Принцеса на пепелта

НЕУДОБНО ПОЛОЖЕНИЕ

ЩОМ СЕ ЗАВРЪЩАМ В СТАЯТА си, изсипвам откраднатите божествени камъни от ръкава си и издърпвам взетия назаем гребен на Кресцентия от косата си. Те блестят на приглушената светлина от свещ — тъмносините като мастило камъни Сюта в гребена, единичната висяща обица с прозрачни камъни Озам, гривната като верижка, инкрустирана с хиляди камъни Глейди, които са толкова малки все едно са прашинки. Това не са бижута, които някога съм виждала Кресцентия да носи, и се надявам, че ще мине известно време, преди тя да забележи липсата им. Гребенът е най-рисков за задържане, защото тя знае, че той е у мен, но не бих се изненадала, ако този детайл се е изплъзнал през доста просторните решетки на ума на Кресцентия.

Веднага щом си помислям това, у мен нахлува чувство за вина. Макар и да е каловаксийка, Крес е моята единствена истинска приятелка сред тях. Поведението й днес може и да не беше от най-любезните, но ако приятелство ни бе поставено на везни, то днешният ден щеше да е като дъждовна капка, сравнена с океан. А и честно казано, дори не мога да я обвиня за това.

През целия живот на Крес баща й я е бутал към принца, пълнейки главата й с идеи как ще бъде принцеса, после и императрица. Този път е избран за нея още докато е била в люлката, така че съвсем естествено е, че тя ще се бори за него. По някакъв странен начин аз я уважавам за това. Онази Кресцентия, която си мислех, че познавам, изобщо не беше боец.

— Не осъзнавах, че си такъв фен на бижутата, Тео — дочувам гласа на Блейз от стената.

Аз поглеждам към малката дупка и се усмихвам.

— Всъщност това са подаръци за вас — осведомявам го аз, докато вървя към стената му и провирам гривната през отвора.

— Това въобще не е в мой стил — отвръща ми той.

— Погледни по-отблизо!

Чувам подрънкването, докато златните връзки се удрят една в друга. Осветлението там трябва да е много слабо, но след няколко секунди чувам възклицание.

— Как успя… — гласът му заглъхва.

— Кресцентия има доста богата колекция. Надявам се, че няма да забележи няколко липсващи накита. Можете ли да ги използвате? — интересувам се аз.

Той се поколебава известно време, колкото няколко удара на сърцето.

— Мисля, че да — потвърждава той.

— Какво става? — пита Артемизия.

Прекосявам стаята, за да ида до нейната стена.

— Не се притеснявай, не съм забравила и вас двамата — казвам им аз и промушвам гребена през нейната дупка, а след това и обицата през тази на Херон.

— Малко са малки, но ще свършат работа — установява Артемизия. — Странна комбинация обаче, нали?

— Каловаксийските придворни обичат да ги носят като бижута — обяснявам аз. — Камъни Сюта за красота, камъни Озам за грация, камъни Хаза за топлина, камъни Глейди за сила.

— Ти се шегуваш — възмущава се Херон, изрича злобно думите, сякаш са отровни. — Използват ги като бижута?

— Много скъпи бижута.

— Е, ако някога е имало някакво съмнение, че на каловаксийците им се отказва живот в Отвъдното… — отбелязва язвително Блейз. Гривната звънти, докато той я обръща в ръцете си.

— Ти нали в действителност не вярваш на това? — намесва се Арт със сумтене. — Ако боговете се вълнуваха от подобни неща, или ако изобщо съществуваха, те със сигурност щяха вече да са се намесили.

Неочакваното презрение в думите й ме изненадва.

— Ти си пазител — отбелязвам аз. — Със сигурност вярваш в боговете.

— Аз вярвам в оцеляването — отвръща тя, но в гласа й има острота, която ме възпира да разпитвам повече. — И това е предостатъчно.

През стената почти усещам мислите на Блейз, които извървяват същия път като моите. През изминалото десетилетие идеята за Отвъдното беше единствената, която ме държеше, и не се налага да разпитвам Блейз, за да узная, че част от него също е жадувала за онзи свят. Там си представям как майка ми ме чака. Сънувах как ръцете й се обвиват отново около мен, а миризмата на цветя и земя все още е попила в нея, както когато беше жива.

Това е нещото, за което винаги си мисля, когато съм изкушена да използвам някой камък Хаза, както и думите на майка ми за смисъла на това какво е да си кралица. Колкото и да е изкушаваща тази сила, използването на камък без подходящото обучение — без да си бил избран от боговете — е светотатство, а прегрешилите души не биват допускани в Отвъдното. Те са обречени да се скитат по земята като сенки през останалата част от вечността.

— Е, убедена съм, че се радвате да научите как вашият труд в мините е бил в полза на една толкова красива кауза — добавям аз и прогонвам мислите за Отвъдното от ума си. — А сега моля всички ви да се обърнете с гръб. Трябва да съблека това ужасно нещо.

Започвам борба с роклята. Ще бъде трудно да я махна без помощ, но в момента не искам да викам Хоа.

— Аз не бих се преоблякъл в нещо прекалено удобно — отбелязва Блейз с приглушен глас. Надявам се, че го чувам така, защото лицето му е обърнато настрани от мен. — Убеден съм, че принцът ще те посети по-късно довечера.

Ръцете ми замръзват върху копчетата в основата на врата ми.

— Какво имаш предвид?

Херон се смее, а звукът е толкова силен, че на практика разтърсва стените.

— Той утре заминава за бог знае колко дълго. А след тази демонстрация на нежност по време на обяда, определено ще се опита да се сбогува както подобава.

Да се сбогува както подобава. Думите отекват в съзнанието ми, придружени от мисълта за устните на Сьорен върху моите. Благодарна съм, че в момента те не ме гледат, защото иначе щяха да видят как се изчервявам. Аз играя играта, напомням си аз, и ако една малка част от мен вярва в лъжата, то това само ще я направи още по-ефективна. Стига по-голямата част от мен да не забравя каква е реалността.

— Разбирам — отвръщам аз, като внимателно се старая гласът ми да прозвучи нехайно. Претърсвам гардероба си за нещо по-подходящо. Нещо, което да изглежда достатъчно случайно, сякаш не съм очаквала никого, но същевременно все пак да е красиво. Избирам един обикновен хитон в тюркоазеносиньо, завързан на кръста с широк златен пояс. Разкопчавам останалите копчета от роклята на Крес и я оставям да падне на пода, преди да навлека хитона през глава и да го завържа както трябва. — А аз дали трябва да се сбогувам подобаващо с него, какво мислите? Вече може да гледате.

— Предполагам, че да — споделя мнението си Блейз, макар да звучи така, сякаш му е неудобно. Чувам как се движи зад стената, стъпките му по каменния под. — Това е целта, нали?

— Това не би следвало да е особено предизвикателство. Той е доста красив за каловаксиец — добавя Херон.

Поклащам глава.

— Не е, каквото си мислите. Ще направя, каквото трябва. Но просто… — Загубвам мисълта си. — Не знам какво правя.

— Каквото и да правиш, изглежда, че има добър ефект — отбелязва Блейз.

— Това обаче са само думи. Бягам и вярвам, че той ще ме гони. Но никога не съм мислила по въпроса какво да правя, когато ме хване — признавам аз.

Моята изповед е последвана от мълчание, най-после нарушено от Артемизия.

— Някога целувала ли си момче? — интересува се тя. След което вероятно усеща колко неуместен въпрос е задала, защото неохотно добавя: — Ваше Височество.

— Не — признавам аз. — Не съм имала особено богат избор от възможности. Като се изключи Кресцентия — и сега Сьорен, — каловаксийците рядко ми засвидетелстват доброжелателство. А със сигурност не е имало никакъв романтичен интерес към мен.

В ума ми се появява похотливата усмивка на императора и чувам думите на императрицата като ехо: „Виждала съм го как те гледа… Той не е особено прикрит, нали?“. Но каквото и да е това, то със сигурност не е романтично. То е нещо друго, което кара всичко в стомаха ми да се пихтоса като пресечено мляко. Вероятно изглеждам точно толкова ужасно, колкото се и чувствам, защото Херон отново се засмива.

— Стига де, целувка с принца със сигурност няма да е нещо толкова лошо — казва той.

— Не знам — добавя Артемизия. — Не бих искала първият човек, когото ще целуна, да е синът на онзи, който разруши страната ми. На мен също би ми се догадило.

— Няма да е първият — обажда се Блейз, а гласът му е толкова тих, че първоначално не го разбирам.

— Не ми казвай, че се опитваш да защитиш императора, Блейз — отбелязвам аз и потъвам в леглото си, като се отпускам тежко назад. Вглеждам се в покрития с балдахин таван. — Обобщението на Артемизия е ужасно мило.

Блейз се прокашля.

— Не. Аз казвам, че това няма да е първата ти целувка.

Надигам се на лакът и поглеждам към стената на Блейз, иска ми се да видя лицето му. Не ми изглежда особено честно, че той може да вижда моето. Дали се е изчервил? Неговото лице ставаше яркочервено, когато се ядосваше, но аз не мога да си спомня дали някога съм го виждала смутен.

— Това не се брои — отвръщам му аз.

— Какво не се брои? — пита Артемизия.

Блейз не й отговаря, така че аз го правя.

— Когато бяхме малки, видяхме как други хора се целуват. Нали знаете, по градинките и на банкетите. Астрея невинаги е била толкова пуританска, преди каловаксийците да нахлуят. Така че… и ние решихме да го изпробваме…

— Не, не се брои — отсъжда Артемизия, преди да мога да довърша изречението си.

— Целувката си е целувка — измънква Блейз.

— Говориш като човек, който никога не се е целувал истински — подиграва му се тя.

— Добре — съгласява се Блейз и по гласа му мога да усетя намръщеното му изражение. — Стига празни приказки. Артемизия, искам да провериш майка си. Да видиш дали тя е взела решение. Знаеш я каква е. Ако тя иска да стигне преди принца на Вектурианските острови, то ще трябва да тръгне най-късно тази нощ.

— Корабът на майка ми е по-бърз от всеки каловаксийски кораб — подсмърча тя.

— Аз бих предпочел да не поемаме рискове. Херон, можеш ли да използваш камъните Озам, за да станеш невидим? — интересува се той.

— Лесно — отвръща Херон.

— Добре, защо не се поразходиш тази вечер из двореца? Да видиш какво можеш да чуеш.

— Най-накрая — казва той и въздиша силно. — Без да се обиждаш, Тео, но тази стая е прекалено тясна за мен.

— Докато си навън, Артемизия, можеш ли да намериш една кама за Тео? Нещо тънко и леко, което лесно да може да се скрие? — продължава Блейз.

— Разбира се, че мога — отвръща тя обидено, че дори я пита.

— Ако някой от вас не се върне до изгрев-слънце… — гласът му замира. Изчаквам го да довърши. Какво ще направи? Ще изпрати хора да ги търсят? Или сам ще го направи? Той самият, изглежда, не знае отговора, защото след миг само въздъхва. — Просто се върнете до изгрев-слънце.

— Да, сър — отговаря Херон. Артемизия отеква като ехо секунда по-късно и далеч по-саркастично.

Следват звуци от разместване, от отваряне и затваряне на плъзгащи се каменни врати. Меки стъпки се отдалечават надолу по коридора в противоположни посоки. И тогава оставаме само Блейз и аз. Започвам да усещам присъствието му много осезаемо. Почти мога да доловя дишането му, сърдечния му ритъм.

— Не е нужно да правиш това — започва той след малко. — Само кажи една дума, Тео, и аз ще те измъкна оттук. Можем да идем надалеч, да си намерим съюзници, да съберем сили и да атакуваме, когато вече сме сигурни, че сме достатъчно силни. Това няма да е бягство. Не съвсем.

Предложението му е примамливо. Никога повече няма да съм затворничка на императора, никога повече няма да усещам развратния му поглед и никога повече няма да ми се налага да се питам дали това ще е денят, в който той най-накрая ще ме пречупи. Дали това ще е денят, в който ще загубя и остатъка от себе си завинаги. Но и двамата знаем, че нещата не са толкова прости.

— Това може да отнеме десетилетия — посочвам аз. — И съществува възможност да не успеем. Всеки, който би могъл да ни помогне, най-вероятно е твърде уплашен от каловаксийците, за да го направи. Другото е нашият най-голям шанс и ние можем да го направим. Знам, че можем.

Той не казва нищо за момент и аз започвам да се чудя дали ще започне да спори с мен, дали ще настоява да ме изведе на безопасно място, за да изпълни обещанието си към Ампелио.

— Влизам — изрича той вместо това.

Аз не протестирам. А и в действителност не искам да го спра. Колкото и опасно да е, близостта му до мен е и успокояваща. Когато мога да го видя и да го докосна, аз съм малко по-уверена, че той не е просто плод на по-лудата част от мен, която си го е измислила.

Той напуска стражевата стая доста по-тромаво от другите двама, макар че се опитва да бъде тих. Вратата ми проскърцва, докато се отваря, и той се вмъква вътре. Нямам ключалка, но той я затваря здраво зад себе си, преди да се обърне и да ме погледне.

— Ти криеш нещо — усъмнява се той.

Аз крия толкова много неща. Предупреждението на императрицата, нарастващите ми чувства към Сьорен, приятелството ми с Кресцентия. Дори и да исках да му кажа какво не е наред, аз просто нямаше да имам представа откъде да започна. И за двама ни ще е по-лесно, ако продължавам да лъжа.

Разсмивам се леко истерично.

— Просто съм притеснена. Можеш ли да ме обвиняваш за това? Имам чувството, че балансирам върху ръба на отвесна скала и дори лекият бриз ще ме бутне надолу. — Той отваря уста и аз знам, че отново ще предложи да ме измъкне оттук. Не съм обаче убедена, че ще мога да откажа втори път. — Всичко ми е в кърпа вързано. Ти сам го видя. Те всички ме подценяват. И няма да се усетят откъде им е дошло, когато ножът ми се забие в гърбовете им.

Когато бяхме деца, ние играехме на една игра, в която всеки щипеше другия по меката страна на ръцете, за да видим кой пръв ще реагира, кой ще се разплаче, ще си издърпа ръката, или дори ще мигне. И сега се чувствам така. Кой от нас първи ще покаже страха си? Няма да съм аз. Издържам погледа му и стискам челюсти, като се опитвам да излъчвам увереност, която вътрешно не усещам.

Той въздъхва и отмества поглед.

— Добре се справяш, но не мога да не мисля, че ако Ампелио беше тук, щеше жив да ме одере затова, че съм се съгласил с този план. Аз му обещах, че ще те опазя и няма да те пусна в ръцете на врага.

— Сьорен беше твоя идея, Блейз, и при това доста добра. — Поколебавам се. Фокусирам се върху стената зад него. Ако го погледна, убедена съм, че той ясно ще види тайните ми. — Той не е като баща си. Не е жесток.

— Мисля, че си права — изрича Блейз, след като си поема дъх. — Но Артемизия също е права. Първата ти целувка не бива да е с него.

Аз го поглеждам изненадано. Очите му изведнъж се взират в моите, и то с такова напрежение, че не мога да погледна настрани. Не че искам.

— Ти нали каза, че първата ми целувка е била с теб — изненадана съм, че гласът ми е равен, когато сърцето ми бие толкова бързо.

— Ами — започва той и прави крачка към мен. А след това още една. Спира чак когато помежду ни остават само няколко сантиметра, които ни разделят. Когато отново проговаря, гласът му едва ли е по-силен от шепот и аз усещам топлия му дъх по бузата си. — Казаха ми, че това не се брои.

Устата му се приближава до моята. Искам да го отблъсна и едновременно желая да се притисна до него. Блейз ме ужасява, но и ме кара да се чувствам в безопасност. Той ми напомня за времето, когато бях обичана, защитена и без белези. Как може един човек да представлява толкова много различни неща? Как може той да ме кара да усещам толкова много различни неща?

Преди да мога да се откажа, вдигам главата си нагоре и устните ми се опират в неговите. За секунда той е неподвижен и усещането е почти същото, както когато се целувахме като деца — сякаш повтаряхме движенията, без да изпитваме някаква истинска нужда. И точно когато решавам да се отдръпна, устата му омеква под моята и той ме целува отново. Топлите му ръце ме хващат за кръста и ме придърпват по-близо до него, а топлината им прониква през коприната на моята рокля. Когато се отдръпва, все още е достатъчно близо, за да мога да усетя дъха му върху устните си.

— Мисля, че дори Артемизия би се съгласила, че тази целувка се брои — изричам тихо аз и прокарвам ръце надолу по гърдите му.

Той пуска кръста ми, хваща ръцете ми в своите и ги дръпва от себе си. Нещо тъмно трепва в изражението му и ме стисва толкова силно, че започва почти да боли.

— Принцът скоро ще бъде тук — напомня ми той и отпуска ръцете ми. — Не прави нищо глупаво тази вечер.

Думите прозвучават твърдо, но аз започвам да разбирам Блейз и знам, че той просто ме дразни така, както го правехме, когато бяхме деца. Последвалите години са ограбили лекотата от него и са насадили всичко около него със задушаваща сериозност.

Засмивам се, но неговото изражение остава непроницаемо, което е двойна несправедливост, като се има предвид как моето съмнение и обида най-вероятно са ярко отпечатани върху лицето ми. Крес и аз често сме говорили за целувки — с кого сме искали да се целуваме, как сме искали да се случат. Тя си мечтаеше за първа целувка със Сьорен в сватбения им ден, също като в една от нейните книги. Моите представи не бяха толкова романтични, но със сигурност очакванията ми бяха по-големи. Никога не беше ми минавало през ум, че този, който ще ме целуне, ще съжалява, както навярно Блейз. Той дори не иска да ме погледне.

Смут се надига на горещи вълни към бузите ми, но се насилвам да се усмихна, не искам да му позволя да го види.

— Не се безпокой. Ще изчакам с глупостта до утре или може би до следващата седмица. Все още не съм решила. — Той се усмихва, но все още не поглежда към мен. Когато се обръща, за да си тръгне, аз се изкушавам да го извикам, но името му замира в гърлото ми. Така или иначе, едва ли щеше да ме послуша, независимо от това дали съм негова кралица, или не.