Самозащита

39.

Без да запалва осветлението, тя закара количката с Травис в задната част на магазина и отключи една врата, която водеше към складово помещение — метални рафтове с грижливо подредена стока, бюро и три сгъваеми стола. Намести Травис в единия ъгъл, свали една кутия от рафта и му я даде. Дихателна маска за гмуркане под вода. Започна да върти опаковката в ръцете си, като с усилие я задържаше да не падне, после заразглежда съсредоточено снимката на момиче с шнорхел, сякаш бе някакъв пъзел.

Понечи да мине зад бюрото. Изпреварих я и проверих съдържанието на всички чекмеджета. Само документи, химикалки, кламери и фактури.

Гуен се усмихна едва-едва.

— Да, закоравяла престъпничка като мен може да ви застреля.

— Убеден съм, че можете да бъдете достатъчно твърда. — Погледнах към Травис.

Отпусна се тежко на стола. Аз също седнах.

— Разкажете ми какво се случи — казах аз.

— Обещайте ми, че няма да го затворят в дом за инвалиди.

— Не мога да ви обещая, но ще направя всичко възможно, в случай че нямате нищо общо с убийството на Карен.

— Уморих се да ви повтарям, че не знам за никакво убийство. Знам само, че тя изчезна.

— По време на празненството в „Убежище“.

Кимна.

— Вие сте я наели да работи на празненството?

— И какво доказва това, че съм престъпничка ли? Направих й услуга, като я наех. Трябваха й пари. Бакшишите не бяха много, защото не беше кой знае каква сервитьорка, постоянно объркваше поръчките. А и онзи лицемер, баща й, не одобряваше желанието й да стане актриса, затова не й пращаше нито цент. Помогнах й, затова ли сега умират хора, а с мен се отнасят като с престъпница?

— Кога я видяхте за последен път?

— Как мога да помня? Беше преди двадесет и една години.

— Опитайте.

Мълчание.

— В разгара на празненството. Не знам колко е бил часът. Всички работехме, не съм й отделяла специално внимание.

— Но пред никого не сте казвали, че Карен е била на празненството, нали?

Отново мълчание.

— Шерифите зададоха ли ви този въпрос?

— Дойдоха в „Долара“ няколко дни след нейното изчезване. Мислеха, че се е изгубила в планините. Организираха издирване с хеликоптери.

— А вие не им казахте нищо, което да промени тяхното мнение.

— Кой казва, че е било различно? Можеше да си е тръгнала от партито с друг човек и да е отишла горе в планините.

— В разгара на работата?

— Не беше най-отговорният човек на света: обаждаше се в „Долара“, че е болна, за да отиде в Дисниленд. Идването й в Калифорния за нея беше като голяма ваканция.

Прехапа устни.

— Вижте, не я очерням. Беше симпатично хлапе. Но не бе особено умна. — Сълзи напълниха очите й. — Никога не съм й желала злото. Не съм направила нищо, което да я нарани или да й навреди.

Отново скри лице в дланите си. Травис бе успял да се обърне и сега я наблюдаваше, сякаш омагьосан. Кутията се изтърколи от скута му и падна на пода. Пресегна се да я вземе, но коженият обезопасителен колан му пречеше и той започна да крещи.

Гуен свали ръце от лицето си и понечи да се изправи.

Взех кутията и му я дадох, после разроших косата му.

— Аа-гааа — изгъргори усмихнат той. — Аа-даамухъ-ъх.

— Не беше мащабно и задълбочено разследване — каза Гуен. — Просто дойде един полицай и попита дали някой я беше виждал. След това седна и пи кафе.

— Ами частният детектив, нает от бащата на Карен? Феликс Барнард. Той какви въпроси задаваше?

— Беше странен. Възрастен мазно любезен тип.

— Какви въпроси задаваше?

— Същите като полицията: кога сме я видели за последен път.

— И вие сте отговорили: в петък вечерта, след края на смяната й в „Долара“.

— Беше противен като лепкава топка. Не исках да имам нищо общо с него.

— Узнал е, че Карен е била на празненството. Как?

— Не знам, но не от мен — отвърна тя и бързо погледна встрани.

Интуицията ми подсказваше, че тя премълчава нещо. Реших за момента да не насилвам нещата. Замислих се за времето между тръгването на Карен от „Долара“ до празненството на следващия ден и попитах:

— Защо Карен е отишла по-рано в „Убежище“?

— Шефът на обслужващия персонал горе се нуждаеше от хора за подреждането на масите, столовете и храната.

— И вие избрахте Карен, въпреки че на нея не е можело да се разчита?

— Съжалих я. Както вече казах, трябваха й пари. — Клепачите й неволно премигнаха няколко пъти.

— Това ли бе единствената причина?

Пое дълбоко дъх и се обърна към Травис:

— Добре ли си, захарчо?

Без да я чува, Травис продължи да разглежда кутията.

— Каква е истинската причина да изпратите Карен по-рано в „Убежище“, Гуен?

— Обади се някой. Искаше да изпратим по-рано най-красивата от сервитьорките.

— Кой?

Продължително мълчание.

— Лоуел.

— А Карен е била най-красивата.

— Беше сладка.

— Защо външността е била от значение, ако от нея се е изисквало само да подрежда и сервира.

— Не знам. Първоначално нямаше такова условие. По-скоро: „Ако ще изпращате някого, гледайте да е симпатична, а също и още хора“, после някакви налудничави реплики, които не помня — каза нещо за вечната красота. Не знам защо го поиска, възможно е при него да е имало някакви големи знаменитости и да му се е прищяло да ги впечатли. Какво значение имаше за мен кой ще отиде за подготвителната работа? Карен с радост прие да иде по-рано.

— Зарадвала се е, че ще бъде сред големи знаменитости?

— Определено. Често ходеше на булевард „Холивуд“, за да гледа кинозвездите.

— Как е стигнала до „Убежище“?

— Някой щеше да я вземе с кола.

— От „Долара“ ли?

— Не, от Тихоокеанската магистрала.

— По-точно?

— От отклонението към Райския залив.

— Веднага след отбивката за „Долара“ ли?

Кимна.

— Кой я чакаше?

— Не знам. — Пак се загледа встрани.

— Не ми помагате особено, Гуен. — Травис ме гледаше съсредоточено. Намигнах му. Засмя се и кутията пак се изплъзна от ръцете му. Дадох му я, после изгледах Гуен укорително.

— Видях кола — каза тя. — Видяхме я — Том и аз. Потегляше, когато ние стигнахме там. Но това е всичко. Не видях кой беше в колата. Дори не зная дали в същата кола се бе качила Карен. Тръгна двадесетина минути преди нас. Възможно е да се е качила в друга кола.

— Каква беше колата?

— Том каза, че е „Ферари“.

— Том каза?

— Том разбира от коли. Аз видях просто кола и отдалечаващи се габаритни светлоотразители. Том беше много развълнуван.

— Какъв цвят беше колата?

— Беше нощ, но според Том беше червена. Каза, че повечето били червени — червеното било състезателният цвят на „Ферари“.

— Купе или кабриолет?

— Кабриолет, мисля, но гюрукът беше спуснат. Не се виждаше кой е вътре.

— Виждали ли сте тази кола след празненството?

Пипаше нервно обиците си, сякаш искаше да ги отскубне.

— Имаше червено „Ферари“ горе.

— Къде горе?

— На празненството. Имаше всякакви луксозни коли. Поршета, ролсове. Пикола ги паркираха встрани край пътя, истинска лудница.

— Чие беше ферарито?

— Не знам.

Изгледах я втренчено.

— Не знам — повтори тя. — Какво искате, да си измислям ли?

— Имаше ли регистрационни номера?

— Не… поне аз не забелязах. Но това е нормално, колите не ме интересуват. Умът ми беше в празненството, трябваше да осигуря нормално обслужване на гостите.

— Осигурихте ли?

— Какво?

— Нормално протичане на празненството?

— Хората, изглежда, прекарваха весело.

— Ами Карен?

— Какво Карен?

— Тя забавляваше ли се?

— Тя беше там, за да работи — остро отвърна Гуен. — Да, изглеждаше щастлива.

— При толкова много знаменитости.

Сви рамене.

— В „Убежище“ ли е нощувала в петък?

— Не знам.

— Вие кога отидохте в „Убежище“?

— В събота сутринта.

— Тя там ли беше?

Кимване.

— В колко часа пристигнахте?

— Около осем. Тръгнахме рано, за да подготвим храната. Когато стигнахме, Карен беше будна и работеше.

— В какво настроение беше?

— В добро настроение. Беше подредила масите и столовете и се шляеше безцелно наоколо.

— В какъв смисъл?

— Играеше с някакви деца.

— Чии деца?

— На Лоуел. Първоначално предположих, че са му внуци, защото бяха толкова малки, но Карен каза, че това са неговите деца. Беше направо в еуфория.

— Защо?

— Защото играеше с децата на известен човек. Такава си беше, звездите я впечатляваха. Започна да ми обяснява колко известен е баща им, че е носител на Нобелова награда или нещо такова. За нея всичко изглеждаше важно.

— Била е доста впечатлена от Лоуел, така ли?

— Да.

— Какво друго за него ви каза?

— Само това.

— Останахте ли с впечатление, че са прекарали нощта заедно?

— Нямам представа.

— Спомена ли за други хора, с които се е запознала?

Отрицателен жест с глава.

— Колко от децата на Лоуел играеха с нея?

— Две.

— На каква възраст бяха?

— Малки, на три или четири години.

— Момчета или момичета?

— Не си спомням. Защо?

— Момчета или момичета? — повторих въпроса си аз.

Повдигна рамене.

— Вероятно момичета. И двете деца имаха дълги руси коси. Красиви деца.

— И Карен се занимаваше с тях?

— Не, просто в момента си играеше с тях — смееше се, гонеше ги. Искаше да ги занимава, вместо да сервира. Каза, че наетата от Лоуел бавачка се разболяла, наложила й се спешна операция. Но Карен беше прекалено непостоянна, затова й казах, че тази работа не е за нея.

— И кой се занимаваше с децата?

— Друго момиче.

— Името й?

Двоумеше се.

— Друга сервитьорка.

„Къси, подстригани тъмни коси. Сърдита.“

— Дорис Райнголд ли?

Гуен зяпна от изненада.

— Защо Дорис? — попитах аз.

— Беше по-възрастна, самата тя имаше две деца. Предположих, че тя ще знае как да се оправя с тях.

— Имаше ли други деца наоколо?

— Аз не видях други.

Но аз знаех, че е имало още две деца. Заключени в определеното за тях бунгало.

— И какво правеше Карен след това?

— Занимаваше се с храната, както всички нас. Работехме като роби. Беше голямо празненство, около четиристотин гости, тонове храна и напитки. Ледът свърши и се наложи Том няколко пъти да слиза до Малибу с колата. Шеф на персонала беше някакъв дребен хомосексуалист с невъздържан нрав. Беше довел няколко нелегални емигранти, никой от които не говореше английски. После започнаха да пристигат музикалните състави. Инсталираха уредбите си, правеха проби, сякаш се състезаваха кой може да свири най-оглушително. Преносими устройства за звукови и светлинни ефекти, генератор, цялото място бе оплетено в електрически кабели. Когато гостите започнаха да пристигат, вече се стъмваше. Истинска лудница. Ако човек не е работил като сервитьор на подобни празненства, не може да си представи каква лудница беше.

— Имаше ли много дрога и алкохол?

— Вие как мислите? Но никой от персонала не се докосваше до тях, бях поставила ясни правила.

— Карен на бюфета ли работеше?

— В началото. После шефът се развика, че някой трябва да разнася ордьоврите, затова изпратих нея. Тогава я видях за последен път — изчезна в навалицата с поднос в ръка. Не че съм я търсила. Бях като обезглавено пиле, лудницата беше пълна. Работих до пет часа сутринта. Почистването беше изтощително, а хомосексуалистът се бе изпарил заедно с мексиканците си и ние с Том трябваше да свършим всичко сами.

— Имахте ли смени в „Долара“ на следващия ден?

— Да, следобедна неделна смяна.

— Карен също ли трябваше да работи в неделята?

— Да, но както вече казах, тя непрекъснато си вземаше почивни дни, затова никой не се изненада, когато не дойде на работа.

— Кога си дадохте сметка, че Карен е изчезнала?

— Няколко дни по-късно. Но не мислех много за това. В края на краищата не й бях майка.

— Кога ви позвъни Лоуел?

— Кой казва, че се е обаждал?

— Знам, че се е обаждал, Гуен. За да уговори цената на мълчанието. Според нашата информация това е станало три дни след празненството. Така ли беше?

Обърна една от обиците си, после я завъртя в обратна посока.

— По-скоро четири или пет дни след празненството, не съм сигурна.

— Разкажете ми за неговото обаждане.

Обърна се към Травис:

— Добре ли си, бебчо?

Момчето играеше с кутията и се кискаше.

— Той е добре, Гуен — уверих я аз.

Отново завъртя обицата. Прокашля се. Извади нещо изпод един от маникюрите си.

Кръстосах крака и се усмихнах.

— Правите от мухата слон. Лоуел не спомена нищо за парично обезщетение. Поиска среща с Том и мен, каза, че ни е приготвил допълнително възнаграждение. Останал много доволен от нашата работа.

— Къде се срещнахте с него, в „Убежище“ ли?

— Не, долу във Вали. На булевард „Топанга Каньон“, малко преди „Вентура“.

Квартал на преуспяващите от средната класа.

— Коя част на булеварда?

— Беше на… предполагам, че бихте го определили като отбивка. Парче пустееща земя.

— Край самия булевард „Топанга“?

— Всъщност малко след отклонението на новото шосе към Топанга. Зад завоя за Топанга — някаква странична улица. Не си спомням името й, но вероятно ще мога да ви заведа там.

— Вероятно?

— Беше преди много години. Почти в полунощ.

— И не ви се стори странен часът, в който е искал да се срещнете?

— Много неща ми се струваха странни. Той беше странен, непрекъснато мучеше като як. Празненството също беше странно. Искаше да ни даде пари, не възразявах.

— Той сам ли дойде?

Кимване:

— Чакаше ни, когато отидохме. Седеше в колата си.

— Каква беше колата?

— „Мерцедес“, мисля. Казах ви, че не разбирам от коли.

— Значи просто обикновена среднощна среща за получаване на пари?

— Не можеше да е по-рано, защото двамата с Том бяхме вечерна смяна в ресторанта. Някои хора трябва да работят, за да се издържат.

— Какво стана, когато отидохте на срещата?

— Той остана в колата си, каза, че сме свършили добра работа по време на празненството и затова ни предлага допълнително възнаграждение.

— Какво още каза?

— Каза, че трябва да обсъдим още нещо. Не бил сигурен, но предполагал, че едно от момичетата, работещи за нас, се спречкало с един от гостите и си тръгнало.

— Назова ли името на Карен?

— Нарече я „красивото момиче“.

— Спомена ли с кой гост се е спречкала?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Физическо спречкване ли имаше предвид Лоуел?

— Предположих, че имаше предвид просто словесно спречкване. Възможно е дори да е казал „спор“, но не мога да си спомня в момента.

Сълзи напираха в очите й и тя повдигна лице, за да ги видя.

— Какво още?

— Нищо, каза само, че момичето не се е държало подобаващо, наистина прекрачило границите на доброто възпитание, но той не обвиняваше за това нас и нямаше да се оплаква, защото, ако се изключело това, бил много доволен от работата ни. После ни накара да обещаем, че пред никого няма да споменаваме за спречкването. Защото пресата само чакала да научи нещо подобно, а всеки скандал би навредил на репутацията му. А такъв би бил неизбежен, защото момичето било наругало госта, казало, че е отвратено и че ще се махне от града.

— Историята правдоподобна ли ви се стори? Карен ругаеше ли?

Сви рамене и избърса очите си.

— Не я познавах толкова добре.

— В „Долара“ имала ли е такъв проблем: да изпуска нервите си в присъствието на клиент?

— Не, само объркваше поръчките. Но на празненството беше различно — всички бяхме под напрежение, изнервени.

— Да предположим, че е избухнала, тръгнала си е от празненството и е казала, че ще се махне от града.

— Така каза той.

— Вие повярвахте ли му?

— Тогава не се замислихме над думите му.

— После той ви даде парите?

— Допълнителното възнаграждение.

— На колко възлизаше то?

Погледна Травис, после плота на бюрото.

— Пет — едва чуто каза тя.

— Пет какво?

— Хиляди.

— Допълнително възнаграждение от пет хиляди долара?

— За обслужването ни платиха петдесет или шестдесет хиляди. На фона на тази сума петте хиляди изглеждаха като бакшиш.

— В брой ли?

Кимна мълчаливо.

— Приготвени в куфарче?

— В книжна чанта — голяма като онези в супермаркетите.

— Пет хиляди долара бакшиш в хартиена чанта?

— Не беше само за нас. Каза да ги разпределим между останалите.

— Между кого?

— Между другите сервитьори, работили на празненството.

— Другите от „Пясъчният долар“ ли?

— Точно така.

— Имена?

— Един сервитьор на име Лени…

— Лени Корчик?

Кимна утвърдително.

— И Дорис, и още две жени — Мари и Сю.

— Мари Андреас и Сю Билингс ли?

— След като знаете, защо ме питате?

— Корчик е мъртъв, а Дорис живее във Вентура — казах аз. — Къде са Мари и Сю?

— Не знам. И двете бяха временни — хипарки. Мисля, че заедно отскачаха на стоп до града. Задържаха се още месец-два, после заминаха, без да предупредят никого.

— Заедно ли?

— Мисля, че Сю избяга с шофьор на товарен камион, а няколко дни след това Мари се присъедини към група сърфисти, които обикаляха по крайбрежието. Заминаха на север или на юг — не помня. Не бяхме близки. Те бяха хипарки.

— Но разделихте парите с тях.

— Естествено, бяха си ги изработили.

— По равно ли?

Дълго и дълбоко вдишване.

— Не, защо по равно? Аз осигурих договора за работа. А двамата с Том сами почистихме всичко след празненството.

— По колко им дадохте?

Измърмори нещо.

— Какво казахте?

— Двеста и петдесет.

— По двеста и петдесет долара на човек ли?

Кимване.

— За вас с Том са останали четири хиляди.

— Никой не се оплакваше. Бяха щастливи, че изобщо получават нещо.

— И Дорис ли?

— А защо не?

— Няма вид на доволен човек.

— Нея трябва да попитате.

— Ще я попитаме, когато я открием. Къде я отведе Том преди две денонощия?

Изви ръце назад и изруга тихо. Проклинаше Шеръл Бест, че я бе шпионирал.

— Къде? — настоях аз.

— Трябваше да стигне до летището, Том я откара.

— И тя ли замина на почивка?

Не отговори.

— Гуен — уморено казах аз, — ако искате да говорите, добре. Ако ли не, тогава разчитайте единствено на себе си.

— Дайте ми време. Трудно е, трябва да си спомня толкова много неща… Добре, реши да напусне града. Изнерви се, когато вие се появихте и започнахте да задавате въпроси. Мислеше ви за син на Бест — всички ви мислехме за негов син. Ровехте в стари, забравени рани. Искаше да избегне неприятния шум.

— Изнерви се от собствената си роля в потулването на случая ли?

— Не беше точно така. Вече ви казах, нямаше никакъв заговор. Ние само…

— Само какво?

— Само държахме устите си затворени. Така мухи не можеха да попаднат в тях.

Горчива усмивка.

— Дорис видяла ли е нещо, което другите не са?

— Може би… Добре, добре, но не е кой знае какво. Дори не беше сигурна, че го е видяла. Вероятно не е било нещо важно.

Пак оправи роклята без нужда.

— Какво е видяла тя, Гуен?

— Било е… Сложила децата да легнат и излязла да потърси нещо за пиене. Когато се върнала, едното от децата го нямало, а вратата на бунгалото била отворена. Излязла навън да го търси. Накрая го открила да се лута в гората зад бунгалото. Имало много дървета, пътеки. И много други дървени бунгала. Нещо като голям летен лагер — някога е било нудистко ваканционно селище. Детето се било изгубило. Когато Дорис намерила момиченцето, то започнало да бръщолеви: за лоши хора, чудовища, как ударили някакво момиче, от този род. Дорис решила, че детето е сънувало кошмари и го завела обратно в бунгалото. Но когато го сложила в леглото, момиченцето започнало да пищи, събудило другото дете, което също започнало да плаче. Дорис разказваше, че е било голяма олелия, вдигнали невъобразим шум. Но при оглушителната музика на празненството не сме чули. Накрая успяла да ги успокои.

— Какво я е накарало да допусне, че детето може действително да е видяло нещо?

— Усъмни се, когато Карен не се появи след партито и аз й разказах същата история за това как е заминала.

— И какво точно казахте на Дорис и на другите?

— Че Карен ненавиждаше баща си, а той е тръгнал насам, за да я отведе обратно вкъщи, затова е решила да напусне града.

— Другите повярваха, но не и Дорис. Прав ли съм?

— Отвърна, че Карен й е казвала, че обича баща си.

— Дорис каза ли същото и на останалите?

Отрицателно поклащане на глава.

— Лени се занимаваше с цветя — беше маниак в това отношение. Той би повярвал на всичко. Мари и Сю бяха хипарки — те не можеха да понасят родителите си.

— Затова Дорис не е споделила с никого мнението си?

Безразлично повдигане на рамене.

— Защо не им разказахте историята на Лоуел за спречкването?

— Вече ви казах, че не искаше да се разчува. Нищо, което би свързало името му с Карен. Всъщност той измисли втората история за пред персонала. Първоначално искаше да каже, че баща й я е насилвал в миналото, но ми се стори прекалено драматична.

— Защо?

— Просто не беше подходяща — някак преувеличена.

Погледна ме, сякаш очакваше да получи похвала.

— И останалите повярваха, но не и Дорис. И тя започнала да се пита дали момиченцето не е видяло какво се е случило на Карен?

— Не знаеше нищо определено, но дойде при мен и ми разказа как беше намерила момиченцето. Размишляваше на глас, нещо такова.

— Поискала е повече от двеста и петдесет долара?

Мълчание.

— Колко й дадохте?

— Още седемстотин и петдесет.

— Общо хиляда долара. Каква сума предполагаше тя, че сте получили от Лоуел?

Колебание.

— Въпрос на време е да я открием и попитаме нея, Гуен.

— Две хиляди и петстотин — съвсем тихо отговори тя.

— Следователно е мислела, че получава повече от вас. Кога узна, че сте я заблудили?

— Не знае.

— Тогава защо продължавате да й плащате?

— Кой твърди, че й плащаме?

— Полицията го твърди. А Том е отишъл да я вземе от дома й и да я закара до летището. Очевидно е, че съществува някаква връзка помежду ви. Да не би между нея и Том да има нещо?

Гуен се разсмя:

— Не, той не може да я понася.

— Защото ви държи в ръцете си ли?

— Нещата не стоят така.

— А как?

— Изнудване или нещо от този род. Просто идва при нас, когато е в затруднение — използва ни като благотворителна каса. Тя има… има проблем.

— Пристрастена е към хазарта.

Вдигна рязко глава.

— След като знаете всичко, защо съм ви нужна аз?

— От колко време финансирате нейната слабост?

— Различно. През по-голямата част от времето е нормална, но понякога излиза да пие и да залага, което я помита финансово. В такива моменти й помагаме — нейното е болест.

Спомних си момчетата на моравата и попитах:

— Печелила ли е някога?

— Ако човек играе достатъчно дълго, това е неизбежно. Веднъж направи голям удар. Спечелила петнадесет хиляди на зарове. Петнадесет хиляди. На следващия ден проиграла всичко на същата маса в Тахое. Тя е първа братовчедка на Том, гледала го е, когато е бил съвсем малък. След като се омъжила, започнала да пие и да играе хазарт.

— Каква е общата сума, с която сте я подпомогнали досега?

— Никога не сме изчислявали, но е доста голяма. Вероятно с тях можеше да си купи къща, но тя не се интересува от обикновените неща, затова съпругът й я напусна. Ние й помагаме, защото е от нашата кръв.

В помещението беше хладно, но тя се потеше и гримът й започваше да се размазва. Взе салфетка от кутия върху бюрото и бавно се зае да почисти грима от очите си.

Сега вече разбрах защо Дорис бе така враждебно настроена към съпрузите Шей. Яростта на получаващия подаяния.

— Е? — попита тя. — Това достатъчно ли ви е?

— Къде я отведе Том?

— На летището.

— За къде отлетя тя?

— Не знам. И това е самата истина. Каза само, че иска да се махне от града за известно време. Тревожеше се, че вие ще започнете да се ровите в миналото.

— Изпитваше ли вина, че не е казала на никого онова, което е знаела?

— Аз как да знам?

— След празненството ли започна да пие и да играе хазарт или по-рано?

— По-рано. Вече ви казах: скоро след като се омъжи. Била е само на седемнадесет, после родила децата.

— Две момчета — продължих аз. — Едното в Германия, другото в Сиатъл.

Извърна поглед встрани.

— Как се казва синът, който е в Сиатъл?

— Кевин.

— Кевин Райнголд ли?

Кимна.

— В коя военна база работи той?

— Не знам, някъде около Сиатъл.

— Тя ви е братовчедка, а вие не знаете.

— Братовчедка на Том. Не са чак толкова близки.

Погледна Травис, който се опитваше да отвори кутията. Но пластмасовата лента беше здраво пристегната и той напразно я опъваше с пръсти.

Отстраних част от найлоновата опаковка. Той се засмя и хвърли кутията нагоре във въздуха. За пореден път я вдигнах и му я дадох.

Гуен се взираше в рафтовете.

— Значи Том просто я е закарал — продължих аз, — а след това взел самолета за Мексико Сити?

Кутията отново падна. Този път Травис не желаеше да я вземе — въртеше глава и се дърпаше назад. Дадох му цилиндрична кутия с восък за полиране и той започна да я върти в ръцете си.

Гуен избухна в сълзи и се опита да спре плача, като щипеше носа си.

Травис вдигна кутията с восъка пред себе си и извика:

— Аа-нгъл!

Майка му го погледна — първо с гняв, после извинително.

— Глупаво е. Карате ме да се чувствам като престъпница, а не съм направила нищо, абсолютно нищо.

— Каква е общата сума, изплащана ви допълнително от Лоуел?

— Не ни е плащал повторно.

— Сделка с еднократна вноска, така ли?

— Да!

— Колко пъти сте се срещали с него след това?

— Никога.

— Той живее в Топанга, вие — на пет мили оттам, в Ла Коста, а никога не сте се срещали?

— Не сме. Това е истината. Ние не ходим в Топанга, той не слиза долу на брега.

— Само пет хиляди долара и всичко е приключено?

— Такава е истината. Не искахме да имаме нищо общо с всичко това.

— Защото, след като сте чули версията на Дорис, сте започнали да се питате дали Карен не е пострадала, или с нея се е случило нещо по-лошо?

— Просто не желаехме да имаме нищо общо с него — той беше чешит. Всичко, свързано с него, беше странно.

— Но изобщо ли не се запитахте какво е станало с Карен? Дава ви пет хиляди долара в хартиена чанта, а след това ви моли да си траете. Скалъпва пред вас историята за нейното заминаване, въпреки че след празненството никой не е виждал Карен.

— Аз… Звучеше правдоподобно, той просто искаше да избегне шума в пресата. Лоуел беше известен и богат човек. Реших, че за него пет хиляди долара е нищожна сума — добре, била съм наивна. Бях двадесет и пет годишна, работех от шестнадесетгодишна, какво трябваше да направя: да му върна парите и да отида в полицията, за да ги уведомя, че нещо в тази история се пропуква ли? Сякаш някой щеше да ми обърне внимание. Точно така. Когато заместник-шерифът дойде, просто отби номера: „Бър-бър, благодаря ви, госпожо, кафето без захар, с шоколадова поничка, моля“. Всичко беше само формалност. Каза ни, че според тях Карен вероятно е заминала с мъж или пък е пътувала на стоп и сега е някъде в планините. Организираха оглед в планинския район с хеликоптери. Мислех сама, че е някъде там, в планините.

— Ами видяното от Дорис?

— Дорис е особен човек. Пие много, понякога не помни. Проиграва петнадесет хиляди долара за един ден. Защо трябва да обръщам внимание на брътвежите на някакво изплашено дете?

— Добре. Дали сте седемстотин и петдесет долара на Лени, Мари и Сю, други хиляда на Дорис. За вас с Том са останали три хиляди двеста и петдесет. Как успяхте с тях да си купите къща на брега и започнете собствен бизнес?

— Имахме още пари от спестявания, събирани в продължение на пет години. Работехме много. Някои хора нямат друг избор.

Отново започна да оправя роклята си. Ленената материя се бе измачкала. Лицето й беше зачервено и мокро.

— Кой е казал на Феликс Барнард за празненството?

— Никой.

— Тогава как е научил за него?

— Не знам. Вероятно се е досетил сам. Разговарял е с Марвин, собственика на ресторанта, за професионалните навици и умения на Карен. Марвин му е казал, че често е отсъствала от работа. Той възнамеряваше да я уволни, подозираше, че не идва на работа, защото бачка извънредно.

— Марвин ли ви каза това?

Кимна.

— Като предупреждение. Барнард дойде в ресторанта като обикновен клиент. Седна в моя район и аз му сервирах. Тогава ми даде визитната си картичка и започна да разпитва за Карен. Казах му, че не зная къде е, което беше самата истина. Марвин не допускаше да се държим фамилиарно с клиентите, затова дойде при нас и ме прати да обслужвам друга маса. После го видях да сяда при Барнард и си помислих: „Страхотно, сега ще научи за празненството“. След това Барнард си тръгна, а Марвин дойде при мен и ме попита дали знам къде е Карен. Отговорих му, че не знам. А той каза: „Онзи идиот смята, че нещо се е случило с нея, но ако питаш мен, Карен е някъде и се забавлява или пък работи на друго място“. После ми каза, че не одобрява практиката да се работи допълнително, което всички ние сме правели. За мен щял да си затвори очите, защото аз съм работела съвестно, но Карен била аматьорка, не можела да се справя прилично дори на едно работно място. Затова, предполагам, че е казал на Барнард, че работим допълнително, а Барнард е продължил да души наоколо, докато е разбрал за кое празненство сме били наети.

Не беше нужно човек да е спец по дедукция, за да го разбере. Празненството в „Убежище“ е било по първите страници на всички вестници.

— Барнард опита ли се да разговаря повторно с вас?

— Не.

Той никъде не беше отбелязал в записките си и разговора с Марвин Д’Амато.

— Предупредихте ли Лоуел, че Барнард се навърта и разпитва за празненството?

— Не. Вече ви казах, че не съм имала нищо общо с него, след като ми даде… книжната чанта.

— Появяването на Барнард породи ли у вас съмнения относно верността на разказаната ви от Лоуел история?

— Защо? Предположих, че стиснатият й баща най-после е решил да похарчи малко пари за дъщеря си.

Беше кръстосала ръце на гърдите си.

— Пет хиляди долара, Гуен. Платени с единствената цел да избегне публичността?

— Добре — каза тя. — Допуснах, че е възможно да е взела свръхдоза наркотик. Какво трябваше да направя? Каквото и да се бе случило с нея, вече я нямаше. Не можех да направя нищо, което да я върне.

— Карен вземаше ли наркотици?

— Понякога пушеше по малко трева.

— Каква дрога имаше на празненството?

— Трева, хашиш, амфетамини, вие продължете. Хората се бяха упоили, захвърляха дрехите си и изчезваха по двойки в гората.

„Което означава, че ако е имало погребение, мястото трябва да е било достатъчно отдалечено…“

— Карен беше ли момиче, което би вършило подобни неща?

— Кой може да каже? Не беше разпусната, но не беше и стерилна като атомен физик. Присъствието й на празненството беше най-вълнуващото събитие в живота й. Мястото гъмжеше от хора от филмовия бранш.

— Но не сте я видели да отива някъде с конкретен човек?

— Не.

— Нито с Лоуел?

— С никого. Нямах време да гледам кой с кого е. Разсипвах специално приготвените салати, като внимавах да не изцапам нечии ръкавели.

— Ами Том?

— Работеше на бара. Хората просто се наливаха, не можеше да им се насмогне. Дори нямаше време за почивка.

— Защо заминахте за Аспен?

Изражението й стана умислено, сякаш се опитваше да си спомни.

— Заради Бест. Той направо ни подлуди, всеки ден минаваше край къщата ни. А и ни писна да гледаме киселата мутра на Марвин.

— Защо точно в Аспен?

— Том имаше приятел, който работеше през зимата там като ски учител. Беше наследил къща в крайната зона на Старууд. Намери работа за Том — барман в един от хотелите. А аз започнах като продавачка в магазин за кожени изделия. Беше хубаво да си далеч от кухнята и храните.

— Все още не разбирам как сте стигнали от тогавашното до сегашното си положение.

— С много работа и късмет. Приятелят на Том се нуждаеше спешно от пари в брой. Притежаваше единствено онази къща. Не беше голяма, просто малко уютно местенце…

— Защо са му трябвали пари в брой?

Приглади роклята си.

— Притискаха го.

— Защо?

— Заради наркотици — с неохота отвърна тя.

— Заради наркотиците се преместихте в Аспен?

— Не! Него го притискаха, не нас! Проверете в полицейските архиви на местния участък. Грег Фаулър. Грегъри Дънкан Фаулър III. Бяха го арестували за продажба на кокаин и му трябваха пари, за да плати гаранцията, затова подписа, че ни продава къщата.

— На каква цена?

— Тринадесет хиляди долара. Прибави от своите пари и ипотекира имуществото за сто и петдесет хиляди.

— Трите хиляди от Лоуел и десет хиляди от спестяванията ви?

— Точно така.

— Не е зле за къща в Аспен.

— Къщата не беше чак такава сделка, както звучи. Всъщност беше развалина. Ние с Том дори не я искахме, водопроводната и електрическата инсталации плачеха за подмяна. Но той ни убеди, че цените на недвижимата собственост започват да се покачват и затова сделката ще бъде взаимноизгодна услуга, която си правим. Живеехме в нея, докато Том я стегне — той има златни ръце. Цените на недвижимата собственост в района достигнаха фантастични нива: всевъзможни холивудски величия идваха, за да купуват парцели. Купената от нас къща беше точно до огромния парцел на един продуцент — Сай Палмър, снимал е телевизионния сериал „Летящи ангели“. Много искаше да купи земята ни, за да построи конюшни и конна база — беше готов да плати седемдесет и пет хиляди. После разбрахме, че трябва да купим друга къща и да платим многобройни данъци, затова с парите от продажбата взехме по-голям парцел с къща, живяхме в нея, ремонтирахме я и я продадохме за триста хиляди долара. Не можехме да повярваме на успеха си. Тогава забременях.

В погледа й към Травис имаше дълбока нежност и страдание. Той продължаваше да обръща кутията в ръцете си.

— Лекарите знаеха, че нещо не е наред още преди да се роди, но в началото не изглеждаше по-различен от другите бебета. После… Съзнавах, че трябва да живея в голям град, близо до болница, която разполага с рехабилитационен център. Решихме, че Бест сигурно се е върнал на изток. Затова се върнахме в Малибу, предплатихме парцел с къща на „Рамбла Пасифика“ и отворихме магазина. Том предполагаше, че бизнесът ще потръгне, защото всичките му приятели бяха пристрастени сърфисти. Така и стана. Затова продадохме собствеността на „Рамбла Пасифика“ и купихме парцела в Ла Коста.

Разказът за финансовия им успех я беше успокоил.

— Това е. Всеки може да провери данъчните регистри. Никога не сме продавали дрога, нито сме прали пари. Парите сами дойдоха при нас. Когато Лоуел ни даде онази чанта, глътнахме си езика от изненада! Месеци наред ги държахме в един гардероб. После казах на Том, че няма никаква полза да си стоят там, че трябва да ги използваме. А Грег вече се бе обаждал, за да ни каже какви огромни възможности се откриват в Аспен. След като се преместихме там, нещата потръгнаха от само себе си.

— Продължихте ли да поддържате контакт с Грег Фаулър?

— Аз не съм.

— А Том?

Не отговори.

— Фаулър сега живее в Мексико, нали, Гуен?

Мълчание.

— Близо до Мексико Сити?

Пак мълчание.

— Гуен?

— Не, в малко селище на брега на океана. Далеч от Мексико Сити. Дори не знам името на селището.

— Продължава да търгува с наркотици, а?

— Не! — извика тя. — Отдава чартърни корабчета за риболов.

— Том и преди е ходил при него, нали? Връща се и обикновено е натоварен с албакор28 и корбина29. Отгатнах ли?

— И какво от това?

— Какъв е адресът?

— Не знам, Грег го каза само на Том. Все още е нелегално пребиваващ там. Моля ви, не го забърквайте в неприятности, той е добро момче.

— Том не ви е казал адреса му?

— Не, той трябваше да… — Започна да барабани с пръсти по плота.

— Той трябваше да?…

— Да ни чака. В Мексико Сити с микробус. После заедно щяхме да пътуваме до селището. Билетите трябваше да са оставени на гишето. Но казаха, че всичко било отменено: че Том се е обадил да откаже резервацията за полета. Защо го е направил? Защо?