Принцеса на пепелта

ТАНЦ С МАСКИ

КОСТЮМЪТ, КОЙТО КРЕСЦЕНТИЯ МИ ИЗПРАЩА, кара сърцето ми да се свие болезнено в гърдите ми, макар да се надявам, че моите Сенки не го забелязват. Това е рокля от пластове тюркоазен шифон, която кожата ми усеща лека като дъх. Тя щеше да е напълно безтегловна, ако най-външният слой на полата не бе покрит с тънки златни дискове, оформени като люспи на риби. Или, по-точно, люспи на русалки.

Крес и аз винаги сме обичали русалките. Като деца четяхме всяка книга за тях, която можехме да намерим в библиотеката на баща й, рисувахме картинки на сирени вместо да си водим бележки по време на уроците. Крес дори се съгласи на няколко морски пътувания, предизвикващи у нея морска болест, единствено с надеждата, че можем да попаднем на някоя русалка. Нямаше никакво значение, че те са опасни, или че никой моряк никога не е успял да оцелее, след като ги е видял. Ние и бездруго не искахме да ги видим. Ние просто искахме да сме като тях.

Дай ми перки вместо крака и аз ще се гмурна до дълбини, където хората на императора никога не биха успели да ме намерят. Бих изпяла песен, за да удавя всеки, който се е опитал да ме нарани. Бих била в безопасност. За Кресцентия, която е била отгледана така, че да бъде нежна, тиха и сладка, сирените бяха нещо свирепо и диво, но въпреки това неустоимо привлекателно. Това е разликата помежду ни, предполагам: Кресцентия копнее за любов, а аз предпочитам разрушението.

В хладните зимни дни, когато бавачката на Крес ни водеше долу до отоплените басейни под двореца, ние прекарвахме по-голямата част от дните си, пръскайки се във водата и преструвайки се, че краката ни се превръщат в перки. В годините, оцветени с кръв и болка, това бяха онези моменти, които правеха останалото поносимо. С това си напомняне за тях сега Кресцентия като че ли се извинява за поведението си по отношение на Сьорен. Тя вероятно си мисли, че аз затова я избягвам. Само ако беше толкова просто.

Хоа ми помага да вляза в роклята, а чевръстите й пръсти танцуват над телените копчета, които минават през гърба чак до края на гръбнака ми. Белезите ми ще се виждат, но аз отказвам да се срамувам от тях. Да, те са грозни, но те означават, че съм оцеляла.

Ти си агне в лъвската бърлога, дете — бе ми казала императрицата. — Ти оцеляваш.

Но да оцеляваш не е достатъчно. Вече не.

Хоа обвива шията и китките ми с нанизи от перли и вплита още няколко в косата ми. Златната полумаска, която Кресцентия изпрати с роклята, е също така обсипана с тях в орнаментирани завъртулки, които обрамчват очите.

Короната от пепел ще съсипе роклята за секунди, но точно сега тя е красива. Докато Хоа отива да я вземе от кутията до вратата, аз тършувам за камата, която Херон заши в скрит джоб на наметалото ми. Тъй като Хоа полага големи усилия да вдигне короната от кутията, колкото е възможно по-внимателно, аз успявам да скрия камата в корсажа на роклята си. Не мога да си представя, че бих могла да имам нужда от нея, но присъствието й поне ми дава илюзията за сигурност.

— Внимавай! — тихо ме предупреждава Блейз.

— Знам какво правя — отвръщам през зъби, което вероятно е най-голямата лъжа, изричана някога от мен.

Тъй като моите Сенки ме следват надолу по коридора, усещам още повече пепелта от короната, която се сипе върху ми при всяка стъпка, направена от мен. Не мога да преброя колко пъти императорът ме е карал да нося това ужасно нещо, но днес е още по-зле, защото знам, че те ме гледат. Знам, че за тях това е обида точно толкова, колкото е и за мен. Повече отвсякога на мен ми идва да я махна от главата си и да я стрия на прах в ръцете си, но това няма да помогне на никого.

Това ще е последният път, в който я нося — убеждавам се аз и се моля на всички богове това да е самата истина.

Изведнъж до мен се чуват стъпки. Когато се обръщам, зад мен има само две Сенки.

— Херон! — предупреждавам го аз. Внимавам да не мърдам устата си, докато говоря. Коридорът е пуст, но императорът винаги ме наблюдава и очаква да се подхлъзна.

— Ще внимавам — отвръща той, а гласът му е приятен, както винаги. — Съжалявам за поведението на Арт по-рано. Наистина. Но тя има приятели в мините.

— Вероятно и ти имаш — отбелязвам аз.

Известно време той запазва мълчание.

— Не — отговаря накрая. — Те вече взеха всички, които имаха значение за мен. Родителите ми, сестрите ми, приятелите. Моята любов. Името му беше Леонидас. Ти щеше да го харесаш. — Той прави отново пауза и аз разбирам, че това е нещо, за което му е трудно да говори. Осъзнавам, че изобщо не знам много за Херон. Той рядко се обажда и обикновено само за практически неща. Смятах, че е сдържан, защото не му пука толкова много, колкото на Блейз и на мен, или дори на Арт, но това не е вярно. По-скоро се държи така, защото в миналото е обичал твърде много и е платил за това. Отварям уста, за да му кажа, че съжалявам, и за да му обещая отмъщение по същия начин, по който го обещах на Блейз, когато той ми разказа за родителите си, но от нея не излиза нищо.

След миг той продължава и аз правя единственото, което мога. Слушам.

— Гледах, докато пазачите ги убиваха или отвеждаха, когато те полудяваха. Видях всичко и мога само да си представя как нещата сега биха могли да се влошат. Но и ти самата си видяла ужаси. Знаеш на какво са способни тези хора и затова ти се доверявам, че ще сториш това, което е правилно.

Знам, че той изрича думите си, за да ме утеши, но ги усещам като присъда. От тях боли повече, отколкото от внимателно прицелените остриета на Артемизия или изпълнените със съмнение погледи на Блейз. Той ми има доверие, а аз съм убедена, че ще го подведа.

После Херон стиска ръката ми за последно, преди да забави стъпка и да влезе отново в крак с другите. Завивам и тръгвам сама надолу по коридора към банкетната зала.

За бал, организиран само с един ден предупреждение, Кресцентия е успяла да постигне страшно много — не на последно място самата тълпа е доста впечатляваща. Стълпотворението от тела блести на светлината на големия полилей, така сякаш болшинството от тях са били потопени в казан с катран, а след това са били оваляни в божествени камъни. Те всички са се събрали, защото се възхищават на тейна, или пък се страхуват от него. Трудно е да се каже със сигурност, а и в крайна сметка това няма никакво значение. Резултатът е един и същ: непоколебима лоялност.

Всички са маскирани като мен, но след години в отдаване на внимание към детайлите аз лесно мога да разпозная болшинството от тях.

Жената, облечена като паун, е баронеса Франдхолд. Тя се държи като жена, която е с поне десет години по-млада и два пъти по-красива, и разговаря с най-новия си любовник, лорд Якоб. Той е съвсем малко по-голям от мен и беше направил неуспешен опит да поиска ръката на Крес, малко след като тя навърши шестнадесет. Баронът е наблизо, но както винаги изглежда абсолютно незаинтересован от жена си. Той е твърде зает да хвърля погледи на един от войниците, придружавал тейна по пътя от мините насам.

Макар да не я търся специално, очите ми попадат на лейди Дагмар, която сега, след като се омъжи, е вече лейди Далгаард, тъй като само девиците и кралските особи използват бащините си имена. Сватбата е била доста прибързана. Така и баща й е успял да получи по-бързо своето възнаграждение, а и лорд Далгаард — новата си играчка. Женени са само от няколко дни, а изложените на показ части от ръцете й вече са нашарени със синини, които всички се преструват, че не виждат. Тя стои сама, а тълпата й я заобикаля, сякаш нещастието й е заразно. Дагмар, която помня, беше най-яркият център във всяко събиране. Тя винаги се смееше най-високо, танцуваше най-много и флиртуваше достатъчно възмутително, че да накара всички да говорят със седмици след това. Но сега очите зад маската й са тъжни, а тя се стряска от светлина и шум като уплашен заек.

Аз й причиних това, но не бива да се чувствам виновна. Моите хора са понесли толкова много по-лоши неща. Аз самата преживях къде по-ужасни неща. Но все пак аз съм виновна за положението й и това ми тежи върху плещите.

Принуждавам очите си да се отклонят от нея и претърсвам тълпата за Кресцентия. Тя не е трудна за откриване — единственото, което трябва да направя, е да потърся къде е императорът. Златната му корона стои високо и гордо на главата му както винаги. Той не си прави труда да се маскира в духа на бала с маски, а и защо да го прави? Прекалено е влюбен в собствената си мощ, че да се преструва на някой друг дори и само за една вечер.

Оставам на разстояние, тъй като не желая да привличам вниманието му. Кресцентия изглежда красива до него, а нейният костюм напълно наподобява моя — мека горна част на роклята в цвят лавандула и сребристи люспи в долната част. Вместо перли, тя носи корали, които помагат на червенината на бузите й да изпъкне. Тя може да е момиче без особена стойност за каловаксийците, като се изключат брака и майчинството, но ако я наблюдава човек как манипулира императора, не може да не се възхити на ума й за стратегиите, които прилага. Тя го върти на малкия си пръст, без въобще да му позволи да осъзнае какво всъщност прави — хвърля му усмивка с трапчинка тук, срамежлив поглед там, стои изправена и горда — всяка частичка от нея е на принцесата, която толкова много иска да бъде. Единственото нещо, от което наистина се нуждае, е принцът.

Вниманието на императора се задържа върху нея по-дълго, отколкото аз бих счела за обичайно, но поне не я гледа по начина, по който наблюдава мен. В очите му няма похот, а само студена пресметливост. Жалко е, че Сьорен не е тук, за да види как се решава бъдещето му, но това не е и необходимо. Усещам само леко съжаление, преди да си спомня, че Сьорен никога няма да се омъжи за Кресцентия. Ако моите Сенки имат думата по въпроса, то те и двамата ще са мъртви много преди този ден да дойде.

От тази мисъл ме заболява стомахът.

— Почти съм сигурен, че Кресцентия си даде целия този зор, по-скоро за да те измъкне от покоите ти, а не толкова за да отпразнува завръщането ми — изрича плътен глас точно зад лявото ми рамо.

Най-лошите ми кошмари изплуват пред очите ми и правя усилия да спра треперенето. Благодарна съм, че камата ми е толкова близо, дори и да не мога да си представя как бих могла действително да я използвам. Когато съм в присъствието на тейна, винаги имам чувството, че се задушавам. Изпадам в състояние на паника, усещам ускорения си сърдечен ритъм, мислите ми се замъгляват и ме избива студена пот, макар че се опитвам да не го показвам. Изведнъж отново съм на шест години и гледам как той убива майка ми. Или съм на седем и той държи камшик, докато императорът се опитва да изтрие името ми от ума ми. Аз съм на осем, на девет или на десет и той стои над мен с камшик, сабя или ръжен — каквото там императорът го е инструктирал да използва, за да изгони Теодосия от мен и да остави да живее само Тора.

Той не би ме наранил тук. Знам го. И въпреки това не мога да се въздържа и умът ми трескаво преминава през всички мои тайни и планове, убеден, че тейнът би могъл да ги разчете толкова ясно, все едно бяха думи върху лист хартия. Но аз съм по-добра от това. Трябва да бъда.

— Тя е много мила — насилвам се да отговоря аз. — Имам късмет, че е моя приятелка.

— Така е — съгласява се той, но в тона му се крие заплаха, която не пропускам. Разбира се, че всичко, което тейнът ми казва, на мен ми звучи като заплаха. Самият тейн е заплаха, независимо от това дали говори, или не.

— Много съжалявам за всички неприятности в мините — продължавам аз, сякаш всичко това е по моя вина. Би ми се искало да е точно така, да съм постигнала нещо толкова голямо. — Знам, че липсвахте на Кресцентия ужасно много.

— И тя ми липсваше — отговаря той след кратко мълчание.

— Мисля, че от нея ще стане една прекрасна принцеса. — Истински се мъча да запазя тона на гласа си небрежен и повърхностен, да предотвратя треперенето на ръцете си. И успявам. Вече е заложено твърде много, за да си позволя да се проваля точно сега. Не мога да оставя страха ми да провали всички. Тейнът се храни със страх. Той може да го надуши като ловно куче.

За момент и двамата гледаме Кресцентия, докато тя подарява на императора поредната усмивка с трапчинка, увивайки го още по-плътно около пръста си.

— Тя е родена, за да бъде принцеса — най-сетне отвръща тейнът.

Хвърлям му един поглед и веднага съжалявам — да не го бях правила. Начинът, по който той гледа Кресцентия, ме кара да усетя болка в гърдите си. Та как смее той? Как смее да обича дъщеря си, когато ми отне майка ми? Заради него аз никога няма да видя майка ми да ме наблюдава така. Той е камък, неспособен да усеща каквото и да е, и на мен не ми харесва да ми бъде напомняно, че той също е човек. Не ми харесва също така и да ми се напомня, че и двамата обичаме един и същи човек.

Кресцентия се обръща към нас и заслепяващата й усмивка става още по-широка. Тя се извинява на императора с тихо изговорена дума и кратко докосване на ръката й по рамото му. Императорът проследява погледа й, а очите му се притискат към гръдния ми кош, едва успявам да дишам.

— Извинете ме, моля — обръщам се аз към тейна и се дръпвам настрани. Дори докато се оттеглям, усещам как императорът ме наблюдава и не ме изпуска от поглед. Погледът му сее разложение върху кожата ми и копнея за баня, която да изтрие това.

Аз съм агне в леговището на лъва. Как може да бъда каквато и да е кралица, когато съм толкова лесна за плашене? Артемизия нямаше да трепери от императора, нямаше да се поколебае да забие камата в гръдния му кош, тук и сега, без значение колко щеше да й струва това.

— Тора! — извиква Кресцентия към мен. Забавям стъпка, но не се обръщам, прекалено уплашена да не срещна отново погледа на императора. Твърде съм уплашена от онова, което ще открия там.

Крес ме догонва и провира ръката си през моята.

— Толкова се радвам, че дойде. Изглеждаш прекрасно.

Бързите й сиви очи се стрелват нагоре, за да видят разпадащата се корона — пепелта, която мога да усетя, че вече покрива лицето, врата и раменете ми. От нея ме сърби ужасно, но не смея да се почеша. По-добре да се преструвам, че изобщо не е там.

— Благодаря ти — казвам й с принудена усмивка, която се надявам да изглежда естествена. — Толкова мило от твоя страна да ми изпратиш роклята. Тази вечер бихме могли да сме сестри. — Стискам я за ръката и се опитвам да не обръщам внимание на вината, която усещам дълбоко в себе си.

— Ние сме — отговаря тя с усмивка, която чувствам като удар в сърцето.

На това няма какво да се отговори. Единственото, което мога да й предложа в замяна, са лъжи, но аз не мога да й причиня това тази вечер. Не и на нея.

Аз съм само една лъжа, напомням си аз. Тора е една лъжа. Но това не е цялата истина. Колкото и да негодувам срещу нея, Тора е част от мен, може би никога няма напълно да се отърва от нея. И Тора обича Кресцентия, поради което и аз я обичам.

Не мога да я убия. Най-вероятно винаги съм знаела това. Още от момента, в който Блейз го поиска. Само че сега вече съм сигурна.

Устата ми се отваря и аз още не знам какво ще излезе, но преди да изрека и дума, до мен се доближава момче с полумаска на овен със златни рога. Макар и белегът му да е изчезнал, а остротата на чертите му да е притъпена, за да му придаде вида на човек от севера, аз бих разпознала Блейз, където и да се намира. Оглеждам внимателно залата, зная, че Артемизия трябва да е също някъде наоколо, за да поддържа илюзията, но ако това е така, не мога да я открия. Има твърде много хора и твърде много маски.

— Един танц, лейди Тора? — Дори под маската му виждам как устата му се изкривява, когато изрича измисленото ми име, сякаш то е проклятие. На него досега никога не му се е налагало да ме нарича така и виждам, че се мрази за това, макар да е неизбежно.

Русите вежди на Кресцентия се извиват толкова нависоко, че почти изчезват в косата й, но устата й се усмихва, докато тя ме побутва към него. Макар той да е последният човек, с когото искам да говоря, нямам друг избор, освен да взема ръката му и да го оставя да ме отведе до мястото за танцуване.

— Луд ли си? — казвам през зъби, придържайки се към каловаксийския и мърдайки устните си колкото се може по-малко. — Ако те хванат…

— Това е бал с маски — напомня ми той, наблягайки на твърдите звуци в каловаксийската дума, така че тя да звучи повече като суха кашлица. — Шансът е минимален.

— Малък, но не и несъществуващ — отбелязвам аз и се боря да запазя тона си спокоен. — А и освен това ти дори не знаеш как се танцува.

— Наблюдавах ги известно време — уведомява ме той и вдига рамене, след което полага ръка върху долната част на гърба ми и хваща свободната ми ръка с неговата. Това е правилната стойка за глисадант, който оркестърът свири, но стъпките му са тромави. Топлината от докосването му прониква през метала и коприната на роклята ми.

— Това не е достатъчно — казвам аз и потръпвам от болка, когато кракът му се стоварва върху моя. — Аз ще водя, ти ме следвай.

Той въздъхва, но прави, както казвам, оставяйки ме да го направлявам в нещо, наподобяващо сложните стъпки на танца. Аз нямам какво да му кажа, не и след разговора ми с Артемизия, така че близостта му ме смущава. Тази ситуация ме затруднява, защото трябва да помня да съм ядосана. Последния път, когато бяхме толкова близо, той ме целуваше. Държеше здраво китките ми в ръцете си и отказваше да срещне очите ми. Той и сега не поглежда към мен, но този път си мисля, че не е толкова свързано с отхвърлянето ми, а с усещането за гняв, който се излъчва от мен.

Той не знае как да се справи с него, а аз се притеснявам, че ако отворя уста, ще му се сопна, и всички ще се втренчат в нас. Затова ние изпадаме в неловко мълчание, за което си мисля като за поредната версия на играта с щипането. Кой от нас пръв ще поддаде?

Този път аз печеля.

— Това ми изглежда като прекалено добра възможност, за да я подминем. А и не можехме да чуем нищо от мястото на Сенките. Затова Артемизия създаде тези илюзии: аз съм синът на гостуващ херцог от Елкорт, Артемизия е дама от провинцията, която живее в отшелничество, а Херон реши, че за него е най-добре да остане невидим и да се поразходи около откритите слънчеви — или по-скоро, лунни — павилиони…

— Ти имаш ли ми доверие? — прекъсвам го аз, защото колкото повече той заобикаля спора ни, който очевидно не водим сега, толкова по-голям изглежда той.

Челото му се набръчква.

— Аз… Защо ме питаш това?

Това не е отговор, но може и да се приеме като такъв.

— Аз не рискувам всичко, за да си играя на игрички, Блейз. При това не съм маймуна, обучена да прави трикове, за да ви забавлява…

— Аз никога не съм казвал… — Гласът му се повишава, преди той да се усети, а очите му се стрелкат напосоки. — Това пък откъде изникна?

— Арт каза, че идеята за отравянето на Кресцентия е твоя. Имаме достатъчно Енкатрио само за двама души, а в този дворец има много други, които са се доказали като много по-голяма заплаха от една разглезена девойка от дворцовите среди. Така че обясни ми дали това не е просто поредният огън, през който искаш да премина, за да докажа верността си.

Усещам как мускулът на рамото му се стяга под ръката ми, а кожата му като че ли се нагорещява.

— Не за твоята лоялност се тревожа аз — признава той след миг. — А за твоя ум.

Блейз все едно дава гласност на моите собствени страхове, но думите му все пак хапят.

— Казах ти, че съм добре. А и ти не си в състояние да преценяваш нечий разум.

Чувствам как гневът му се надига, но това не ме стряска. Аз съм кралица и няма да бъда превърната в пешката на някой друг.

— Всеки ход, който предприемаме, е опасен, Блейз — продължавам аз. — И аз имам нужда от хора, на които да мога да се доверя. И такива, които ми вярват.

Той се смее, но в издадения звук не се усеща радост.

— И въпреки това ти очевидно ми нямаш доверие, Тео.

Искам да го отрека, но той е прав. Нямам му доверие. Не мога. Онази част от мен, която се доверяваше на хората, бе пречупена. Императорът се погрижи за това преди доста време.

Но въпреки това аз казах на Сьорен, че му имам доверие. И навярно наистина му имам доверие. Изтласквам тази мисъл от ума си.

— Дай ми причина — настоявам аз. — Една истинска причина, поради която да отровя Крес.

Той облизва устните си, а очите му се стрелкат напосоки.

— Казват, че тя скоро ще стане принцеса.

— И двамата знаем, че тя никога няма да бъде принцеса. Сьорен ще е мъртъв, много преди тя въобще да има възможността да се омъжи за него — посочвам аз. — Дай ми една истинска причина и ще го направя.

Очите му проблясват.

— Тя е каловаксийка. Дъщеря е на тейна. Това трябва да са две достатъчни причини — сопва се той. — Защо ти не ми дадеш една причина, поради която да не я убиваме?

— Няма абсолютно никаква кръв по ръцете й — отвръщам му аз. — Обича да чете книги и да флиртува с момчета. Не е никаква заплаха.

В него бушува битка и той прихваща кръста ми по-здраво с едната си ръка. Очите му още известно време се стрелкат напосоки, преди отново да се установят върху мен.

— Живеещите в плен животни започват да обичат похитителите си, дори и когато те ги бият. Не е изненадващо, че и ти обичаш един от твоите.

Думите запалват огън в мен, макар да знам, че по свой си начин той ги изрича като един вид опит да ме успокои.

— Аз не съм животно, Блейз. Аз съм кралица и много добре знам кои са враговете ми. Това, че се е родила в семейството на грешния човек, не я прави една от тях.

Когато песента свършва, аз го пускам и се отдалечавам, очаквайки донякъде той да ме последва. Но предполагам, че той ме познава достатъчно добре, за да не го направи.

Още не съм преминала и половината от балната зала, когато едрата фигура на императора препречва пътя ми. Аз правя реверанс, но когато се изправям, той все още е там й все така ме наблюдава, както го прави цяла вечер. Вече трябва да съм имунизирана срещу това, но то все още вгорчава стомаха ми.

— Ваше Височество! — поздравявам аз.

Гледам настрани. Аз съм Тора, послушна и пречупена. Аз трябва да правя императора щастлив и той ще ме пази в безопасност. Теодосия е мъртва. Ако той си помисли нещо различно дори и за секунда… Не, не мога да мисля за това. Аз съм Тора и мислите ми са толкова по-простички. Ще направя императора щастлив и той ще ме пази в безопасност.

— Принцесо на пепелта! — отвръща той, а устата му се извива грозно. — Надявам се, че благодарихте на тейна за службата му в мините през последните няколко седмици, през които той се справи с изметта.

— Разбира се, Ваше Височество — потвърждавам аз, макар че от тази мисъл ми се гади. Още колко ли от моите хора е убил тейнът по време на проверките си? Тяхната кръв е по моите ръце точно толкова, колкото е и по техните. По някакъв начин аз трябваше да предотвратя това.

Императорът се дръпва настрани, за да ме остави да мина, но докато го правя, той се отърква в мен и минава с ръката си през извивката от талията до бедрото ми. Нуждая се от целия си самоконтрол, за да не се разтреперя или да не се дръпна рязко, защото знам, че той иска именно това, и то само ще влоши нещата. Камата в корсажа ми е в моя обсег и за миг аз си позволявам да си представя как я издърпвам и я прокарвам през гърлото му, преди той дори да успее да осъзнае какво му се случва. Толкова ми се иска да го направя, че е болезнено да се въздържа. Ръцете ми се разтърсват от желание и водя истинска борба, за да ги удържа в покой покрай тялото си. Ако се опитам, стражите ще ме хванат за миг и подготвяният бунт ще бъде прекратен още преди дори да е започнал.

Не си струва. Все още не.

Той навежда лицето си до моето. Достатъчно близо, че да мога да помириша прокисналия му от виното дъх. Жлъчен сок се надига в гърлото ми, но аз го поглъщам обратно.

— Порасна ужасно красива като за дивачка — шепне в ухото ми той.

Запазвам изражението си неразгадаемо, дори когато усещам думите му като нечистотия, която полепва по кожата ми. Скоро, обещавам си аз. Скоро ще го убия, но не и тази вечер. Тази вечер имам да играя друга роля. Аз ще се грижа императорът да е щастлив и той ще ме пази в безопасност.

— Благодаря ви, Ваше Височество. — Думите не са мои. Те са на Тора, но въпреки това изгарят гърлото ми.

Сърцето ми бие толкова силно, че имам чувството, че цялата зала може да го чуе — дори и над звука от оркестъра. Императорът остава още миг, а ръката му върху хълбока ми ме стиска още по-силно. След което си тръгва. Дишам дълбоко и накъсано и се махам оттам възможно най-бързо.

Блейз се взира в императора, а в изражението му ясно се разчита яростта. Той не знае как да я прикрие, както го правя аз, така че тя ясно прозира в твърдата линия на устата му и в бръчката, образувала се на челото над маската. Когато очите му срещат моите, погледът му се смекчава. Ние си припомняме кой е нашият истински враг.

Той понечва да тръгне към мен, но аз едва доловимо поклащам глава. Той вече привлече вниманието към себе си, като танцува с мен, а лъжите относно самоличността му ще издържат само докато някой не му зададе грешния въпрос.

Твърде много е заложено, за да рискуваме заради един миг на утеха, а и бездруго не съм сигурна, че я искам от него.

Тълпата се разтваря пред мен, не от някакво уважение, а защото никой не иска върху хубавите им дрехи да се посипе пепел. Аз се придържам към външната част на залата, колкото е възможно по-надалеч от хората. Призракът на ръката на императора все още е върху мен, а киселият му дъх продължава да тормози ноздрите ми. Той ще ме преследва в кошмарите ми тази нощ, а и вероятно още дълго време.

— Все така ли си играеш на игрички, мое малко агънце? — долита един тих глас откъм сенчестата ниша зад мен.

Там чака императрицата, а тялото й почти се губи в сивата рокля, която я поглъща. Доминото й представлява лента от черна органза, обвиваща слепоочията й, и с изрязани дупки за очите. Тя прилича повече на призрак, отколкото на жена.

— Никога не съм се наслаждавала на игрички — обяснявам й аз, изненадана, че гласът ми излиза така спокоен.

Тя се смее.

— Всеки си има своите игри, малко агънце. Императорът ги играе в двореца, тейнът ги играе на бойното поле, Сьорен ги играе на корабите си. Дори и приятелката ти ги играе — даже доста добре.

За спираща дъха секунда, аз оставам с впечатлението, че тя говори за Блейз, но очевидно има предвид Кресцентия.

— Тя ще бъде красива принцеса — отбелязвам аз.

— Това е единственото, което принцесата трябва да бъде — съгласява се с подигравателен тон императрицата. — Никой не очаква от тях нещо повече от красота и грация. Ти обаче знаеш всичко за това. Ти играеш тази роля, откакто си дете. Красивата малка Принцеса на пепелта с тъжните си очи и пречупения дух. Или може би не е чак толкова пречупен.

Думите на императрицата карат ледена вълна да премине през мен, но аз се опитвам да ги пренебрегна. Преструвам се, че не ги разбирам.

— Императорът беше така мил да ми позволи да запазя титлата си — напомням й аз.

Тя се смее.

— Императорът е много неща, но и двете знаем, че мил не е сред тях. — Когато тя хваща ръката ми, допирът й е леденостуден. В нея са останали много малко неща извън костите и тънката кожа. — Той винаги печели игрите си. Затова е и император.

Защото мами, ми се приисква да добавя, но това не е правилният отговор. Такъв просто няма, но тя, изглежда, го знае.

— И да оцелееш е достатъчно, малко агънце.

След което притиска една хладна целувка върху челото ми, преди да се върне сред тълпата с придворни, с устни, черни от пепел.