми миг да разпозная една от тях — Елпис.

Не. Елпис е на кораб, надалеч със семейството си. Елпис е в безопасност.

Само че не е. Тя изглежда още по-малка от обикновено, кръглото й личице е мокро от сълзи, а големите й очи са зачервени и уплашени. Когато те срещат моите, те се разширяват и сълзите й бликват наново. Искам да ида при нея, да й кажа, че всичко е наред, да се боря за нея, но стражът ме държи здраво.

Още двама стражи се появяват зад тях и отключват веригите им. Отвеждат другото момиче пред императора. Това е по-голямата робиня на Кресцентия. Тя накуцва, а кожата около лявото й око е тъмна и подута. За разлика от Елпис обаче, тя не е уплашена. Стои високо изправена и уверена.

— Как се казваш? — пита императорът.

— Гаци, Ваше Височество — отговаря тя и прави колеблив реверанс.

— Гаци — повтаря той с любезна усмивка. — Ще повториш ли това, което си съобщила на стражите ми, когато е било открито тялото на тейна?

Тя хвърля поглед към мен, но в него няма мекота. Аз не съм нейната кралица.

— Казах им, че по-рано днес Елпис отвори вратата за някакъв посетител. Аз бях в другата стая, но те говориха няколко минути. Успях да разбера, че това е лейди Тора — тя посещаваше лейди Кресцентия толкова често, че разпознах гласа й. Когато тя си тръгна, аз надникнах от съседната стая и видях как Елпис пъха стъклен флакон в престилката си. Усмихваше по-широко, отколкото някога съм я виждала.

— И ти не спомена за това на лейди Кресцентия или на тейна? — интересува се императорът.

— Не бях сигурна какво съм видяла — признава тя. — Мислех си, че може да е подарък за лейди Кресцентия. Те бяха толкова близки приятелки, в това нямаше нищо необичайно. Чак когато приготвяхме вечерята, аз я видях как взима флакона от престилката си и да го излива в десертното вино. Попитах я какво е това, а тя ме удари, Ваше Височество. — Тя прави жест към насиненото си око. — Заключи ме в килера. После сама довърши приготовлението на десерта, а следващото нещо, което си спомням, е как стражите ме откриха и аз им разказах всичко. Но вече беше прекалено късно и тейнът беше мъртъв. За щастие, бедната лейди Кресцентия е отпила само глътка вино, тъй като вече е била изпила доста по време на вечерята.

Само глътка. Въпреки че все още не мога да го повярвам, коленете ми се подгъват от облекчение.

— Благодаря ти, мила — изрича императорът, преди да посочи към Елпис да мине напред.

Стражът я избутва и нейните очи намират моите. Аз й кимам окуражително, но и двете знаем какво ще последва. За моя изненада, страхът се разсейва от очите й. Тя ми кимва веднъж, преди да насочи вниманието си към императора.

— Оспорваш ли обвиненията срещу теб? — пита той.

— Не — отговаря тя, а тънкият й глас е силен и ясен. — Моята кралица ми даде шанс да й помогна да отмъстим на хората, които нараниха всички, които обичаме. С радост го приех. — Тя се усмихва и усмивката й е дива и триумфална.

Но императорът отвръща с изщракване на пръсти и усмивка, която превръща кожата ми в лед. Пазачът, който държи Гаци, изважда меча си.

Гаци е твърде шокирана, за да направи каквото и да е, а стражът, който я държи, я пронизва с меча си през гърба й, а кървавият му връх преминава през корема й. Бърза смърт. Отмествам очи от нея. Очаквам стражът до Елпис да направи същото, но вместо това той изважда един флакон от вътрешната част на наметалото си и отстранява капачката от корк. Хванал здраво кръста на Елпис с едната си ръка, той доближава флакона до устните й.

Очите й се впиват в моите и аз разбирам какво е планирал императорът. Аз си признах, да, но не съм му казала всичко. Той е достатъчно умен, за да се досеща за това.

— Има останало отровено вино, достатъчно за един човек — информира ни императорът. — Имаш право на избор, Принцесо на пепелта. Кажи ми истината и аз ще я изпратя в мините. В противен случай…

Пазачът дръпва косата на Елпис назад, докато тя няма друг избор освен да отвори устата си, а той накланя флакона с течността към устните й.

Той няма да я пощади, независимо какво ще направя. Той е лъжец и не проявява никаква милост. И аз го знам, както и Елпис. И всички останали в залата. Не мога да я спася. Не мога да я спася. Не мога…

— Спрете! — Думата се изтръгва от гърлото ми като ридание, против моята воля. Стражът замръзва.

— Бях сигурен, че ще постигнем разбирателство — отбелязва императорът с усмивка, от която ми се повдига. — Ще попитам отново: откъде взе Енкатрио?

Преглъщам. Изобщо не се чувствам като кралица. Една истинска кралица може да претегли на кантара — живота на мнозината хора срещу живота на един човек, но аз не мога. Единственото, което виждам, е Елпис. Единственото, което чувам, е гласът на Блейз, който ми казва, че тя е моя отговорност. Аз поисках това от нея, аз я доведох тук, аз почти я убих. Дължа й това. Дори и ако императорът не я пощади, поне ще има бърза смърт като на Гаци. Не с Енкатрио.

— От Сенките ми — изричам аз, вярвайки, че те отдавна са изчезнали. — Те от месеци са заменени от бунтовници. А откъде са я намерили те, не знам.

Императорът се намръщва и прави жест към стража, който отново накланя флакона.

— Не знам! — извиквам аз, борейки се с пазача, който ме държи, но не успявам да постигна нищо. — Кълна се, не знам нищо повече!

Те обаче не спират. Стражът, държащ Елпис, накланя флакона достатъчно, че да капне една капка, преди да стисне носа й, за да я погълне. Звукът, който изригва от нея, не прилича на нищо, което съм чувала досега — дрезгав вик на умиращо животно, който вибрира през цялото ми тяло и стърже по кожата ми като нокти. Аз се боря със стража си и лакътят ми излита нагоре. Нещо изпуква и единият от стражите започва да ниже ругатни, но захватът му така и не се разхлабва.

Елпис се отпуска върху нейния страж, а очите й са наполовина затворени. Кожата на врата й започва да се овъглява, става сива и суха. Едва се чува тихичко скимтене.

— Имаме още доста път да извървим — изрича провлечено императорът. — Ти какво прави тази вечер?

Преглъщам и откъсвам очите си от Елпис. Това поне няма да ни струва нищо.

— Аз трябваше да убия принца, преди да избягам.

С изгорено гърло, Елпис не може да направи нищо повече освен да поклати лекичко глава.

— Къде да бягаш? — притиска ме той. — С кого?

Отварям устата си, за да отговоря, мъча се да измисля някаква лъжа — каквато и да е лъжа. Тя няма да има значение. И двете с Елпис ще сме мъртви, когато се разкрие, че това е лъжа, а Блейз и другите ще бъдат надалеч. Но това не е толкова просто. Императорът ще пристигне, в която и страна назова, с батальони, войници и берсеркери. Ще започне там война. Не мога да изрека такива думи.

Императорът очевидно очаква това. Изглежда, че той го иска. С радост, отново се обръща към стража и наблюдава Елпис така запленено, че на мен ми се повдига.

Елпис се дърпа, стражът се мъчи да я задържи неподвижна, докато отново повдига флакона към устните й. Тя изстенва и очите й намират моите. Болката в тях кара стомахът ми да се свие, но в тях има и нещо друго. Осъзнавам го секунда по-късно: решимост.

Стражът тръгва да излива още малко от отварата в гърлото й, но вместо това Елпис изпива всичко, до последната капка, преди изненаданият страж да може да издърпа флакона.

Извиквам низ от астрейски думи, които майка ми никога не ме е учила, и се боря със стража, който ме държи, влагайки в битката всичко от себе си. Аз трябва да стигна до Елпис. Аз трябва да я спася. Но стражът не разхлабва захвата си и единственото, което мога да направя, е да гледам как Елпис пада на земята, потръпвайки, свивайки се в себе си като детето, което е. Овъгляването се разпростира от гърлото надолу, докато тя изгаря отвътре навън. Миризмата на опечена плът изпълва стаята и придворните зад мен започват да изпитват пристъпи на гадене, сякаш те са тези, които страдат.

Когато тя най-сетне застива, почернялата й уста е като замръзнала в безмълвен писък.

Смътно чувам заповедта на императора телата им да бъдат изнесени. Един пазач започва да дърпа Елпис така, сякаш тя не е нищо повече от парцалена кукла. Главата й виси отпуснато на шията й, а очите й са милостиво затворени.

Тя беше моя отговорност и аз не можех да я спася. Ако съжалявам за нещо, то е за това. Твърде много хора са загинали заради мен и сега аз съм почти благодарна, че на това ще се сложи край.

Императорът слиза от трона на майка ми, а стъпките му отекват силно в смълчаната зала, докато пристъпва към мен. Аз не мога да го погледна, неспособна да отклоня очите си от дирята от пепел, която трупът на Елпис оставя след себе си, но той ме хваща за брадичката и ме принуждава да погледна нагоре, така че единственото, което виждам, е лицето му — червено, остро и студено.

— Срамота е — шепне той, така че само аз и стражите, които ме държат, да могат да го чуят. — Ти щеше да си такава красива императрица.

Преглъщам сълзите си. Те са за Елпис. Императорът не заслужава да ги види. Ако стражите не ме държаха толкова здраво, щях да му се нахвърля и да му причиня каквато вреда мога да сторя, преди да ме спрат — щях да му избода очите, да му разбия главата в камъните, да взема меча на стража и да го пробода в сърцето. Има толкова много начини да нараниш някого за секунди и аз бих измислила още десетки. Но стражите най-вероятно усещат отчаянието ми, защото ме държат здраво, все едно съм заплаха.

Затова правя единственото нещо, което мога — заплювам го. Плюнката ми се приземява точно под окото му — блестяща и влажна.

Задната част на ръката му удря лицето ми и пръстените му ме разкървавяват. Силата на удара му би трябвало да ме запрати отново на земята, но стражите ме държат.

— Отведете я! — нарежда императорът на стражите ми. — Подгответе екзекуцията й за изгрев-слънце, така че всички да я видят. Искам светът да знае, че Принцесата на пепелта е мъртва.