Самозащита

41.

Същата вечер се опитах да се свържа с него, също и на другата сутрин. В дома му никой не вдигаше телефона, а дежурният в Полицейски участък „Уестсайд“ не беше особено отзивчив.

Толкова много информация и да няма с кого да я обсъдиш. Луси все още не бе в състояние да мисли за Карен, което ми даваше известно време. Но не бях убеден, че снощният разговор е стреснал дотолкова Гуен Шей, че да не напусне града, а без нея какво можех да докажа?

Щях да постоянствам в опитите си да открия Майло, а дотогава да се разтоваря от напрежението.

Тъкмо се преобличах в спортни гащета и тениска, когато от службата ми прехвърлиха обаждане на доктор Уенди Ембри.

Опитвайки се да прикрия раздразнението си, казах:

— Здравейте, Уенди.

— Здравейте. Как я кара Лукреция?

Тъй като вече не бе наблюдаващ лекар, нямаше и никакви привилегии.

— Добре е.

— Е, това е хубава новина. Тя беше странен случай, през цялото време имах усещането, че не разбирам какво ставаше.

— В какъв смисъл?

— Имам предвид опита за самоубийство. Беше толкова категорична, че не е посегнала сама на живота си, говореше съвсем убедително. Значи няма вторично придобита психоза, нито форми на дълбока депресия?

— Никакви.

— Добре. Между другото поздравете я от мое име. Все още мисля за нея.

— Ще я поздравя, Уенди.

— Всъщност поводът да ви се обадя е друг. Неудобно ми е и не трябва да се чувствате задължен да отговаряте, но възниквали ли са проблеми със заплащане на лечението, което й осигурявате?

— Нямам оплаквания.

— Хмм. Знам, че темата е деликатна, но мисля, че споменах пред вас за финансовите трудности на болницата „Уудбридж“. На лекарите не се препоръчва да поемат лечението на неплатежоспособни клиенти. Към мен са особено взискателни в това отношение, тъй като за първа година работя тук — нещо като изпитателен срок. Луси нямаше медицинска застраховка и явно не бе във възможностите й сама да плати лечението. Политика на болницата е да приема спешните случаи и след овладяване на критичната ситуация да ги препраща в районната болница. Не я пренасочих, защото ми беше симпатична и защото брат й ме увери, че той ще поеме разходите по лечението. Но управата току-що ме осведоми, че изпратеното до неговата компания писмо със сметката било върнато неразпечатано, а той не се е обадил, въпреки че неколкократно оставяли съобщение на телефонния му секретар. Аз също го търсих, но без успех. Имали ли сте контакти с него?

— Бил е прекалено зает — отвърнах аз. — Брат им Питър почина от свръхдоза преди няколко дни.

— О, господи! Толкова съм… Съжалявам, че повдигнах този въпрос. Довиждане.

Излязох да потичам, после закусих. По новините една от Вдовиците — двадесетгодишно момиче с хлътнали страни и профил на акула, на име Сташа — бе благоволила да даде интервю на задъхваща се от вълнение репортерка. Сташа беше с обръсната глава, пуловер от обърнати с козината навън кози кожи и огърлица от животински зъби. Над лявата си вежда имаше татуировка „Джоуб е Бог“. Непрекъснато кривеше уста, а очите й търсеха камерата.

Репортерката бе руса, около трийсетте, с великолепни коси. В момента казваше:

— Вие твърдите, че полицията е провела толкова некомпетентно разследване, че Джоуб Швант заслужава съдебният процес срещу него да бъде преразгледан. Но със сигурност…

— Със сигурност Джоуб ще живее — прекъсна я Сташа.

Изключих телевизора. Телефонът иззвъня.

— Хей! — Най-после Майло.

— Току-що видях едно от твоите момичета по телевизията.

— Цяла нощ следвах онези вещици из града. „Ел Монте“, „Сан Габриел“, „Саут Пасадена“, „Глендейл“, „Бърбанк“. Карат бавно, включват мигачи, когато завиват, спазват задължителните знаци.

— Къде отиваха?

— Никъде, просто се разхождаха. Спират до тротоара, изчакват, после потеглят отново — играят си, проклетниците. Последната им спирка бе денонощно заведение за бърза закуска в Сан Фернандо — купиха си бургери и пържени картофи. Една от тях излезе и дойде на паркинга да ми предложи пепси. Изплю се в чашата и ме покани да се чифтосвам с прасета. После ме информира къде ще отидат, когато приключат с нощната закуска. „Искаш ли пътна карта, палячо?“

— Изглежда, си се забавлявал.

— Както и да е. Но съобщението, което си оставил относно мисис Шей — какво, първо я проследи, а след това я разпита, така ли?

— Просто така се получи.

— Надявай се, че няма да те съди за това — изръмжа в слушалката Майло. — Мислиш, че е била на ръба ли?

Обясних му защо мислех така.

— Щом като Ап и Лоуел с лека ръка очистват хора — каза Майло, — защо съпрузите Шей са още живи?

— Има няколко възможности. Ако Гуен не ме е излъгала, двамата с Том не знаят много. А всяка изминала година, през която са мълчали и не са правили опити да изнудват Лоуел за още пари, ги е правела още по-безопасни. Днес семейство Шей има немалко инвестиции, което изравнява състоянието им с това на Ап и на Лоуел. Гражданската им репутация би пострадала, ако се разчуе, че са приели пари, за да укрият информация за някакво момиче, което е било убито. А ако Дорис изобщо е узнала, че са я излъгали за размера на получената от Лоуел сума, тя вероятно би изиграла козовете си, като се опита да им припише престъпни деяния. Дорис се дразни от тяхното благополучие.

— Прекрасни хора. От онези, за които никога не би допуснал, че могат да помиришат отвътре газовата камера… Добре, сега със сигурност знаем, че за последен път Карен е видяна жива в „Убежище“. Но…

— Нищо не доказва, че е имало престъпление. Знам.

— Освен ако не открием тялото.

— До този момент сънят на Луси се повтаря със забележителна точност, Майло. Много е възможно тялото да е още там.

— След всички тези години? Допускам, че са я заровили там само на първо време, Алекс. Но какво би ги накарало да проявят глупостта и го оставят на същото място?

— Арогантността. Сигурен съм, че Лоуел смята, че стои над закона. А и ако се замислиш, ще разбереш, че мястото е доста безопасно. Кой би се сетил да я търси там? Дори някой да се досети, как ще разбере къде да копае при огромната площ на имението?

Осени ме мисъл, от която ми причерня.

— Господи!

— Какво има сега?

— Срещата ми с Ап вчера. Ако реши да ме проучи и открие, че историята за биографията е скалъпена, ще се усъмни. Дори тялото да е все още някъде в имението на Лоуел, твърде скоро може да бъде преместено.

— Не се тормози напразно, защото според мен това не би променило нищо. Дори никой да не премести тялото, ние също не можем да стигнем до него. Нямаме достатъчно улики дори за заповед за обиск. Вероятно след двадесет и една години в земята не е останало никакво тяло. Животните обикновено изравят костите и ги разнасят. Ап е умен, ще си стои в кантората и няма да предприема действия, които биха привлекли внимание върху имението.

— Може би, но в миналото не е стоял със скръстени ръце. Той и Лоуел се освобождават от хората, които застават на пътя им.

— Защо не са очистили съпрузите Шей и Дорис? Отговор: правят го подборно. Ако изобщо казаното от Гуен е истина. Не забравяй, че единственото, което ти дава основание да свържеш Ап със случая, е някакво червено „Ферари“. Но то може да е било управлявано от всеки.

— Но Луси си спомня, че някой говорел със заповеден тон на Лоуел. Ап е можел да си го позволи — предвид финансовата подкрепа за „Убежище“.

— Също и Трафикънт. Е, сега, когато прибавяш и Мелърс към списъка, вече имаме четири лоши момчета. Затова да не мислим за съня като за евангелско откровение.

— Добре. Но имам чувството, че ще полудея — толкова сме близо, а не можем да разберем какво точно се е случило.

— Добре дошъл в нашия клуб. Между другото ще проуча миналото на Ап.

Издиктувах му адреса на продуцентската къща в Сенчъри Сити.

— По времето, когато се е състояло празненството, е имал къща в Малибу — вметнах аз. — В крайбрежната зона без съмнение.

Позвъних на Луси. Никой не вдигна телефона. Качих се в „Севил“-а и поех на юг към Топанга Каньон.

Щях само да проверя дали пред основната сграда има други коли освен тази на Лоуел, после веднага да се върна обратно.

Или — защо не? — ако моментът бе подходящ, може би щях да се срещна отново със стареца. Да видя как преживява загубата на сина си. В най-лошия случай щеше да ме наругае и да ме изгони. Ако убедя Нова да се разходим заедно?

В гората.

„Дървета с корони като дантела.“

Когато стигнах до кръстовището при стария път за Топанга, спрях да пропусна движещ се в насрещното платно камион. Докато изчаквах да завие наляво, забелязах кола, спряна на паркинга пред магазина отсреща.

Син „Колт“. Зад волана седеше млада жена. Когато камионът отмина, обърнах посоката на движение и спрях до „Колт“-а.

Луси погледна през страничното стъкло с изненада. После се усмихна.

И двамата излязохме от колите. Беше облечена с карирана риза и високи ботуши. Косата й бе прибрана в малък кок на тила.

— Здравейте — поздрави тя.

— Здравейте.

Обърна глава към колата с виновно изражение. На седалката имаше празна чаша от кафе и поничка.

— Едва ли може да се нарече обяд — забелязах аз.

— Аз… вероятно ще кажете, че е глупаво, но реших да отида там горе и се срещна с него.

— Не е глупаво, но изборът на времето може да се окаже неподходящ. През последните два дни научих неща, които сочат, че Карен Бест действително е изчезнала по време на празненството в „Убежище“. А баща ви е платил на определени хора, за да не говорят. Замесени са и други мъже. Много е възможно и други хора да са умрели, защото са знаели за Карен.

Лицето й загуби естествения си цвят.

— Защо не сте ми казали нищо?

— Няколко пъти ви звъних по телефона.

— О… била съм навън.

— С Кен ли?

— Не, просто се разхождах сама с колата. Наложи се той да отлети обратно в централата на компанията. Беше много внимателен с мен. През цялото време мисля единствено за Елфи.

Прехапа устни, сключи ръце на гърдите си, сякаш й беше студено.

Пристъпих към нея. Тя се дръпна назад.

— Най-тежко беше при погребението. Гледах как хвърлят пръст върху ковчега… именно на погребението действителността достигна до съзнанието ми. Появата му в онзи възмутителен бял костюм с неговата държанка. Държа се показно, сякаш погребението бе театрално представление. Дори в такъв момент не можа да спази някакво благоприличие. Време е някой да го постави на мястото му. Съжалявам, че първо не поисках съвета ви, но е време да направя нещо за себе си.

— Според мен винаги сте били относително независима.

— Не — възрази тя. — Бях самотна. И сега ще отида там горе. Моля ви, не се опитвайте да ме спрете, доктор Делауер. Какво може да ми стори той? Да се опита да ме прегази с инвалидната количка? Да насъска вярната си асистентка срещу мен?

— Луси…

— А вие какво правите тук? — Усмихна се. — Вие също отивахте там, нали?

— Луси, тези хора са опасни…

— Кои са те? Имат ли имена?

— Тарторът им вероятно е един филмов продуцент Къртис Ап. — Описах й как е изглеждал преди двадесет и една години.

— Не, не мисля, че съм го виждала. Може да е бил мъжът, оставащ с гръб през цялото време… Но кой е бил мъжът с мустаците?

— Съществуват поне две възможности. Трафикънт или друг писател на име Дентън Мелърс. Едър негър със светла кожа. Имал е мустаци, но те са били къси като на Трафикънт и руси. Той е един от убитите, вероятно защото е знаел какво се е случило с Карен.

— Не, мъжът, когото видях, определено беше бял. А мустаците му бяха гъсти и черни.

— Сънят ви може да отразява действителността в някои аспекти и да я деформира в други.

Обърна се и отвори вратата на автомобила си.

Улових я за китката.

— Вчера се срещнах с Ап, разказах му измислена история: че съм писател и работя върху биография на Лоуел. Може да открие, че съм го излъгал, и да стане нервен. Той или гангстерите му може вече да са в имението.

— Не, не са. От сутринта никой не е заминал към имението, нито пък се е връщал оттам. Наблюдавам отбивката от зори.

— Наблюдавали сте разклонението към имението?

— Непреднамерено, седях тук и събирах кураж. Спрях, за да си купя кафе и да използвам тоалетната. Тъкмо се канех да се върна при разклонението.

— Как може да сте сигурна, че никой не ви е наблюдавал?

— Така е, можете да ми вярвате. Никой дори не се е приближавал до колата. Аз бях тази, която наблюдаваше.

— Стояли сте там отпреди изгрев?

— Знам, че според вас съм постъпила глупаво, но трябва да се изправя лице в лице с него и веднъж завинаги да го изтрия от живота си.

— Разбирам това, но моментът е неподходящ.

— Трябва да е подходящ. Съжалявам. Вие сте прекрасен човек. На вас се доверявам повече от на всеки другиго. На вас и Майло. Но това е нещо, което се е натрупвало през целия ми живот. Не мога да отлагам повече.

— Още съвсем малко, Луси.

— Докога? Нямате никакви доказателства за смъртта на Карен. Полицията никога не би започнала разследване.

— Докато сме сигурни, че е безопасно.

— Сега е безопасно. Там горе няма никой. Освен това отиването ми няма да се стори странно на никого. Той е пожелал да се срещне с мен. Какво толкова има в една среща между баща и дъщеря?

— Луси, моля ви!

Потупа ме по рамото.

— Пациентката сама си помага. Това се казва напредък в лечението, нали?

— Единствената ми цел като ваш терапевт в този момент е да се грижа за безопасността ви.

— Ще оцелея. Блудната дъщеря се завръща. Може би не мога да разкривам престъпления, но мога да опитам да потърся справедливост за себе си.

— Каква справедливост? — Долових остри нотки в гласа си.

Изгледа ме продължително, после се засмя:

— Не, не възнамерявам да се правя на Мръсната Хариет. Ако искате, претърсете ме за оръжие. Просто за мен е важно да се срещна с него. Да си докажа, че нямам нужда от него.

Качи се в „Колт“-а.

— Може би допускам грешка, но ще си бъде моя.

Запали двигателя. Потегли бавно.

Изчаках, докато колата се скрие от погледа ми. После се качих в „Севил“-а и я последвах.