Самозащита

2.

Изминала бе една нормална година.

Преди тринадесет месеца, малко преди Джоуб Швант да започне да се катери по хорските прозорци и да накълцва жертвите си на парчета, някакъв психопат, тласкан от необуздана страст към отмъщение, беше запалил дома ми, превръщайки десетгодишната му история в куп тлеещи въглени. Когато Робин и аз все пак намерихме сили да започнем ново строителство, потърсихме жилище под наем.

Намираше се на брега в западната част на Малибу. Добрият стар Малибу, сгушен до границата с окръг Вентура, на светлинни години от блясъка и суетата на славата. Благодарение на рецесията можехме да си го позволим.

Ако бях по-прозорлив, можех да стана и собственик на парцела. По време на свръхактивната ми младост, работейки на пълен щат в педиатрична клиника и посещавайки частни пациенти вечер, бях спечелил достатъчно, за да инвестирам в недвижима собственост в Малибу. Печалбата от сделки с парцели за жилищни сгради бих могъл да влагам в ценни книжа и акции, които да ме подсигурят за тежки времена. Но никога не съм живял на крайбрежието: намирах го твърде отдалечено и откъснато от динамиката на градския живот.

Сега бях благодарен за усамотението — само Робин, Спайк и аз, и пациенти, готови да шофират до дома ми.

Години наред не бях практикувал дългосрочна терапия, ограничавах се до консултации по съдебни дела. В повечето случаи ставаше въпрос за медицинска експертиза и лечение на емоционално и физически травмирани деца в резултат на инциденти или престъпления и до опити да отстраня стреса, породен от съдебни дела за попечителство. От време на време изникваше и нещо друго — като Луси Лоуел.

Къщата бе малка: хиляда квадратни метра сиво-кафява почва със скромна сграда, чиято фасада гледа към шосето иззад висока дървена ограда и двоен гараж, в който Робин — след като реши да даде под наем партерното помещение на жилището си във Венеция — бе подредила своя магазин за лютиери. Между къщата и входа на оградата имаше нисък участък, обрасъл в буйна зеленина и превърнат в градина, а също и стара дървена тръба за гореща вода, неизползваема от години. Над потъналата в зеленина долчинка бе прехвърлен дървен пешеходен мост.

Портал в задната част на парцела даваше излаз към брега — каменист скат, сгушен в забравен малък залив. Откъм сушата се виждаха планински възвишения, осеяни с диви цветя. Залезите бяха ослепително красиви, а понякога към брега приближаваха морски лъвове и делфини, които лудуваха на метри от плажната ивица. На около петдесетина метра по-надолу имаше колонии кафяви водорасли, където от време на време спираха рибарски лодки и се конкурираха с кормораните, пеликаните и чайките. Веднъж дори опитах да поплувам. Водата бе ледена, носеше много ситни камъчета, а повърхността й — бяла от пръските на прибоя.

Приятно тихо местенце, ако изключим появяващите се понякога ревящи джетове от военновъздушната база „Едуардс“. Мълвата говореше, че някога тук живяла голяма филмова звезда заедно с двама тийнейджъри, преди да заснеме великия си филм и си построи пясъчен замък на Броуд Бийч. Документиран факт е, че някакъв безсмъртен джаз музикант прекарал една зима в дървена къщичка в източната част на плажа; инжектирайки си хероин нощем, той свирел в дует с морския прилив, докато бавно потъвал в опиумно блаженство.

Сега нямаше никакви звезди. По-голяма част от постройките бяха бунгала, собственост на сезонно почиващи. Те обаче бяха заети, за да отделят време за отмора. Дори в празнични дни, когато централната част на Малибу е пренаселена от летовници, нашият район оставаше безлюден.

Спайк е френски булдог, животно със странен вид. Десет килограма опакована в черно туловище мускулна маса, рязани уши, набръчкано лице с плоска муцуна, върху която спокойно може да се пише. По-скоро жаба, отколкото вълк, но храбър като лъв.

Най-доброто описание е бостънски териер след курс хранене със стероиди, но нравът му е типичен за булдог — спокоен, верен, обичлив, упорит.

Беше влязъл случайно в живота ми, почти в несвяст от глад и жажда, останал безпризорен след смъртта на своята стопанка. По онова време най-малко се нуждаех от домашен любимец, но той търпеливо си проправи път до сърцата ни.

Като пале е бил обучен да избягва вода и ненавиждаше океана, стоеше далеч от разбиващите се в брега вълни и побесняваше по време на прилива. Понякога се появяваше заблудил се териер или сетер и той лудуваше с тях, докато езикът му увиснеше в немощ и краката му започнеха да се преплитат.

През повечето време се навърташе около Робин, сядаше между двете предни седалки на пикапа и пътуваше с нея до работната площадка. Тази сутрин излязоха в шест и в къщата цареше мъртва тишина. Отворих остъклената врата, за да пропусна вътре горещия въздух и шума на океана. Кафето беше готово. Взех чашата, излязох на верандата и се замислих за Луси.

Беше телефонирала десет дни след като Майло й бе дал моя телефонен номер. Нищо необичайно. Посещението при психолог е трудна стъпка за повечето хора, дори в Калифорния. Малко плахо Луси помоли за прием в 7:30 сутринта, за да има време да стигне до Сенчъри Сити преди 9:00 часа. Остана изненадана, когато се съгласих.

Закъсня с пет минути и започна да се извинява. С усмивка.

Красива, но изпълнена с болка усмивка, която сякаш бе нейната защита. Продължи да се усмихва така до края на сеанса.

Беше умна, изразяваше се добре и непрекъснато привеждаше факти: тънкостите в стратегията на прокурора по време на процеса, маниерните жестове на съдията, състава на семействата на жертвите, вулгарността на Швант, сензационните коментари на репортерите. Когато дойде моментът да си тръгва, останах с впечатление, че е разочарована.

Щом я посрещнах на външния портал при второто й идване, видях с нея млад мъж. Към края на двадесетте си години, висок, слаб, с извити вежди, оредяваща руса коса, с бледа кожа и кафяви очи като тези на Луси, а усмивката му бе по-страдалческа от нейната.

Представи го като брат си Питър, а той каза: „Приятно ми е“ — с тих, сънен глас. Подадохме си ръце. Неговата бе костелива и студена, но някак отпусната.

— Моля, влезте в имението, разходете се по брега.

— Не, благодаря. Ще изчакам в колата. — Отвори вратата до шофьора и погледна Луси.

Тя проследи как той сяда в автомобила. Денят бе топъл, но той носеше дебел кафяв пуловер върху бяла риза, избелели дънки и спортни обувки.

Преди да прекрачи портала, Луси отново се обърна към него. Беше се отпуснал на предната седалка и разглеждаше нещо в скута си.

Усмивката й не се върна през следващите четиридесет и пет минути. Този път Луси съсредоточи мислите си върху Швант, разсъждаваше какви биха могли да са причините, тласнали го към бездната на злодеянията.

Въпросите й бяха реторични — не очакваше отговори. Когато почувства, че се е разстроила, насочи мислите си към Майло и това сякаш й помогна да се разведри.

За третия сеанс дойде сама и през по-голямата част от времето говореше за Майло. Считаше го за супердетектив, а и фактите от процеса срещу Голфиста потвърждаваха мнението й.

Швант бе касапин, който се възползваше от всяка възможност да намира жертви от различни части на Ел Ей1. Когато стана видно, че престъпленията са свързани помежду си, бе събран екип за бързо реагиране, включващ следователи от участъка в Девъншър, както и доброволни патрули към кметството на Линууд.

Но именно работата на Майло по убийството на Кери Филдинг направи възможно разкриването на останалите престъпления.

Случаят „Филдинг“ предизвиква невиждана паника сред жителите на града. Красивото десетгодишно дете бе отвлечено от стаята си докато спяло, отведено незнайно къде, изнасилено, удушено, обезобразено и съсечено, а останките от детското телце бяха захвърлени на зелената алея, разделяща платната на булевард „Сан Винсенте“.

Както обикновено, убиецът не бе оставил никакви следи. Ако изключим една-единствена грешка: частичен пръстов отпечатък върху дървената част от леглото на Кери.

Отпечатъкът не съвпаднал с тези на родителите и гувернантката. Не съвпадал и с нито един от каталогизираните в полицейските компютри отпечатъци, нито в тези на ФБР. Сформираният екип не допускал, че Голфиста няма криминално досие, затова продължили да проверяват отпечатъците в архивите на районните участъци, като насочили вниманието си към досиетата на наскоро регистрирани престъпници.

Не изскочила никаква следа.

Тогава Майло се върнал в дома на семейство Филдинг и забелязал градинарска смес в праха под прозореца на стаята на Кери. Просто няколко частички, буквално невидими, но площта под прозореца била покрита с тухли.

Въпреки че се съмнявал във важността на находката, попитал родителите на Кери. Отвърнали му, че от лятото не били засаждали нови растения в двора, а техният градинар потвърдил думите им.

Тротоарът обаче бил гъсто засаден с млади магнолиеви фиданки, с които общинската управа заменила старите китайски дървета. Усърдие, което се дължало на факта, че в съседство с дома на Филдинг живеел някакъв политик. Идентична почвена смес била насипана около новозасадените дръвчета.

Майло организирал снемане на пръстови отпечатъци на всички, участвали в озеленителния екип. Един от работниците — неотдавна наетият Роланд Джоузеф Санд — не се появил и Майло го потърсил в апартамента му. Нямало и следа от мъжа, нито от регистрираната на негово име кола — петгодишна „Мазда Караван“.

Домоуправителят казал, че Санд е предплатил за следващите два месеца, но предишния ден изнесъл няколко куфара и заминал. Майло получил заповед за обиск и заварил апартамента стерилен като операционна, просмукан от миризмата на мебелочистител. След по-щателен оглед открили изключен от водопровода котел за топла вода, а под него — едва различимите очертания на зазидана каса.

„Стар килер — обяснил управителят. — Неизползван от години.“

Майло изместил котела и се спуснал в килера.

„Право надолу към ада, Алекс.“

Сажди, боклуци, парчета, потопени във формалин. Игли, скалпели, стъкленици и флакони.

В един от ъглите на килера били подредени чували с торф, торфен мъх, почвена смеска, човешки екскременти. Лавица със саксии, засадени с неща, които никога няма да поникнат. Щателна проверка установила, че Санд се регистрирал в града под фалшиво име и с фалшива лична карта. По-нататъшното разследване установило, че той е Джоуб Роланд Швант, бил в няколко затвора и психиатрични клиники, с присъди за автокражба, ексхибиционизъм, блудство с непълнолетни и предумишлено убийство. Прекарал по-голямата част от живота си в затвори, но нито веднъж не е лежал повече от три години. Градът му бе предоставил поле за действие.

Бе арестуван седмица по-късно в покрайнините на Темп, Аризона, от патрулиращ по магистралата полицай, докато сменял гума на черната мазда. В жабката на каросерията намерили мумифицирана детска ръка — не била ръката на Кери, така и не успели да я идентифицират.

Отпечатъкът върху дървената част на леглото се оказа фалшива следа: излезе, че е на прислужницата на Филдингови, която била в Мексико в седмицата на убийството и затова не й направили отпечатъци за съпоставителен анализ.

Мълчаливо слушах разказа на Луси и си спомних за среднощните срещи на чаша питие с Майло, докато ми разказваше хода и обратите в разследването.

Понякога в съзнанието ми неочаквано изплуваха ужасяващите картини.

Снимката на Кери Филдинг като петокласничка.

Безцветният блясък в очите на Швант, увисналите му мустаци, усмивката на търговец, мазната черна опашка, която мачкаше между дългите си бели пръсти.

Доколко основателни надежди за връщане на душевния си покой можеше да храни Луси?

Може би ако научех повече за нея и за живота й, щях да съм в състояние да дам по-реалистичен отговор.

Засега Луси не бе открехнала тази врата пред мен.

Прехвърлих няколко документа, отидох с колата до Транкас да купя зеленчуци и се прибрах в два часа — навреме, за да не пропусна позвъняването на Робин, с което ме информираше, че ще си бъде у дома след два часа.

— Как вървят нещата? — попитах аз.

— Ще ни е нужна нова централна тръба за клоаката. Била е съсипана от нечии тежки инструменти.

— Нечии?

— Все още никой не си е признал. Може да е било трактор, таран, някой от товарните камиони, дори брадва.

Поех дълбоко въздух. Напомних си, че съм помагал на стотици пациенти да се успокоят по този начин.

— Колко ще ни струва?

— Още не знам. Ще се наложи да вдигнем целия град, за да накараме застрахователите да се срещнат с нашите водопроводчици. Съжалявам, скъпи, мисля, че това е последната от големите щети. Как минава твоят ден?

— Прекрасно. А твоят?

— Да кажем, че всеки ден научавам нови неща.

— Благодаря ти, че вършиш черната работа, скъпа.

Засмя се:

— На жената й е потребно хоби.

— Как е Спайк?

— Държи се като много послушно момче.

— Относително или изцяло?

— Изцяло! Един от работещите по покрива има женски питбул, завързан за камиона му, и двамата със Спайк добре се спогаждат.

— На това ли казваш добро държане? Това е нагон за оцеляване.

— Всъщност тя е мило куче, Алекс. Спайк я омагьоса: тя започна да го ухажва и да го почиства.

— Поредното завоевание на жабешкия принц. Искаш ли да приготвя вечеря?

— Какво ще кажеш да вечеряме навън?

— Ъ-ъ… Какво ще кажеш за „Бовила“ около осем?

— Дадено. Обичам те, Алекс.

— И аз те обичам.

Включих телевизора и попаднах на измислено публицистично предаване на една от местните кабелни мрежи. Петминутна закачлива размяна на реплики между две от водещите. След това се намеси мъжката половина от екипа, за да обяви: „А сега актуална информация от демонстрацията в центъра на града“.

Мраморната фасада на Съдебната палата изпълни екрана, после камерата показа скандиращи демонстранти, които развяваха плакати.

Противници на централизираното правораздаване, носещи предварително подготвени плакати. Зад тях — втора тълпа.

Около двадесет млади жени, облечени в черно, размахваха ръчно изписани лозунги.

Вдовиците.

По време на процеса бяха проявили предпочитания към мъртвешки бял грим за лицето и сатанински атрибути като допълнителни аксесоари.

Те също скандираха.

Камерата се приближи до предварително напечатаните лозунги:

След това към ръчно изрисуваните плакати: пентаграми и черепи, готически букви, трудно разчетими.

Шествието стигна до сградата на съда. Полицаи с каски и гумени палки препречиха пътя им.

Викове на протест. Подсвирквания.

Друга група — на отсрещната страна на улицата. Строителни работници, сочещи с пръст и заливащи се в присмехулен кикот.

Една от Вдовиците им изкрещя. Озъбени гримаси от двете страни на улицата, показване на среден пръст. Внезапно един от мъжете с каски се стрелна напред, размахвайки заканително юмруци. Неговите приятели го последваха и преди полицията да успее да се намеси, работниците се вклиниха в тълпата със скоростта и пробивността на футболни нападатели.

Джунгла от ръце, крака, летящи във въздуха лозунги.

Полицаите се врязаха в центъра на борбата, размахвайки гумени палки.

Отново в студиото.

— Това беше… ъ-ъ… директно излъчване от центъра — обясни водещата на своя колежка, — където очевидно има вълнения, предизвикани от демонстрацията в защита на Джоуб Швант. Голфиста — убиец, отговорен поне… ъ-ъ… и, изглежда, отново имаме картина от… Не, нямаме включване, приятели. Веднага след възстановяването на връзката ще ви покажем картина от мястото на събитието.

Намеси се втората водеща:

— Мисля, че видяното свидетелства за разгорещяване на страстите, Триш.

— Да, права си, Чък. Не е изненадващо, като се има предвид, че става въпрос за сериен убиец и… ъ-ъ… спорен проблем, какъвто е смъртното наказание.

Мрачно кимване. Преместване на листове. Чък затърси занимание за ръцете си и провери изправността на микрофона.

— Да… По-късно ще излъчим репортаж на нашия делегиран кореспондент Бари Бърнстейн относно обществения дебат по проблема за смъртното наказание и сензационни интервюта със затворници, чакащи изпълнението на смъртна присъда, както и с членове на техните семейства. А дотогава Биф ще ни запознае с прогнозата за времето.

Изключих телевизора.

Не беше трудно да се разберат противниците на смъртното наказание: въпрос на ценностна система. Но единственото кредо на жените в черно бе сляпото им обожание към Швант.

В началото бяха просто неизвестни особнячки, застанали в редица пред входа на съдебната зала. Те присъстваха мълчаливо в залата през първите дни на процеса.

Кървавите подробности се увеличаваха и скоро броят на жените в черно стана шест. После дванадесет.

Някакъв остроумен репортер ги бе нарекъл Вдовиците, а сутрешният вестник публикува интервю с една от тях, бивша непълнолетна проститутка, която намерила спасение чрез служене на злото. Списанията, печатащи материали за култови личности, и комерсиалните телевизии ги обявиха за „чудачките на седмицата“, а това привлече още по-силно вниманието върху тях. Не след дълго групата се появяваше ежедневно преди началото и след края на всяко съдебно заседание — емблематичен кадър в черно: черни джинси, черни тениски, мъртвешки грим, метални накити.

Щом въвеждаха Швант в залата, припадаха и се усмихваха злобно. Когато близките на жертвите, полицаите или свидетелите на обвинението се изправяха пред съда, те атакуваха със заплашителни гримаси, предизвикващи възражения от страна на прокурора и многократни предупреждения от съдията.

Накрая някои си спечелиха арест за неуважение към съда: оголване на гърди към Швант, крясъци: „Глупости!“ — при клетвените показания на съдебния лекар; хапливи подмятания към майката на Кери Филдинг, докато тя се връщаше на мястото си, неспособна да потисне своите ридания.

Докато бяха в ареста, Вдовиците дадоха интервюта, в които всички заявиха, че са били малтретирани сексуално. Повечето бяха живели на улицата и проституирали като деца.

„Склонност към самоподценяване“ — бе коментарът на поканения в студиото психотерапевт. Не по-малко нелепо от опит да се обясни политиката на Хитлер с артистично неудовлетворение.

Недопускани в съдебната зала през последните дни от процеса, те се събираха на стълбището. В деня на произнасяне на присъдата се заклеха да освободят Швант на всяка цена и потърсят своя лична „справедливост“.

Майло ги бе виждал отблизо и аз го запитах дали според него те ще изпълнят обещанието си.

— Съмнявам се. Те проституират с общественото внимание. Когато онези идиоти от предаванията на живо престанат да ги канят, ще пропълзят обратно в дупките си. Но ти си психологът, кажи ти какво мислиш?

— Вероятно имаш право.

Първото предупреждение получих от типа, който ме следеше. Други хора бяха умрели, без да бъдат предупредени.

Понякога мислех за другите и благодарях на Бога, че двамата с Робин имахме късмет.

Понякога мислех за нощта, когато домът ми бе погълнат от пламъци, и се улавях да стискам дланите си до болка.

Може би не бях подходящ терапевт за Луси.

От друга страна, може би притежавах най-добрата квалификация за нейния случай.