Принцеса на пепелта

ПОСЕТИТЕЛ

ТИШИНАТА Е МЪЧИТЕЛНА И ТЕЖКА като вълнено наметало в най-голяма лятна жега. Той беше този, който дойде в стаята ми, след като преди това отпрати другите. Той беше този, който ми напомни за детската ни целувка. Той го започна. Искам да кажа нещо по въпроса, но то само ще доведе до поредната караница, а аз съм толкова уморена да се карам с него.

Майка ми винаги се отърсваше от любовните си истории, като си избираше нов фаворит за всеки сезон, макар Ампелио обичайно да бе наблизо до нея и никога не бе напълно забравен.

Не за пръв път се чудя как ли го е правила. На мен ми се налага да се притеснявам за чувствата на едва две момчета, а вече се чувствам, сякаш се разпадам по шевовете. По принцип би следвало да е просто: единият е мой съюзник, а другият — враг. В един перфектен свят това е, което те биха били, и нещата щяха да са чисти и ясни, но сега това изглежда невъзможно. Все още усещам устните на Блейз, топли и меки, докосващи моите, дори докато гледам отражението си в огледалото и се чудя какво ли ще си помисли Сьорен, ако ме види.

Ако ме види. Вече е почти полунощ и все още няма следа от него.

— Защо не харесваш Драгонсбейн? — питам Блейз, когато тишината става твърде непоносима.

— Харесвам я — отговаря той, учуден.

— Но не я обичаш — продължавам аз. — Всеки път, когато я споменат, ти изглеждаш притеснен. Винаги тя е последен вариант за теб. Нямаш й доверие. А тя е спасила толкова много хора…

— Ако те са могли да си позволят да бъдат спасени — допълва той, преди да въздъхне. — Аз не… Добре де, разбирам. Вероятно е скъпо да поддържаш кораб и нахранен екипаж. Не се дразня от това, че тя се нуждае от възнаграждение, но съм виждал хора да умират, защото не могат да си позволят помощта й. А атаките срещу императора…

— Не можеш да отречеш факта, че тя е като трън в петата му от обсадата насам.

— Не мога ли? — пита той. — Ампелио го правеше. Тези кораби, които тя напада, са товарни кораби? Какъв, мислиш, е бил екипажът им? Шепа каловаксийци и десет пъти по толкова астрейски роби. Кой, мислиш, че се е качвал на спасителните лодки, преди корабите да потънат? А кой смяташ, че се е удавял, прикован във веригите си? — Гласът му е по-остър и сърдит, отколкото някога съм го чувала.

— Никога не съм мислила за това — признавам аз.

Той бавно издишва.

— Тя е направила и много добрини. Няма да отричам това. Но цената… Ампелио смяташе, че цената е твърде висока и аз съм напълно съгласен с него.

Преди да мога да отговоря, чувам почукване — леко и колебливо.

— Тео? — прошепва Блейз.

— Чух го — отвръщам също толкова тихо, претъркулвам се от леглото и приглаждам роклята си, преди да тръгна към вратата. Аз съм на половината път до нея, когато почукването се чува отново, този път малко по-силно и въобще не идва откъм вратата.

Идва откъм гардероба ми. Взимам най-близкото нещо — медна свещ, поставена на нощната ми масичка. Макар да съм почти сигурна, че е Сьорен, струва ми се нормално, ако някой се опитва да проникне в спалнята ми, да не искам да изглеждам така, сякаш съм го чакала.

Порцелановата дръжка изтрополява, преди вратата да се отвори, и Сьорен се прекатурва, като едва успява да се приземи на краката си. Колкото и да е тромаво излизането му, в него има изненадваща грация, особено като се има предвид, че гардеробът не изглежда достатъчно голям, за да побере едрото му тяло.

— Сьорен? — възкликвам аз, сякаш съм изненадана. Оставям вдигната ми ръка да се отпусне надолу. — Какво правиш тук?

Той се изправя и ярките му сини очи се плъзгат от лицето ми до роклята и свещника в ръката ми.

— Съжалявам, бях планирал да вляза малко по-гладко. — Той се почесва по тила и ми се усмихва стеснително. — Говореше ли с някого?

Поглеждам към стената на Блейз и свивам рамене към Сьорен.

— Със Сенките ми — обяснявам аз, като соча към стените. — Чух шум и малко се уплаших. Макар да предполагам, че те са по-склонни да нападнат мен, отколкото моя нападател.

Той се намръщва и на свой ред поглежда към стените.

— Твоите Сенки са тук? Дори и докато ти спиш ли?

Смехът ми е лек и флиртуващ.

— Аз съм много опасно момиче, Ваше Височество. Императорът иска да е сигурен, че не подбуждам бунтове и не се измъквам с принцове наследници.

— Аха. — Тъмно е, но почти мога да се закълна, че бузите му почервеняват. — Мислиш ли, че те биха могли да бъдат убедени да гледат на другата страна за една нощ? — пита той.

— Може би, ако ги помолиш мило — отвръщам аз, преди да заговоря по-тихо. — Защо? Да не планираш да подстрекаваш към бунт тази вечер?

Очите на Сьорен заблестяват на лунната светлина от появилия се в тях смях, преди отново да обърне вниманието си към стените.

— Ще изведа лейди Тора на разходка и ще се върнем след няколко часа. Дотогава ще се справя със задачата да я държа настрани от неприятностите — уведомява ги той с глас, който разпознавам като неговия глас — на принц командир.

— Сигурен ли си? — шегувам се аз. — Това е доста отговорна работа.

— Ти на чия страна си? — пита той.

Знам, че се шегува, но въпреки това думите му ме карат да потръпна.

— Тази идея няма да се хареса на императора — прекъсва го Блейз. Той е преправил гласа си да звучи по-нисък и по-дрезгав. Ако не знаех, че е той, щях да реша, че гласът принадлежи на някой по-възрастен. Някой, който не е свикнал да говори много.

— Не е нужно императорът да научава — изяснява Сьорен. — А и ще се погрижа да бъдете щедро възнаградени.

Блейз се колебае, сякаш наистина премисля предложението.

— Два часа — изрича той накрая.

Сьорен се усмихва триумфално и пристъпва към мен, като взема свещника от ръката ми и го поставя върху най-близката до него маса.

— Хайде тогава! — подканва ме той, прокарвайки ръката си през моята и дърпайки ме към гардероба, в чийто гръб виждам, че има таен изход. Определено е добре да се знае. — Нямаме много време, а и искам да ти покажа нещо.

— О, какво ли би могло да бъде то? Войска? Оръжия? Та от какво друго се нуждае едно въстание?

Той хвърля поглед към стените, преди да ме предупреди.

— Внимавай, че може да си променят мнението — напомня ми той, но все още не е загубил усмивката си. Независимо от всичко, усещам как върху собственото ми лице разцъфва друга, огледална на неговата усмивка. Ентусиазмът му е заразителен, а мазолестата му ръка около моята кара кожата ми да настръхне от вълнение. Надявам се Блейз да не може да забележи въздействието, което Сьорен има върху мен, или ако го усети, да реши, че е просто актьорска игра. Само че част от мен се надява да не успее.

Виждаш ли? — иска ми се да му кажа. — Аз въобще не съм заслепена от теб. Мога да си флиртувам, с когото си поискам, да целувам, когото си поискам. Нито с него означава нещо за мен, нито с теб. Аз съм Теодосия Айрин Хазара и съм твърде заета да замислям бунт, за да имам каквито и да е истински чувства към когото и да е.

Иска ми се да се измъкна от него възможно най-бързо, така че следвам Сьорен към гардероба. Той държи вратата отворена за мен, но преди да вляза вътре, той ме дръпва към себе си, предпазвайки ме от погледа на Блейз. Главата му се навежда, така че челата ни почти да се докосват.

— Толкова си красива — прошепва ми той, а гласът му е тих като дъх.

— Наистина ли? — питам и накланям глава с повдигнати вежди. — А пък аз си мислех, че трябваше да си остана със сивата рокля.

Той изсумтява и ме превежда през малката вратичка в задната част на гардероба, която е достатъчно голяма, за да може да се пропълзи през нея.